euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Неизбежно е напрежението между проявата на солидарност и отговорност в ЕС, изкристализирало по време на кризата, да се отрази върху дебатите по следващата многогодишна финансова рамка (МФР) 2014-2020. Неизбежно е страните, които са принудени да плащат за спасяването на бедстващите си европейски партньори и същевременно са нетни платци в европейския бюджет да искат ограничаване на разходите и същевременно - по-стриктни правила за по-ефективно използване на европейските средства. Неизбежно е също така страните, които разчитат на европейските средства, за да догонят по-старите и по-богати членки да настояват за повече и по-достъпно финансиране. Всички тези дилеми много ясно личат в преговорите за бъдещето на кохезионната политика, която единодушно се приема като европейски инструмент за насърчаването на растежа и конкурентоспособността. Но, както е известно дяволът е в детайлите.

През 2011 г. Европейската комисия публикува предложенията си за следващата МФР и за промените в кохезионната политика. Най-общо нововъведенията са създаване на обща стратегическа рамка за управление на фондовете, предназначени за териториално развитие; въвеждане на нова междинна категория "региони в преход"; въвеждане на макроикономическа условност, свързана със спазване на правилата за икономическото управление на ЕС; предварителни и последващи условия, за да се гарантира максимално ефективно използване на европейските фондове; резерв от 5% за насърчаване на най-добре представящите се програми; 11 тематични цели, свързани с целите в стратегията Европа 2020.

Оттогава се проведоха множество обсъждания – беше организирана специална междуинституционална конференция (през юни 2011 г. и през март 2012 г.), имаше дебати в Съвета на министрите, в Европейския парламент и на национално ниво в страните-членки. Сред тях се оформи група, наречена "Приятели на кохезионната политика", която отстоява запазването на размера на кохезионната политика и използването й най-вече като инструмент на сближаването, какъвто именно е първоначалният й замисъл. Така се откроиха няколко основни спорни въпроса: Кой печели от кохезионната политика? Дали тя трябва да е инструмент на преразпределението или на развитието? Как да се ангажират по-тясно европейските граждани, т.е. средствата да станат по-достъпни за обикновените хора?

Едни от възможните отговори на тези въпроси представя докладът на Marjorie Jouen "Кохезионният пакт - под влияние на кризата". Докладът е част от проекта „Тест за европейската солидарност” на мозъчният тръст Notre Europe, създаден през 1996 г. от бившия председател на Европейската комисия Жак Делор. Анализът разглежда отражението на кризата върху кохезионната политика в търсене на баланса между солидарността и отговорността и в крайна сметка - отражението й върху благосъстоянието на европейските граждани.

Докладът дава неопровержими доводи, че макар да е насочена към бедните региони, кохезионната политика носи значителни ползи и за богатите, т.е. нетните платци имат възвращаемост на средствата, инвестирани в по-слабо развитите страни. Според третия Доклад за икономическата и социална кохезия от 2004 г. "средно около една четвърт от структурните разходи се връща в останалата част от Съюза под формата на увеличен внос, особено на машини и оборудване. Това „изтичане” е особено голямо в случаите на Гърция (42% от разходите) и Португалия (35%)."

Според изследване на полското министерство на регионалното развитие, в периода 2004-2009 г. около 27% от фондовете, получени от Полша са се върнали обратно директно или индиректно към 15-те стари членки (ЕС15). Германия е била големият победител с близо 2 милиарда евро увеличение на износа. "От всяко евро, похарчено за прилагането на кохезионната политика в Полша, страните от ЕС15 са получили възвращаемост от 36 цента под формата на допълнителен износ на стоки и услуги (директни ползи) и дори 46 цента, ако приспаднем техните собствени плащания по кохезионната политика от цената (индиректни ползи)." Това прави 70 милиарда евро за седем години, показва изследването.

Кохезионната политика - инструмент на преразпределението или на развитието?

На фона на тенденцията на съсредоточаване на разходите по кохезионната политика в слабо развитите региони (81.5% в настоящата МФР при 64%, 68% and 71% в трите предишни програмни периода), в преговорите по МФР 2007-2013 нетните платци промениха посоката на дебатите, отбелязва Marjorie Jouen: дали кохезионната политика трябва да насърчава изравняването като продължава да се фокусира върху изоставащите региони или трябва да подкрепи тези с най-голям потенциал за развитие, които да служат като двигател за развитието на останалите? В крайна сметка беше решено богатите региони да имат право да получават структурни фондове, доколкото 75% от финансирането е обвързано с приоритетите на Лисабонската стратегия (технологични изследвания и развитие, иновации и предприемачество, информационни и комуникационни технологии, възобновяеми енергии, транспорт, защита на околната среда, заетост и обучение). По-малко развитите региони трябваше да следват същите приоритети, но с по-нисък задължителен процент на финансирането (60%), което значи, че могат да използват останалите средства за други приоритети - например базова инфраструктура, която е особено важна за догонващите страни.

Тази дилема, обаче, продължава да доминира и преговорите по МФР 2014-2020. Макар принципно да подкрепят обвързването на европейския бюджет с постигане на целите на стратегията Европа 2020, новите членки са против стриктното разпределяне на средствата по 11-те тематични цели (които много приличат на тези на лисабонската стратегия, изброени по-горе), както и против предварителното определяне от ЕК на минимални задължителни прагове за финансирането по отделните цели. Новите членки продължават да настояват за по-голяма свобода за определяне на национални приоритети, свързани с догонването и изравняването.

Но, както отбелязва и докладът, преговорите за бъдещето на кохезионната политика са "парализирани от кризата": "Страхът от драстично намаляване на европейския бюджет в името на общата политика на ограничения е в съзнанието на всеки и затруднява започването на дискусия по предложените реформи". Изходът от това положение според доклада е "да се ревизират отделните части от настоящото предложение, като се вземат предвид уроците от миналото": да се изясни ролята на кохезионната политика в следващия програмен период, да се даде истинска европейска перспектива на бюджета и възможност за участие на европейските граждани.

Според автора, ролята на кохезионната политика като политика на развитието трябва да бъде препотвърдена и да започне реална дискусия за модела на развитие, който Европа иска. А това според нея трябва да бъде "интелигентен, зелен и приобщаващ модел на развитие", който за разлика от прословутия интелигентен, зелен и приобщаващ растеж, дефиниран от Европа 2020, не се мери по брутния вътрешен продукт. Той използва нови измерители на социалния напредък и благосъстоянието, защото вече не става дума за преодоляване на кризата, а за гарантиране на икономическо, социално и териториално сближаване, базирано на нови показатели, твърди Marjorie Jouen.

Към традиционните фактори за разпределение на кохезионните фондове трябва да бъдат добавени нови критерии, като демографски и здравни условия в регионите, неравенство на доходите, образователни равнища, състояние на околната среда. Това ще даде основания за създаване на нови финансови инструменти и методи за намеса и ще помогне кохезионната политика да даде резултат по отношение на социалното сближаване в микро териториите - цел, която тя не беше способна да постигне за 20 години, отбелязва докладът.

Последното е пряко свързано с третия елеменет от преосмислянето на кохезионната политика, предложено от Notre Europe, демократичната връзка между европейците и ЕС. В последните години приносът на кохезионната политика за добруването на гражданите става все по-трудно осезаем за тях, тя се отдалечава и формализира - заключение в доклада, което всеки от нас по един или друг начин лично усеща. Едни от основните причини за това са ренационализацията (управлението на средствата по кохезионната политика централизирано на национално ниво) и свръхусложнените процедури. Затова е необходимо опростяване на процедурите, така че да се засили местното участие и то по начин, който да направи европейските фондове достъпни за обикновените инициатори на проекти, пише в доклада. "Приносът на ЕС ще бъде оценен, ако не играе само отдалечена финансова роля в солидарността, а ако също така позволява на гражданите да осъществяват проекти и да постигнат колективно благополучие".

По този начин именно Европа ще говори на гражданите, обобщава Marjorie Jouen. Позицията й е интересна гледна точка към проблема, тъй като дава конкретен (включително финансов) израз на тази фраза, често използвана от политиците, но без ясни измерения. Но всички приложени в анализа аргументи за промяна - отражението на кризата, затрудненията на националните бюджети и спешната нужда от постигане на икономически растеж - по-скоро навеждат на мисълта, че този обрат, за който пише авторът, няма да бъде постигнат в хода на преговорите по следващата МФР.

По-скоро кохезионната политика ще бъде използвана за подпомагане на националните бюджети да инвестират в сфери, за които парите не им достигат (големи инфраструктурни проекти, научна и развойна дейност, нови технологии), както и в сфери, за които не желаят да харчат пари (програми за обучение и заетост). А гражданите те ще са доволни, ако благосъстоянието им, макар да не расте, поне да не намалява драстично и ще чакат по-добри времена, когато Европа има какво да им каже, а те са готови да я чуят.