euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Бившият германски президент Роман Херцог се включи към хора на реформаторите в ЕС, които искат повече права за националните парламенти в ЕС. В специална статия г-н Херцог призовава за "отбранителни права" за националните парламенти срещу ЕС и за мерки срещу свръхрегулацията от Брюксел. Бюрокрацията е прекалено голяма и се разпространява като "горски пожар", пише още той. На това може да се отговори с нови блокиращи права за националните парламенти. С този си призив бившият германски държавен глава се включва към британските усилия за "възстановяване на националния суверенитет" от Брюксел. Наскоро британски депутати поискаха националните парламенти да имат по-голяма роля във взимането на решения в ЕС като добавка към вече близо двугодишния дебат в Обединеното кралство за реформа в посока по-хлабав съюз. В комисията за ЕС на Бундестага пък беше обсъдено предложение на датския парламент в същата посока. 

Вие сериозно ли?

Лисабонският договор, влязъл в сила на 1 декември 2009-а година предоставя повече правомощия на националните парламенти да участват заедно с европейските институции в работата на съюза. В нова клауза ясно са разписани правата и задълженията на националните парламенти в рамките на ЕС. Те получават правото да бъдат информирани, да следят за спазването на принципа на субсидиарността (нещо, което може да се направи на национално ниво, да не се прави на европейско), получават и механизми за оценка на политиката в сферата на свободата, сигурността и правосъдието. Нещо повече, националните парламенти получиха и инструмента "жълта карта". Ако една трета от националните парламенти решат, че дадено предложение не е съобразено с принципа на субсидиарността, те могат да вдигнат жълт картон на Комисията и да я накарат да преразгледа предложението си.

Точно това се случи с предложението на ЕК за създаване на общоевропейска прокуратура. Ако все пак ЕК не се откаже от предложението си, тя е длъжна да обясни мотивите си, а окончателното решение се взима от Европейския парламент и Съвета. 

Дали това е достатъчно от гледна точка на настоящата политическа криза в ЕС, особено след изборите за Европейския парламент през май и трагикомичните усилия на Дейвид Камерън да спаси програмата си за реформа на ЕС или по-скоро себе си, е въпрос, по който може да се разсъждава много. Този въпрос обаче повдига още един - възползваха ли се националните парламенти от повишените им права? И тук отговорът не е никак в полза на онези, които искат по-голяма роля за националните парламенти, особено в страните, които не са част от еврозоната. Освен в Лисабонския договор, националните парламенти получиха роля и в реформираното икономическо управление на ЕС. Представители на ресорните комисии участват в смесени заседания с Европарламента при обсъждането на Европейския семестър. И това продължава вече четири години. Само че на европейско ниво. В колко страни-членки националните парламенти се занимават с това, което става на европейско ниво?

Да вземем за пример отново Европейския семестър и най-пресния етап от него - конкретните национални препоръки, които председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу описа като най-голямото отдаване на национален суверенитет на европейско ниво. На 18 юни препоръките ще бъдат обсъждани в комисията по европейски въпроси на френския парламент. В германския Бундестаг те вече бяха обсъдени, ако се съди по дневния ред на комисията за ЕС. Конкретните национални препоръки обаче не са включени в програмата на европейските комисии на парламентите на България и Хърватия, независимо че става дума за изключително сериозни критики за състоянието на икономиката и правосъдната система на двете страни. 

Призивите за повече правомощия на националните парламенти олекват и от факта, че толкова важни въпроси като независимите анализи на ЕК за състоянието на икономиките на страните-членнки се гледат в комисиите по европейски въпроси, а не в ресорните комисии, като например комисиите по икономика или по финанси. Нещо повече, колко често в националните парламенти темите от европейския дневен ред се обсъждат в пленарната зала, а не само по комисии? Като изключим, разбира се, случаи като налагането на санкции срещу Русия, което, също, едва ли се обсъжда от националните парламенти на всички страни-членки, а само там, където темата е спорна.

Ако се върнем отново към германския Бундестаг, тъй като поредният призив за повече права за националните парламенти идва от бивш германски президент, там основно се обсъждат нови инструменти, какъвто беше случаят с Европейския механизъм за стабилност (ЕМС) - постоянният спасителен фонд на еврозоната. Бундестагът се активира за дебати, когато става дума за отпускането на повече пари за решаване на проблемите в еврозоната и то след като Конституционният съд задължи и правителството, и парламента да се занимават с това. Факт е обаче, че в повечето случаи важните решения се взимат на ниво правителство и в Съвета на ЕС, често без консултации с Бундестага. Нещо, за което канцлерът Меркел е силно критикувана у дома. Това обаче не е проблем на договорите, а е свързано с това как на национално ниво се говори за ставащото в ЕС и доколко то се възприема като неразривно свързано с националния дневен ред. 

Затова, ако ще се искат промени в посока повече правомощия за националните парламенти да отхвърлят европейско законодателство, това трябва да бъде двупосочно. Страните-членки да се ангажират да гарантират, че националните им парламенти ще обсъждат всички важни теми от европейския дневен ред не само в комисиите по европейски въпроси, а и в ресорните национални комисии, както и в пленарната зала. Те трябва да се задължат също така да правят тези неща публично, защото в случая на германската комисия за ЕС в Бундестага обсъжданията често не са публични, а там се обсъжда дори програмата за заседанията на Екофин (Съвета на министрите на финансите на ЕС). Впрочем, не е ли показателно, че последното се обсъжда в комисията по европейски въпроси, а не във финансовата или икономическата комисия? По всичко личи, че в страните-членки на еврозоната темите от европейския дневен ред са доста по-силно вплетени в програмата на националните парламенти, отколкото неевро страните.  

През последната година-две от изграждането на инструментариум за справяне с кризата в еврозоната най-много се говореше за липсата на демократична легитимност на ниво ЕС. Само че начинът, по който европейските теми се обсъждат от страните-членки на национално ниво и начинът, по който се взимат решения, разкрива дори още по-сериозна липса на демократична легитимност. Много пъти съм споменавала за това, че след много кратък изблик на прозрачност, българското правителство закри за медии работата на Съвета по европейски въпроси към Министерския съвет, по време на който се координират и подготвят позициите на страната за участие в Съветите на ЕС - по правосъдие, икономически и финансови въпроси, външни отношения и т.н. Вече няма дори пресконференции след заседанията на тази институция. 

Ситуацията е същата и в Хърватия, където решенията се взимат на закритата част на заседанието на кабинета с аргумента, че позициите търпят промени в процеса на преговори и не бива да бъдат разкривани, за да не се оголят националните интереси. Същевременно, на европейско ниво демократичната легитимност е много по-висока. С промените в икономическото управление на съюза бяха въведени процедури по изслушвания на министрите на финансите на страните-членки в икономическата комисия на Европейския парламент. Тези изслушвания се излъчват пряко в интернет и всеки може да ги гледа с превод, ако не на всички езици на страните-членки, то поне на основните езици в ЕС. В пленарната зала в Страсбург или Брюксел се явяват също и държавните и правителствени ръководители, които излагат своите виждания за бъдещето на ЕС. Пред евродепутатите вече се явиха канцлерът Меркел, президентът Оланд, финландският премиер, президентът на Словения и т.н. 

В ЕС може и да има демократичен дефицит, но много по-осезаем е комуникационният дефицит - това, което се решава в Брюксел или Страсбург да стигне без изкривявания като в играта на развален телефон до столиците и малките градове и села на страните-членки, както и обратното - националните решения по европейски въпроси да стигнат до Брюксел или Страсбург, след като са минали през обществеността. Ето върху това трябва да се работи повече. В този смисъл не би било лоша идея да започнат изслушвания в националните парламенти на шефовете на европейските институции, а защо не и на министри или премиери на други страни-членки. Нещо, което не е чуждо като практика на Германия и Франция.