euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Думата austerity толкова трайно се установи в речника ми, че вече дори не се замислям как да я преведа най-точно на български. Просто няма достатъчно красноречив еквивалент. А след като масово навлезе в употреба и по повод фирмените и семейните бюджети, реших, че всичко е ясно и преводът е излишен. Всъщност политиката на austerity, т.е. рязането на разходи с цел свиване на бюджетния дефицит, има своите корени в ежедневната семейна икономика. Какво прави едно домакинство, когато приходите намаляват - свива разходите. Инстинкт за самосъхранение по-скоро, отколкото разумно икономическо поведение, което стои в основата на познатите ни теории. Народната мъдрост открай време учи да си простираме краката според чергата.

Затова някак естествено приехме, когато европейските страни, осъмнали с огромни дългове и дефицити след финансовата криза, преминаха в austerity-режим и започнаха да режат разходи. Особено след като чухме потресаващи истории от Гърция например, където, ако съдим по броя на заплатите годината има не 12, а 18 месеца, мъртъвци получават пенсии, а адвокати декларират по-ниски доходи от шивачките. Две години по-късно обаче в Европа има austerity-умора (fatigue), защото както знаете европейците бързо се уморяват - отдавна се говори за умора от разширяването, умора от реформите, умора от единния пазар, умора от кохезията (сближаването на по-бедните и по-богатите страни в социално-икономически план).

Срещу „остеристите” (по Пол Кругман) се изправиха новите кейнсианци, които обявиха, че държавите трябва не да пестят, а да харчат, за да стимулират икономическия растеж. Избирателите във Франция и Гърция сега, а наесен и тези в Холандия ще гласуват именно за или против austerity-политиката, която политици и анализатори незнайно защо противопоставиха на растежа, без да обяснят как именно правителствата ще намерят пари за инвестиции (отделен е въпросът в какво точно), ако се налага да плащат все по-високи лихви по дълговете си.

Битката между двата лагера тотално обърка редовия гражданин, който от една страна също е в режим на бюджетни ограничения, но от друга би му харесало да си върне щедрата социална държава-майка, която ще се погрижи за всичко. Нормално е на гражданите много да им се харесва, когато вместо за затягане на коланите, чуват призиви държавите да вдигнат икономиката на крака и да създадат заетост. Само дето още никой не е открил опорната точка на лоста, който да вдигне икономиката. ЕС предлага разни изкуствени програми за заетост, сайтове за търсене на работа и инициативи от рода „Учене през целия живот”. Похвален е призивът за инвестиции в наука и образование, но те ще дадат резултат едва след години, при това - не е сигурно. А инвестициите в инфраструктура вероятно ще дадат временно препитание на хиляди нискоквалифицирани работници, но как това отговаря на амбициите за създаване на трайна и високопроизводителна заетост, най-вече на младите хора? А хората (и пазарите, както обичат да напомнят анализаторите) очакват бързи резултати.

Защото, както гласи любимият аргумент и на двете страни в спора между ограниченията и растежа, трябва да се върне доверието. Мантрата с доверието я слушаме вече толкова време, че изобщо не й вярваме. Пазарите трябваше да си върнат доверието в еврозоната, за да спрат да се качват лихвите по заемите. Това щеше да стане като се демонстрира строга бюджетна дисциплина. Но не стана. Сега се твърди, че доверието ще се върне, когато се инвестира в икономическия растеж. Пазарите обаче не вярват на обещания.

А кои са пазарите, с които европейските лидери толкова оправдават всичките си страхове и отчаяни ходове? Това е бизнесът, това са политиците, това са гражданите - всички ние, нашите страхове, очаквания и ирационално поведение, маскирани зад безличното определение „пазарите”. Това означава, че за да се върне доверието, всички тези страни трябва да си вярват. А за да си вярват, те трябва да постигнат консенсус за правилната посока. Т.е. когато се каже, че се режат разходи, политиците трябва наистина да искат и да могат да го направят, икономическите и финансови играчи трябва да са готови да реагират, без да спекулират, а гражданите - да работят повече, вместо да протестират. Нито една от страните обаче не изпълни своята част от сделката както трябва.

Политиците режат разходите, вдигат данъците, увеличават пенсионната възраст, но го правят толкова неохотно и нескопосано, че никой не им вярва. Голямото бреме върху бюджетите са пенсионните, социалните и здравните системи, а там няма как да се реже лесно и безболезнено. Гордостта на Европа, нейният социален модел се оказа „Титаник”-ът на Стария континент, но и политиците и гражданите предпочетоха да танцуват на палубата, вместо да спасяват потъващия кораб. Защото, както казва премиерът на Люксембург и президент на Еврогрупата Жан-Клод Юнкер всички знаем какво трябва да направим, но не знаем как след това да спечелим изборите.

Това, за което нито привържениците на бюджетната дисциплина, нито апологетите на растежа обичат да говорят са реформите. Защото знаят, че истината няма да се хареса на избирателите. Вместо да се преструва на всемогъщ бизнес играч, държавата трябва да окастри пипалата на свръхрегулацията, на всички нива и във всички сфери, за да даде възможност на бизнеса да създава растеж и заетост. Бумащината, всемогъщата (а на места некомпетентната и корумпирана) администрация, свръхмощните синдикати и свръхпротективното трудово законодателство са основните предизвикателства както пред отделните страни, така и пред ЕС като цяло.

И регулацията на финансовия сектор. Защото, макар от две години да слушаме за реформата в правилата и надзора на финансовия сектор в ЕС той продължава да има мащабите и властта на паралелна вселена и не изглежда засегнат от случващото се. Да, някои загубиха милиони, други бяха „спасени”, а оздравяването на финансовия сектор продължава да струва скъпо на правителствата - последният пример е Гърция, а вече се задава Испания. За френските банки се говори само под сурдинка. Но за цялата операция продължават да плащат данъкоплатците, които вече не вярват не просто на политиците - не вярват на системата. „Индинядосите”( в Испания) и „окупаторите” (движението „Окупирай ...”, което тръгна от Уол Стрийт, но се разпространи по целия свят) са само най-ярките изблици на това недоверие.

Европейските политици грешат, когато казват, че трябва да си върнат доверието на пазарите - трябва да си върнат доверието на гражданите. При това, не като се опитват да ги подкупват, смекчавайки нуждата от рязане на разходите и трудни реформи, а като кажат истината и демонстрират реални усилия. Както неведнъж стана ясно по повод Гърция, само широк политически и обществен консенсус може да гарантира изпълнението на болезнените, но необходими мерки, които да върнат икономиката в правия път. Дали такъв ще бъде постигнат, ще разберем след изборите на 6 май.

Но същото трябва да се случи не само в Гърция, а във всички европейски страни по отделно и на европейско ниво. Само ако всички политически сили работят заедно за прилагането на необходимите реформи и срещу популизма, ако обяснят на избирателите си защо трябва да се направи едно или друго, вместо да се оправдават с „лошия Брюксел”, може би ще бъдат по-добре разбрани, ако не по-харесвани. Защото, колкото и да им харесва идеята гражданите са наясно, че няма безплатен обяд. Това, което не им харесва обаче е, когато само някои плащат сметката. Там е ключът към доверието, който политиците трябва да намерят.

*Аusterity – политика на бюджетни ограничения с цел намаляване на дефицита