Свободата, Санчо...и рицарите на шведската маса
Ралица Ковачева, July 12, 2010
Според една популярна източна философия, човек повтаря едни и същи грешки (в рамките на един или няколко живота) докато разбере къде бърка и направи правилния избор. Същото с пълна степен важи и за човешката история, да не говорим, че в същия този будистки смисъл, България очевидно има тежка карма.
Случайно или не, прочетох по едно и също време доклада на бившия еврокомисар Марио Монти за възраждането на единния пазар в ЕС, написан по специалната молба на председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу. И отново, но за първи път с истинско разбиране, спомените на Маргарет Тачър за премиерските й години. Едва впоследствие открих, че докладът на Монти започва с цитат на Маргарет Тачър, очевидно защото историческите аналогии се налагат от само себе си.
Паралелът между двата текста, писани в отстояние на близо 20 години един от друг, е удивителен, защото става дума за фундаментален избор. Бившият еврокомисар Монти ме убеди напълно, че пред този избор е изправена не само България (или поне не в най-голяма степен, както бях склонна да мисля), а Тачър, че този избор не се прави за първи път. Защо се налага отново? Очевидно защото някъде по пътя сме се отклонили от целта, потънали в самодоволство, забравили ли сме накъде сме тръгнали и най-вече - защо.
Ще започна от Маргарет Тачър, първо заради хронологията и второ, 
защото ситуацията, която тя описва във Великобритания през 70-те години болезнено напомня тази в България днес. Тачър говори за британския социализъм на одържавените предприятия, силните (и продажни) профсъюзи, главоломно нарастващите държавни разходи, за да се поддържа илюзията за проспериращата държава. „Социалните придобивки, разпределяни с незначително или без никакво съобразяване с положените усилия, поощряваха беззаконието, улесняваха разпадането на семейството и заместваха осъзнатия полезен труд и самоупование с порочно подстрекаване към безделие и мошеничество.” Тези думи могат да се кажат с пълна сила за политиката както на социалистическите, така и на съвременните български правителства.
Голямата цел на Тачър, когато идва на власт, е да убеди отново обществото (дори и колегите си тори!) в ползата от свободния пазар, в нуждата от това хората да бъдат провокирани да поемат инициативата за собствения си живот, а държавата да се ограничи в създаването на правила и ред. Оказа се, че това кредо, в което аз също безапелационно вярвам, не се споделя от широки кръгове както в България (което не е изненада) така и в цяла Европа. Бях склонна да мисля, че в България лошото отношение към „пазара” е по-силно от където и да било в Европейския съюз, благодарение на социалистическото ни минало и на продължаващата всеобща черпня от държавната трапеза, за сметка на реформите и икономическото развитие.
Оказва се обаче, че в цяла Европа, в различна степен, се наблюдава, по думите на професор Монти, „пазарна умора”. Може да му се вярва, имайки предвид, че за да напише доклада бившият еврокомисар е разговарял с представители на европейските институции, националните правителства, на бизнеса, синдикатите, неправителствени организации и анализатори.
Причините за „пазарната умора”, съчетана с „умората от интеграцията” и от структурните реформи, също описани от Монти, могат да се търсят на много места. Някои са описани в доклада, за други можем да се досетим сами, имайки предвид европейската история в последните 20 години.
От една страна, благоденстващите европейски страни (до преди голямото разширяване от 2004) бяха сякаш твърде презадоволени и самодоволни, дотолкова че да приемат, че са достигнали напълно задоволително ниво на общ пазар, на регулация, на интеграция. А всички допълнителни усилия, свързани дали с глобални процеси, с разширяването или с вътрешни реформи, се приемаха като излишни или поне, като неспешни. В края на краищата, трудно е да се очаква благополучието да стимулира желание за промени, особено свързани с повече усилия. Теза, удобна както на самите граждани, така и на политиците, борещи се за доверието им.
Кризата наля вода в мелницата на противниците на пазара и накара повече хора да повярват, че истината е в силната държавна ръка, дори и тя да стига до буркана с парите под собствения ти дюшек. Обостри се противопоставянето на пазара и „социалните блага”, което изглеждаше преодоляно от Стара Европа през 70-те, построила „социалната пазарна икономика”. Но „догонващите” като Гърция и Испания, например, трудно разбират, макар и разтърсени от сериозни бюджетни проблеми, защо трябва да се откажат от 14-ите си заплати и сиестата. А дори поставянето на въпроса за увеличаване на пенсионната възраст може да събори от власт което и да е френско правителство.
Европейците са до такава степен обсебени от опазването на социалните си блага и каузата за „социалното включване”, че сякаш не осъзнават безумието в това да се увеличават данъците върху труда, а да се дават помощи за безработни в размер на 800-900 евро (Германия и Белгия). От страна като България това противоречие се забелязва доста по-лесно заради мащаба, макар порочната практика на криво разбраната солидарност да е същата.
От друга страна, разширяването, включително последното от 2007, допълнително сякаш демотивира някои от старите страни-членки, които едва ли не трябваше да носят на гърба си новите, по-слабо развити страни. Марио Монти се изразява дипломатично като казва, че разширяването е било от несъмнена икономическа полза за всички, но общественото мнение на старите страни-членки не е било подготвено да го приеме. Като човек „от другата страна” мога по-твърдо да кажа, че България и Румъния не направиха нищо, дори напротив, за да убедят това обществено мнение, че рискът си струва.
Допълнителен импулс на разочарованието от общия пазар дадоха проблемите на т.нар. прасета (PIIGS - Португалия, Ирландия, Италия, Гърция, Испания) - страните с по-слабо развити икономики в еврозоната, които накараха анализаторите да прогнозират провал на общата валута в следващите няколко години. Според професор Монти, обаче, всички тези проблеми не се дължат на пазара като такъв и не на общия европейски пазар, за който иде реч в доклада, а на отсъствието му. Защото проблемите в еврозоната ясно показаха, че причината (или поне една от основните причини) за кризата в публичните финанси е неконкурентноспособността на икономиките. И още по-точно, голямата разлика между тях. Факт, който сега се отчита като грешка в създаването на еврозоната с обща валута, но без обща икономическа политика.
Сега има възможност тази грешка да бъде поправена и то по много по-дълбок и всеобхватен начин, твърди Марио Монти. Преди близо 20 години общият пазар е стартиран, но не е довършен поради всички гореизброени причини. Недовършените и недостатъчните усилия за изграждането му не са позволили на никого - нито на държавите членки, нито на бизнеса, нито на гражданите, нито на ЕС като цяло, да се възползват от всички предимства, които биха имали, ако идеята се беше осъществила както трябва. В резултат усещането, че тя не работи, че защитата е най-доброто нападение, че откриването за „другите” носи загуба на национална сигурност и идентичност, в цяла Европа е довело до засилване на евроскептичните, антиимигранските, антипазарните настроения.
Верен на максимата, че пазарът е добър слуга, но лош господар, Монти не проповядва издигането на свободния пазар в култ, както до преди Кризата. В същото време обаче, той вярва, че именно пазарът, при това единният европейски пазар, е начинът Съюзът да излезе по-бързо и по-силен от кризата. Регулиран пазар, "ma non troppo" (но не прекалено), казва Монти. Идеята не е Брюксел да произвежда десетки директиви и регулации, които, оказва се, се прилагат в смешно ниска степен от страните-членки. Целта е да се възроди Идеята за единен пазар. И тя да се въплъти във всички европейски политики, а също и в области, досега смятани за недосегаеми от Брюксел като изключителен приоритет на страните-членки.
Не може да има общ пазар, ако гражданите не могат свободно да се придвижват, да живеят, да работят, да се осигуряват, да се пенсионират, да се женят и развеждат в рамките на Европейския съюз. Това, обаче, все още звучи като истинска утопия и то не само за страните извън Шенген и за последните в клуба, като България. Защото това, което е направено в почти пълна степен - свободният общ пазар на стоките, е лесната част. Останалото изисква огромна работа за хармонизиране на законодателствата на страните-членки и делегиране на повече права на европейските институции, за да координират и синхронизират процесите, а както се оказа - и да наказват нарушителите.
А за това се иска политическа воля, подплатена с гражданска. Първата определено липсва, втората е трудно да се мобилизира. Защото по-голямата интеграция, освен цялата съпротива, която идеята трябва да преодолее на национално ниво, минава и през дълбоки реформи в ключови области като трудовия пазар, пенсионните системи, здравеопазването, социалното осигуряване. Все области от изключителна чувствителност за националните власти, защото чрез тях се печелят и губят избори. Нормално е хората да държат особено много на правата си в тези области, но последните 20 години показват, че политиците са си осигурили скъпоценен комфорт, като са спестили някои неудобни истини на избирателите си.
Сега сметката е на масата и трябва да се плати. Истинската солидарност означава да я платим заедно, но не според това кой колко пари има, а според това кой колко е ял и пил. И да направим така, че занапред всеки да си позволява меню според възможностите си и да е мотивиран, ако днес е на препечени филийки, утре да може да ги гарнира с хайвер. Но само благодарение на собствените си усилия и труд. Европейските страни са облагодетелствани от възможността да обединят отделните усилия в обща полза. Това е смисълът на интеграцията и всички опити да се докаже противното, са печелене на евтина и кратка политическа слава, на базата на човешките слабости. Защото изборите винаги печели този, който обещава лесно охолство, а не този, който иска от обществото труд и дисциплина.
Това е фундаменталният избор, с който започнах. Избор, пред който са 
изправени всички европейци. И с особена сила българите. Защото, за разлика от европейците, които вече са взели правилното решение, макар и да са се отклонили по пътя, българите за първи път имат шанс да направят правилния избор. Не вярвам на политиците еднодневки, но твърдо вярвам на Маргарет Тачър: истината е в осъзнатия полезен труд и самоупование. Спомнете си това следващия път, когато се възмущавате срещу увеличаването на пенсионната възраст.