euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Една новина е на път да втресе Европа повече дори от гръцката криза - завръщането на Берлускони. Миналата седмица италианският премиер Марио Монти обяви, че ще подаде оставка, след като партията на Силвио Берлускони (Народ за свободата, PdL) заяви, че оттегля подкрепата си от него. 76-годишният милиардер подгряваше публиката в продължение на месеци като във Фейсбук публикуваше многозначителни статуси за бъдещите си планове и за това, че няма да може много дълго да подкрепя политиката на ограничаване на разходите на спуснатия от Брюксел технократ Монти. Технократ или не Монти внесе отдавна забравеното в Италия чувство на нормалност. На 8 декември пред футболния клуб "Милан", който е негова собственост, Берлускони обяви, че се завръща в политиката "от чувство на отговорност".

А на 13 декември той беше в Брюксел за срещата на държавните и правителствени ръководители от Европейската народна партия (ЕНП), където беше и Марио Монти. Тази среща се провежда традиционно часове преди всеки Европейски съвет. Завръщането на залитащия по млади девойки и особено близък приятел на Владимир Путин медиен магнат предизвика не особено въодушевени реакции в Брюксел. На срещата на ЕНП шефът на Еврогрупата Жан-Клод Юнкер, попитан от журналисти какво мисли за присъствието на Берлускони заяви, цитиран от италианския всекидневник La Stampa, "Защо не попитате него какво мисли той за това, че е тук?". Спомените от волното поведение на Берлускони на европейската сцена очевидно са още пресни и за лидера на либералите в Европарламента, бившия белгийски премиер Ги Верхофстад, който директно призова от трибуната на парламента в Страсбург вчера ЕНП да изгони Берлускони, ако иска Италия да бъде спасена.

Все пак има и хора, които се радват на неуморния италиански политик - унгарският премиер Виктор Орбан, който също на срещата на ЕНП по-рано на 13 декември е цитиран да казва "Давай, Италия". Не е ясно и как българският премиер Бойко Борисов приема новината, чиито мускули навремето Берлускони мереше с ръце по време на срещите на върха. Борисов е също последовател на политиката на Берлускони за овладяване на всичко, което може да се овладее в една страна, но за разлика от Берлускони и Орбан може да се похвали със стабилни публични финанси.

Въпреки че оттеглянето на Монти може да предизвиква панически ужас, Йонас Парейо-Плеснер, анализатор от Европейския съвет за външни отношения заявява [на английски език] за Джуди Демпси от Carnegie Europe, че в крайна сметка Монти е направил разумна стъпка с решението си да се оттегли, за да отвори път за избори и да възстанови доверието в италианската и европейската демокрация. Монти, както и всеки друг европейски лидер, може и да е носител на правилните решения за кризата, но ако няма подкрепата на хората, то той няма дългосрочна легитимност. "Не може да инсталираме европейски комисар във всяка европейска страна вместо избраните политици, независимо колко изкусително може да изглежда това на някои технократи", заяви анализаторът и заключи: "Европейските демокрации, включително и италианската, не се управляват от пазарите и спредовете на облигациите, а от хората. В противен случай може и да спасим стойността на еврото, но да подринем истинския стълб на европейските ценности, а именно нашата политическа система".

Проблемът обаче е друг, както пише в своя статия [на английски език], публикувана в La Stampa журналистът от списание The Economist Бил Емът. Тъй като статията му е изключително задълбочена и предупреждава, че Италия не е единствената, което ние в България добре знаем, предлагаме пълния й текст:

Италия е в кома

Ако някой ми беше казал преди десетина години, че сега щях да пиша и мисля, и дори да правя филм не за Япония, Китай или някоя друга от старите ми теми, а за Италия, щях да се чудя дали не пушат някакви незаконни субстанции. Но като се замисля сега, а също и за това колко важни ще бъдат общите избори в Италия, начинът, по който прекарах последните няколко години от живота си, не са никак изненадващи. Причината е не само в онези две популярни думи - Силвио и Берлускони - а това, че Италия е централна за много от нещата, които отдавна ме притесняват за бъдещето на Запада.

За първи път се запалих по Италия, заради, да, Силвио Берлускони. Ние в The Economist го нарекохме "неспособен да управлява Италия" на нашата корица от Април 2001 г. по принципни причини, нямащи нищо общо със секс-скандалите, заради които той по-късно стана популярен във Великобритания и Америка. Принципите, заради които го нарекохме така, бяха правилните отношения в една демокрация между частната, капиталистическата мощ и правителството - те трябва да бъдат държани колкото се може по-отделени, точно както един футболен съдия трябва да бъде независим от отборите - и за това колко е важно върховенството на закона.

Ние не бяхме "за левицата" и определено не бяхме комунисти, както каза Берлускони, въпреки че аз дори приличам на Ленин, и не бяхме и "срещу десницата". Ние бяхме срещу превземането на властта в една западна демокрация от един-единствен, огромен, частен интерес и срещу ерозията на върховенството на закона от същия този интерес. Както Умберто Еко казва в моя филм, ние в другите страни също имаме магнати и медийна концентрация, и мощни лобита, така че това беше и все още е опасност за Великобритания, Америка и много други. [за ситуацията в България, четете тук]

Онази корица постави началото на моето италианско пътуване, пътуване, оживено от две дела за клевета от страна на Берлускони (и двете спечелени от The Economist), но тогава засили знанието, което постепенно абсорбирах за същността на италианските проблеми във всичките им форми - икономически, политически и морални. През това пътуване написах една книга за италианските читатели - "Давай, Италия: Как да преживеем след Берлускони" - която разширих и ревизирах за английските читатели със заглавие "Добрата Италия, лошата Италия", докато същевременно правех и филма "Приятелка в кома". Процесът беше очарователен и дори забавен, но имаше две последици върху мен: направи ме по-песимистичен, а също и още по-притеснен за болестта на Запада.

Пътуването ме направи постепенно по-песимистичен, защото с времето станах по-наясно с огромната съпротива срещу промяната и реформите в Италия от страна на заинтересувани групи от всякакви видове. Тази съпротива е най-големият проблем на премиера Марио Монти през последната година. Той мислеше, че ако успее да убеди тези заинтересувани групи - дали профсъюзи или големи компании, професионални организации или пенсионери - че всеки трябва да направи отстъпки и да се откаже от някои привилегии в името на общото благо, тогава ще се справят, точно както страните се договарят по време на преговори по разоръжаване - да сдадат танковете и оръжията си. До този момент обаче това не се получи.

И не се получи, защото премиерът Монти трябваше да зависи от парламентарната подкрепа на партии, които отказват промените, за да може да задоволят избирателните си ядра или просто за да се плюят едни други. Не сработи още и защото всеки знаеше, че правителството на Монти е временно: изчакай малко и "нощта ще мине", както върви поговорката. Дори местните власти използваха тази тактика, отлагайки прилагането на нови закони със съзнанието, че изборите скоро ще дойдат.

Това ме направи песимист и по още една причина. В продължение на години, докато кризата с облигациите от 2011 г. принуди елита да признае истинската икономическа болест на Италия, забелязвах силна и широко разпространена тенденция към отричане на действителността, да се използват фалшиви или остарели факти, за да се самоубеждават, че страната е наистина силна, а не слаба: високи спестявания на домакинствата (които всъщност са спаднали наполовина), богати семейства (опитващи се да продадат къщата си в подкрепа на това "богатство"), силно производство (семо една седма от БВП и ставащо по-малко конкурентоспособно, не повече), вътрешноприсъщата италианска креативност (а всъщност меритокрацията е унищожена, а най-креативните завършващи емигрират в Берлин, Лондон и Ню Йорк).

Шокът на финансовите пазари изглеждаше, че ще промени всичко това. Но дали? Ако заинтересуваните групи все още блокират реформите толкова ожесточено, те всъщност вероятно си мислят, че промяната не е необходима в крайна сметка. В моите моменти на оптимизъм си казвам, че те просто играят за време с надеждата, че ще бъдат по-силни от другите заинтересувани групи след изборите през 2013 г. Същевременно обаче те може и просто да се надяват, че нещо магическо ще се случи, което ще даде възможност промяната да бъде избегната: някакво чудно лечение на Марио Драги от Европейската централна банка или внезапно решение на Германия да плати за отписването на дълговете на южните европейски страни, или нещо друго. Истината е все още избягвана.

Тези тенденции на заинтересуваните групи да си стискат привилегиите и субсидиите, и на елитите, които се опитват да избегнат да застанат пред действителността, не са уникални за Италия. Такива проблеми съществуват и в останалата част от Запада. Докато Америка чака и гледа как Конгресът й ще се справи с "фискалната урва", която заплашва икономиката й след 1 януари, тя също чака и гледа заинтересуваните групи, които отстояват своите привилегии и елитите, които отричат действителността. Разликата с Италия е, че този процес продължава в действителност вече 20 години и междувременно останалите икономически и социални сили дегенерират. Америка и Великобритания са съвсем в началото на този процес и все още се надявам, че могат да го избегнат. Но Италия, както и в заглавието на филма ми, се е поставила в кома.

Ще се събуди ли? Очевидното решение на Берлускони да се кандидатира за изборите като се противопоставя на фискалните мерки на премиера Монти предполага, че отричането на действителността си остава силно най-малкото в дясно. Изборите ще бъдат изключително важно и дори историческо изпитание. Тест за това дали политическите партии и заинтересуваните групи, които ги подкрепят, наистина разбират същината на италианските проблеми и дали осъзнават, че продължаването със старите политики не е опция. Изпитание дали изискванията на гласоподавателите за нови идеи, нова отчетност и дори нови лица ще бъдат изпълнени. А също и за Запада ще бъде изпитание, дали нашата вяра в способността на демокрацията да коригира грешките е оправдана. Премиерът Монти е прав да подаде оставка и да доближи изпитанието. Това не е тест, който трябва или може да бъде отлаган повече.