euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Нетипично за отпускарския август, основната тема в германския и европейския печат е провеждането на референдум за европейската интеграция. Политици от всички политически сили се надпреварват да убеждават германските гласоподаватели, че ще имат последната дума относно бъдещето на ЕС и ролята на Германия в него.

Още през юни германският финансов министър Волфганг Шойбле допусна, че в рамките на пет години германците ще трябва да се произнесат за даването на повече правомощия на Брюксел, а тезата му за нуждата от повече интеграция в ЕС (еврозоната) не е от вчера. Хорст Зеехофер, лидер на Християн-социалния съюз (ХСС, баварската сестринска партия на управляващия Християн-демократически съюз на Ангела Меркел) пък смята, че трябва да има няколко отделни референдума: за прехвърлянето на повече правомощия на Брюксел, за разширяването на ЕС и за германската финансова подкрепа за други страни от ЕС. Любопитното е, че отговорът на ХСС и на трите въпроса е „не”, отбелязва списание Der Spiegel. Наскоро външният министър Гидо Вестервеле (Партия на свободните демократи) също подкрепи идеята за допитване до народа по тези въпроси и нещо повече - той каза, че се надява да "имаме истинска европейска конституция и също така, че ще има референдум за нея".

Референдум за какво?

На пръв поглед повдигането на тази тема точно в този момент изглежда преждевременно, тъй като плановете за бъдещата архитектура на ЕС са все още доста мъгляви. Можем да съдим за тях например по доклада на четиримата президенти (на ЕС, ЕК, ЕЦБ и Еврогрупата), който трябва да придобие по-конкретни очертания до края на годината. Но това не е достатъчно нито за формулирането на конкретни въпроси, нито за да бъдат гражданите толкова информирани, че да им отговорят. Защото логичната последователност е първо да се знае как ще изглежда ЕС в бъдеще, а после да се питат хората какво мислят по въпроса.

Например, когато става дума за прехвърляне на повече правомощия към Брюксел трябва да е ясно дали става дума само за бюджетно-икономическата сфера, каквато е тенденцията в момента, или става дума за по-широк „политически съюз”, както често казва канцлерът Меркел, но без да навлиза в подробности. Също така трябва да е ясно какво точно разбираме под „Брюксел” - дали Европейската комисия в сегашния й вид или някакъв нов вид институционална структура, в която, пак според Ангела Меркел, Европейската комисия прилича повече на правителство, Европейският парламент е по-силен, а лидерите на страните-членки са нещо като негова втора камара.

Защо сега?

Друг озадачаващ въпрос е защо темата се поставя точно в момент, когато евроскептицизмът в Германия, а и в цяла Европа набира сили, подхранван от неутихващата криза. Принос имат и политиците, включително и мнозина от застъпниците на идеята за референдума в Германия. Простото обяснение са предстоящите догодина германски парламентарни избори - лесно е да се печели популярност с евроскептични тези в момент, когато се говори за гръцки изход от еврозоната, за спасителен заем за Испания (в допълнение на целевата помощ за банките), за масирано изкупуване на италиански дълг.

На този фон посланието „дисциплинираните германци плащат сметката на разхайтените южняци” се продава като топъл хляб. Но подобно поведение би подхождало повече на популистки партии като „Истинските финландци” на Тимо Сойни (Финландия) и „Партията на свободата” на Хеерд Вилдерс (Холандия), не и на традиционните германски политически сили. Никой няма полза от отрицателен вот и изглежда по-скоро сякаш политиците се опитват да убедят гражданите, че каквото и да стане, те ще имат последната дума.

Но има и една конкретна и много сериозна причина въпросът да бъде поставен именно в Германия и именно сега. На 12 септември Конституционният съд в Карлсруе трябва да се произнесе дали Фискалният пакт (Договор за стабилност, координация и управление в Икономическия и паричен съюз) и Европейският механизъм за стабилност (ЕМС, постоянният спасителен фонд за еврозоната) са допустими според германската конституция. С решението си съдът ще отговори на два от потенциалните въпроси на евентуалния референдум - за предаването на повече правомощия на Брюксел (фискалния пакт) и за германската финансова подкрепа за други страни от ЕС (ЕМС). Според Der Spiegel съдът ще каже, че "границите на сегашната конституция са достигнати" и референдумът ще се окаже неизбежен.

Нова германска или нова европейска конституция?

Проблемът е, че германската конституция дава ограничени възможности за провеждане на допитвания до народа - само в случаите на промяна на територията на страната и влизане в сила на нова конституция. Затова, според изданието, има два варианта: приемане на нова конституция на Германия, но след като вече е ясно как ще изглежда ЕС или ратифициране на нова конституция на ЕС, за която говори Гидо Вестервеле. Споменът за провала на европейската конституция през 2005 г. именно заради резултатите от референдумите във Франция и Холандия прави подобна опция да изглежда утопична. Пресен е и споменът от отхвърлянето на Лисабонския договор на първия референдум в Ирландия. Да не говорим какви биха били резултатите във Великобритания, където в момента се обсъжда провеждане на референдум за европейското членство на страната.

Но ако наистина става дума за генерална промяна в архитектурата на ЕС, с отдаване на национален суверенитет за сметка на повече власт на един общ център, одобрението на гражданите трябва да бъде поискано. Дебатът за дефицита на демократична легитимност на ЕС се води отдавна и логично се обостри от кризата. В опит да компенсира този дефицит Лисабонският договор от 2009 г. дава по-голяма роля на Европейския парламент и на националните парламенти в процеса на взимане на решения по европейските въпроси. Но именно в разгара на кризата, когато е нужно да се действа бързо, продължителните процедури по одобрението на решенията на европейските лидери от националните парламенти се оказаха проблем. Допълнително усложнение създават опитите на различни партии да печелят вътрешнополитически дивиденти за сметка на важни европейски решения - например искането на Финландия да получи обезпечение, за да подкрепи втория заем за Гърция или противопоставянето на Холандия на членството на България и Румъния в Шенген.

Провокацията на Монти

На този фон не е изненадващо, че италианският премиер Марио Монти излезе с една на пръв поглед силно провокативна, но основателна теза. "Ако правителствата се оставят да бъдат изцяло обвързани от решенията на техните парламенти без да защитават своята собствена свобода на действие, разпадането на Европа ще бъде много по-вероятен изход, отколкото по-дълбоката интеграция", каза Монти в интервю за Der Spiegel. Ако се бях придържал механично към насоките на моя парламент, нямаше да мога да се съглася с решенията на последния Европейски съвет, обяснява Марио Монти.

Можем да го разберем, предвид продължителните и тежки преговори, които се водиха на няколко срещи на върха на ЕС или на еврозоната - вероятно позициите са се променяли в движение, налагало се е да се търсят компромиси, да се измислят резервни варианти и да се правят отстъпки. Ако в такъв момент националните лидери сядат на масата с предварително формулирани твърди позиции, от които не могат да отстъпят, вероятността да се постигнат общи решения наистина изглежда твърде малка. Макар че винаги съществува вероятността впоследствие, пак заради натиск в националните парламенти, някои лидери да се отметнат от взетите решения - най-пресният пример отново е с Холандия и Финландия, които се обявиха против решенията на евролидерите от срещата им на върха в края на юни.

Думите на Монти провокираха остри реакции от страна на всички политически сили в Германия, които бяха единодушни, че „повече Европа” не може да означава по-малко власт за Бундестага. А лондонският мозъчен тръст Open Europe писа в блога си с нескрито възмущение: "Моля? Един неизбран технократ инструктира националните правителства да пренебрегнат парламентите си?" Според изданието "националната демокрация е не само въпрос на принцип, но и изпълнява практическа цел: действия и политики, които се радват на демократична легитимност, имат далеч по-голям шанс да издържат проверката на времето. Следователно националните парламенти не са проблема на кризата в еврозоната, те са голяма част от решаването й".

Повече Европа, по-малко национален суверенитет?

Няма начин европейската интеграция да стане за сметка на намаляване на ролята на националните държави в ЕС, твърди и Ulrich Speck в коментар за фондация Карнеги: "Дори и след десетилетия на европейска интеграция, ролята на националната държава като епицентър на политическия живот в Европа остава непроменена. Целият политически живот на съставните части на ЕС остава рядка и дори създаването на Европейския парламент не доведе до развитие на общо политическо пространство в Европа." И макар от икономическа гледна точка най-логичното решение на кризата да е превръщането на еврозоната в политически съюз или европейска федерация, "няма политическо движение, което да упражнява натиск за прехвърлянето на ключови елементи от суверенитета на ниво ЕС или еврозоната". Напротив, обезпокоително е, че дебатите относно кризата остават строго национални и силно се различават, а евроскептицизмът е във възход. "По-скоро изглежда, че са достигнати границите на интеграцията", заключава авторът. И препоръчва вместо да се занимават с утопични институционални реформи, европейските политици да действат в рамките на съществуващото законодателство с цел да стимулират икономическия растеж в една либерална Европа.

Дебатите по тези въпроси тепърва ще се разгарят, защото няма как да се търсят краткосрочни решения на кризата без да се държи сметка за дългосрочната визия за европейския проект. Очевидно на този етап мненията силно се различават, но целта не е да се търсят готови рецепти, а да има колкото се може по-широка дискусия, която да достигне до европейските граждани. Това е единственият начин, когато трябва да застанат пред урните и да се произнесат за бъдещето на Европейския съюз, гражданите да бъдат достатъчно информирани.

Защото в момента, една от основните причини за липсата на демократична легитимност на европейските решения не са процедурите, а неинформираността и незаинтересоваността на гражданите. А основната вина за това носят именно националните политици, които са естественият посредник между Европейския съюз и гражданите. От тях зависи да направят дебатите за бъдещето на Европа част от дневния ред на всяко общество. А гражданите от своя страна трябва да настояват за това, защото тяхно е правото да решават, но трябва да го отстояват непрекъснато.