euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

В Съединените щати Чаеното парти държи правителството заложник, а в Италия до миналата седмица кабинетът на Енрико Лета беше (е?) заложник на Силвио Берлускони - може би най-голямото политическо его в Европа от края на Втората световна война насам. И ако политическата и финансова нестабилност на САЩ застрашават цялата глобална икономика, то родината на Кавалиере има огромно значение за оцеляването на еврозоната ... пак. Все пак трябва да си припомним, че за първи път в историята на ЕС беше допусната груба, макар и маскирана достатъчно дипломатически сложно, намеса в националния суверенитет като в Италия беше назначено технократично правителство отвън. След огромната опасност Италия да фалира веднага след Гърция, Португалия и Ирландия, с което щеше да сложи край на голямата гордост на европейската интеграция - единната валута - ЕС обедини усилия и натисна тогавашния премиер Берлускони да се оттегли.

На негово място беше инсталиран бившия еврокомисар и автор на идеи за развитието на европейския единен пазар Марио Монти с мисията да върне Италия на италианците и на европейците. Магията успя, макар и само за две години, да припомни на италианците що е то нормалност, а на европейците - колко е хубаво без ексцентричностите на Берлускони. 

Берлусконицентрична политика

Уви, на нормалността в италианската политика беше сложен край в началото на годината, когато пак Берлускони реши, че вече не може да понася да стои извън играта и поиска от партията си (Народ на свободата, PdL) да оттегли подкрепата си за правителството на Монти. Това свари както самия Монти и колегите му технократи от кабинета напълно неподготвени, така и ЕС, и еврозоната в частност. Провелите се в края на февруари парламентарни избори произведоха още по-сложна картина - не победи никой и победиха всички едновременно, особено партията на комика Бепе Грило. Заради създалата се патова ситуация сформирането на правителство отне месеци на тежки преговори, загуба на постигнатото за двете години нормалност и влошаващи се перспективи. 

Ситуацията буквално се повтори тази есен, по-малко от половин година от създаването на крехкото правителство на Енрико Лета, след като Берлускони се обиди на съда, който прояви изключителна милост към него и го осъди на четири години затвор за данъчни престъпления, но поради възрастта му демонстрира състрадание и обяви, че той може да излежи само една година ефективно, а останалите по преценка. Цената на съдебното милосърдие обаче беше парламентът да вземе решение дали да прекрати мандата му на сенатор, за да може той да излежи присъдата. Именно очакването сенатската комисия да се произнесе по казуса дали Берлускони да остане в Сената или не провокира Кавалиере да играе va banque и да пробва да премери инвестиционната си стойност. Оказа се, че акциите му са спаднали значително, тъй като поради опасността от още по-тежка политическа криза от тази в първата половина на годината, много от собствените му депутати открито казаха basta и дадоха ясни сигнали, че няма да подкрепят акцията за събаряне на кабинета.

Това принуди твърде жизнения за политически живот, но немощен за излежаване на присъда Берлускони да прибере оръжието и да се откаже от поход срещу ... себе си. Засега голямата буря е отминала, но нито Италия, нито ЕС са се отървали от Берлускони. Изгонването му от парламента със сигурност ще му нанесе тежък удар, но категорично не означава край на политическата му кариера, коментира [на английски език] британският евроскептичен аналитичен център Open Europe, който следи отблизо ситуацията на Апенините. Основната причина е, че огромната обществена подкрепа за него няма да се изпари веднага. В очите на много италианци Кавалиере си остава пример на успешен предприемач и жертва на конспирация от гледащи наляво съдии. Звучи ли ви познато? Някак южняшко? 

Големият въпрос обаче е защо Берлускони изобщо е оставен да рискува бъдещето на страната си в името на собственото си оцеляване. Този въпрос задава [на английски език] на страниците на влиятелното външнополитическо американско списание Foreign Affairs Джани Риота. По всякакви критерии (на нормалност трябва да добавим) политическата кариера на Берлускони трябваше отдавна да е приключила. Само че днес, един на всеки четирима италианци заявяват, че биха гласували за него. 

От медиен магнат до данъчен спасител

Една от причините, според Джани Риота, за италианската народна любов е фактът, че Берлускони притежава изумителна медийна империя (също познато, нали?). Той контролира три телевизионни мрежи, множество радиостанции, ежедневници, списания и издателски къщи. Разбира се не бива да забравяме и футболния клуб "Милан", както и правата за излъчване на мачовете на отбора. Да се свежда всичко до медийното влияние обаче би било твърде опростенческо, смята колумнистът на La Stampa и преподавател в "Принстън". Истинският отговор, пише той, може да се обобщи с една-единствена дума: данъци. Основната маса гласоподаватели за Берлускони вярват, че цялата политическа и правна система на Италия е обърната срещу тях, най-вече данъчният кодекс. Кавалиере винаги е успявал да подхранва този скептицизъм и буквално враждебност.

Италианците не харесват Берлускони заради неговите предполагаеми връзки с Мафията, нито пък неговите силно расистки изказвания или тичането му по жени. Те го харесват заради чаровния популизъм. Италианците се славят с едно от най-високите данъчни облагания в Европа и с може би най-сложната данъчна система. Не че Берлускони им решава проблемите, но поне не вдига данъците. Докато социалистите обещаваха, че ще вдигнат данъците, за да напълнят хазната. В този смисъл е и една от препоръките [на английски език] на МВФ към Италия от края на септември - да се премине към намаляване на разходите и данъците върху труда и капитала, тъй като те са сред най-високите в еврозоната. 

Стига вече чар, трябва ви конкурентоспособност

Италия е третата по големина икономика в еврозоната, затова и ставащото в страната отдавна не е само италианска работа. Това е и една от основните причини, заради които Европейската комисия изпрати тежката си артилерия в Рим на 17 септември да говори не някъде другаде, а пред парламента. Заместник-председателят на ЕК, отговарящ за икономическите и парични въпроси в ЕС и еврозоната Оли Рен заяви пред италианските депутати, че заради тежката икономическа ситуация Съюзът КОЛЕКТИВНО е помолил Италия да предприеме спешни действия. През юли Съветът потвърди препоръките на ЕК към Италия, сред които бяха намаляване на публичния дълг; изпълнение на реформите на пазара на труда и производството; подобряване на функционирането на администрацията и съдебната система (отново познато). Италия е с една от най-големите данъчни тежести върху труда в ЕС, каза тогава г-н Рен.

Той започна речта си с обичайните за него алюзии към спорта като заяви, че един известен финландец (Кими Райконен) е една доста обсъждана фигура в италианските медии през септември, заради преговорите с Ферари. "Нека сме наясно обаче: само талант не е достатъчен. Ферари, както и Италия, винаги е бил символ на традиция, стил и качество. Само че, за да печелиш в надпреварата за глобален растеж, трябва да създадеш най-конкурентния двигател и да бъдеш готов за промяна и адаптация", беше посланието на заместник-председателя на ЕК. Нещо повече, той директно каза пред депутатите, че политическата несигурност в страната задържа толкова необходимите инвестиции и пречи на възстановяването.

Всяка думичка в речта [на английски език] на Оли Рен беше внимателно премерена и много ясно насочена, както и ключовото изречение: "Дълбок фискален съюз може да бъде създаден единствено чрез дълбок демократичен процес на национално и европейско ниво. Всяка крачка към увеличаване на солидарността и обединяването на икономическия риск трябва да бъде комбинирана с увеличена отговорност и фискална твърдост - това означава с допълнително споделяне на суверенитет и интеграция на процеса на взимане на решения". С това изречение Оли Рен на практика обясни изключително ясно германската позиция на постепенно и бавно изграждане на банковия съюз, именно заради нестабилни политически случаи като казуса "Берлускони" в Италия. 

Разбира се демокрацията сама за себе си не е условие за това. Чрез демократични процеси може да бъдат издигани силни лидери, с визия, които да движат една държава напред, но може да бъдат издигани и политически егоисти, които чрез популизъм да обслужват единствено себе си, остявайки държавите си да се носят по течението. Защото в крайна сметка, демокрацията е процес на подбор, извършван от избирателите. Проблемът в ЕС обаче е, че гласоподавателите, например в Италия, избират Берлускони, чието поведение вреди и на други държави. 

А вредата, представена в числа, говори сами за себе си. Италианската икономика е в рецесия вече почти две години, по данни на МВФ. Брутният вътрешен продукт се е свил през 2012 г. с 2.4%, като отрицателен растеж предстои и тази година. Фондът вижда добра перспектива за излизане на плюс догодина, само че това зависи от много фактори, основният от които политическата стабилност, а също и обстановката в еврозоната и глобалната икономика като цяло. Така кръгът се затваря, защото ако италианската икономика се клати, това ще разлюлее и еврозоната, което пък ще се върне като бумеранг върху италианската икономика, където се крият много сериозни подводни камъни.

Най-големият от тях е състоянието на италианските банки. Делът на необслужваните кредити почти се е утроил от 2007-а година насам. Това е причината, заради която условията за взимане на кредити са силно затегнати, лихвите са високи, което депресира допълнително инвестициите в частния сектор. МВФ взима за основа на прогнозата си липсата на допълнителни структурни реформи, което по всичко изглежда е най-вероятният сценарий, тъй като макар и да оцеля, правителството на Лета продължава да е заложник на партията на Берлускони, която изглежда алергична към каквито и да било реформи. Не само това, но и партията на Бепе Грило, която е против всичко и всички, продължава да е определящ фактор в италианската политика. Ако ситуацията се запази, тогава перспективите за растеж в средносрочен план ще останат ниски, е прогнозата на Фонда от края на септември. 

Произходът на тази прогноза е точно там, където са необходими структурните реформи - замръзнала производителност, тежка бизнес-среда, прекалено задлъжнял публичен сектор. Не на последно място е неефективната съдебна система, която пък има отражение върху високите разходи за правене на бизнес, ниските преки чуждестранни инвестиции и малкия размер на фирмите и капиталовите пазари. В случай, че настъпи сериозно сътресение, банковият сектор може и да не издържи на натиска, е мнението на МВФ. 

На 15 октомври всички страни-членки на еврозоната трябва да предадат проектобюджетите си за следващата година на Комисията и Еврогрупата. Това ще бъде първото упражнение с най-новото законодателство, трудно изработеният "тупак" - пакетът от две законодателни предложения за задълбочаване на икономическата координация в еврозоната. През ноември ЕК ще излезе с конкретно становище по всеки от 17-те проекта. Ако някой от тях не е съобразен с поетите ангажименти, ЕК ще поиска корекции. Оли Рен изрази увереност в Рим на 17 септември, че правителството на Италия и членовете на италианския парламент са напълно наясно с последиците от тези правила, в чието написване Италия е участвала и ги е подкрепила в Съвета. Тази бележка на г-н Рен показва повече от ясно страха на ЕК от провал на прилагането на тупак и от поредно завъртане на цикъла на кризата. 

Защото, както обясни той, изказвания от типа "кризата приключи" (на френския президент Франсоа Оланд) са преждевременни. "Ние добре знаем, че тази криза не е обикновена циклична проява. Корените й се намират в огромните и неустойчиви макроикономически дисбаланси, които бяха оставени да се натрупват в продължение на много години. В случая на Италия, дисбалансите са под формата на огромен дълг и продължителен спад на конкурентоспособността. По-специално, цената на конкурентоспособността на италианската икономика пострада значително, а цената на единица труд се покачва по-бързо, отколкото в останалата част на еврозоната от 1998-а година". 

Изглежда, че италианските депутати са чули част от посланията на Оли Рен, след като решиха да запазят правителството. Това обаче все още не означава политическа стабилност, а още по-малко структурни реформи. И те го знаят. Въпросът е дали италианските гласоподаватели знаят това.