euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Провалът на специалната среща на върха на ЕС за Бюджет 2014-2020 г. не е просто провал на лидерите на ЕС да се разберат за пари. Става дума за нещо много по-дълбоко, което се очертава от известно време все по-ясно - вътрешният конфликт на ЕС. Конфликтът между ЕС на институциите и ЕС на страните-членки. Докато институциите на ЕС (Комисията и Парламентът) от Лисабонския договор насам се борят за "повече Европа", а от тази есен вече се говори и за "федерация на националните държави", Съветът (страните-членки) се вглъбява все повече и повече в това да оцелеe.

И това оцеляване съвсем не е единно, а на моменти е дори поединично. Нито пък е свързвано с ЕС като общо решение. От една страна е еврозоната, вкопчена в това да намери изход от кризата; от друга са новите страни-членки, за които е от съществено значение да не намаляват парите към тях за икономическо изравняване; от трета страна са индивидуалисти като Великобритания. Именно затова президентът на Европейския съвет Херман Ван Ромпой и председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу заявиха след прекратяването на преговорите на 23 ноември следобед, че става дума за нещо изключително сложно. И не самите преговори са многопластови, а ситуацията, в която се намира ЕС се разрои на няколко съществени слоя.

Националният егоизъм срещу институциите

Европейският съюз е на важен кръстопът и както обикновено, разногласията за това кой път да бъде избран са изключително много и шумни. Кризата в еврозоната изправи 27-те + Хърватия пред нова реалност, която те нито като лидери, нито като общества, са готови да посрещнат - без задълбочаване на интеграцията, еврото е обречено. И макар че всички страни-членки на ЕС (с изключение на Великобритания и Дания) са задължени рано или късно да се присъединят към еврозоната, въпросите кога и защо са в основата на техните действия. Бюджетната рамка на ЕС е 7-годишна, достатъчно дълъг период като се има предвид скоростта, с която еволюират идеите за задълбочаване на европейската интеграция, особено в зоната на еврото. Затова и преговорите станаха залог на неизвестността около бъдещето на Икономическия и валутен съюз.

Ако ЕК заложи на бюджет, ориентиран към реформи и който би бил чудесен за единна Европа, то страните-членки избраха статуквото пред реформите. Предложението на Комисията беше на малка крачка от смело и на голяма крачка от статуквото. Това предложение съдържа в себе си цялата неосъщественост на европейската интеграция - общи инвестиции в пътната мрежа на ЕС, за да може от изток на запад, от север на юг, транспортът да тече безпроблемно (механизмът "Свързана Европа"); повече инвестиции в наука и развойна дейност, защото това е добавената стойност на ЕС - иновациите, технологичните нововъведения, с които той винаги е едни гърди пред произвеждащия количествено, но не винаги качествено развиващ се с бързи темпове свят; същевременно запазване с малки съкращения на основните политики на ЕС - селскостопанската и кохезионната (политиката на сближаване) и всичко останало, което фигурира под една или друга форма и в сегашната рамка (2007-2013).

Страните-членки обаче избраха статуквото и така се върнаха 7 години назад, когато основният спор беше за намаляване или запазване размера на земеделските субсидии. Връщането на разговорите към фундамента на ЕС - Общата селскостопанска политика (ОСП) - на практика отстрани всички новопоявили се конкуренти и остави диригентската палка в ръцете на големите: Германия, Франция, Испания, Полша, Великобритания. Всички останали си тръгнаха от срещата унили.

Основните аргументи

Институциите настояват, че бюджетът на ЕС е малка фракция от сумата на националните бюджети и че страните-членки всъщност харчат много повече, отколкото бюджетът на ЕС, който на всичко отгоре е балансиран (не може да излезе на дефицит). Като аргумент срещу настояването на група страни бюджетът да бъде реално намален, което британският премиер обясни, че означава мерене на бюджета чрез плащанията, а не и чрез поетите ангажименти (както е сега в ЕС), Херман Ван Ромпой припомни, че в сравнение с текущата финансова рамка бюджетът е реално намален, и то с 80 млрд. евро. Шефът на Европарламента от своя страна, Мартин Шулц, обяви, че бюджетът на ЕС не е никак голям. Той е 50 пъти по-малък от сумата на бюджетите на страните-членки.

Нетните донори пък се борят за драстични съкращения на конвенционалните разходи (тези, които нямат директен принос към растежа и са реално потребление като разходите за администрация, земеделските субсидии и пр.). Вместо това те искат повече пари да се влагат в наука, изследователска дейност, промени в климата, които биха имали реален принос към икономическия растеж, което обаче трудно може да се приложи към основно селскостопански държави. Нещо повече, някои от тях искат да се върнат от Брюксел с победа – да покажат на данъкоплатците и техни гласоподаватели, че в момент, когато всички страни-членки режат разходи, европейските институции правят същото.

Споровете достигнаха нивото кой каква заплата получава. На пресконференция [на английски език] след прекратяването на преговорите на 23 ноември британският премиер Дейвид Камерън обяви, че повече от 200 служители на Комисията получават по-голяма заплата от него и то преди надбавките. "Всеки служител, който не е от Белгия, получава 16% надбавка върху щедрата си заплата, дори и да е живял в Брюксел повече от три десетилетия", обясни той. Според него намаление на заплатите с 10% би спестило "почти 3 млрд. евро".

Новите страни-членки (но като цяло групата е на по-бедните) се борят европейските фондове да заменят липсващите им чуждестранни преки инвестиции. Някои от тях са зависими и от земеделието. Така например в Ирландия делът на земеделските субсидии от фондовете, които страната е получила през 2011 г. е 77%, показва специалната интерактивна карта на Европарламента. Франция по традиция е най-големият получател на земеделски субсидии, които имат дял от 72 на сто от всички европейски пари, които страната получава. При Полша ситуацията е съвсем различна - там земеделието е с двойно по-малък дял от кохезионните фондове - 30% за земеделие срещу 67% за регионална политика. В България съотношението между двете големи политики е почти сходно - 40 на сто за земеделие, 49% по регионалната политика. В Испания земеделието е с превес пред регионалната политика - 52% към 40%. Любопитното е, че през 2011 Великобритания е похарчила 60 на сто от европейските фондове за земеделие, докато регионалната политика е с дял от само 18%.

Сред останалите страни, които харчат много за земеделие са Италия (63%), Дания (74%), Германия (56%), Холандия (46%), Австрия (70%), Румъния (64%), Финландия (61%), Швеция (57%). И в тези данни няма изненада, защото ОСП е първата изцяло общностна политика в ЕС, създадена заради продоволствената криза, предизвикана от Втората световна война. Впоследствие земеделските субсидии се превръщат в отбраната на вътрешния пазар на ЕС срещу не по-малко субсидираното земеделие на други глобални играчи или на по-ниските цени на производители от развиващия се свят, които не отговарят на същите драконовски мерки за качество. Не случайно земеделските субсидии са ключа в преговорите от кръга Доха на глобално ниво. Затова и те може да не са пазарно ориентирани, но за сметка на това са политически инструмент.

В най-трудна ситуация са "преходните" страни, които получават почти по равно и от двете политики и те са им особено важни. Ярък пример за такава преходна страна, която е в изключително деликатна позиция в преговорите и по други причини, е Испания. Тя вече е нетен платец, докато в близкото минало беше основно смятана за бедна и нуждаеща се от външна помощ. Това, че вече се води средна страна, съвсем не е повод за радост за Испания, която е тежко засегната от кризата в еврозоната и е под въпрос дали ще бъде следващия "пациент" на спасителните фондове, след като вече беше договорен спасителен план специално за испанските банки, което беше първото голямо изключение в подхода на ЕС към закъсалите страни. Тъй като упорито отказва да се съобрази с условията за получаване на заеми, на Испания й е доста трудно да защити интереса си да продължи да получава, ако не същите пари, както в миналото, поне не толкова по-малко, колкото се предвижда за нея - 20 милиарда минус.

Европейски план "Маршал" или репарации?

Проблемът обаче е на вътрешно европейско ниво, където една голяма част от ЕС са страни със съсипано от колективизацията на комунизма земеделие, на които ще са необходими години, за да достигнат качеството и конкурентоспособността на продукцията на страни, които се възползват от ОСП вече няколко десетилетия. И въпреки усилената предприсъединителна подготовка, това няма как да се случи за едно десетилетие. Вместо това новите страни-членки, а също и по-бедните по-стари членки, са особено зависими от кохезионните фондове, което илюстрацията на Европарламента за 2011 г. показва много добре. Чехия харчи 59% от европейските пари за регионална политика срещу "само" 37 на сто за земеделие; в Естония също превес имат кохезионния и структурните фондове с 53% от разходите срещу 40 на сто за земеделие; Латвия харчи 62% за регионална политика; Литва - 59%; Унгария - 68%; Малта - 63%; Полша - 67%; Португалия - 66%; Словения - 62%; Словакия - 59%.

Изобщо, ако се тегли една черта и ЕС се подели на страни, които харчат повече за земеделие и страни, които плащат повече за регионална политика, ще се види, че тази линия минава, грубо разбира се, по следите, оставени от Желязната завеса. В този смисъл изключително показателни са думите на полския външен министър Радослав Шикорски, който в статия [на английски език] за британския вестник The Guardian наскоро написа следното: "Това е нашият собствен много закъснял 'Маршал план', благодарение на който ние можем най-сетне да настигнем и да поправим грешките, които претърпяхме след конференцията в Ялта от 1945 г." С други думи това е обръщение към по-старите членки - вие още ни дължите!

И тъй като споровете тепърва ще се разгорещяват (този за бюджета е само част, предстои да се спори по банковия съюз, бъдещето на еврозоната, фискалния съюз и т.н.), ЕС трябва да си изясни за себе си и помежду си веднъж завинаги за какво ни е този съюз. Защото е очевидно, че разделението е по-дълбоко, отколкото би следвало да бъде на фона на първоначалните му цели - обединение на континента. Ако се съди по думите на Шикорски, поправката на щетите, нанесени от Втората световна война, не се е състояла или поне не е завършена. В подобен дух, макар и не отправящи чак към Втората световна война, бяха и думите на шефа на Европарламента Мартин Шулц в началото на срещата: "Предстоят ви много трудни преговори. Линиите на несъгласието помежду ви са дълбоки. Моля, позволете ми тогава да ви напомня едно нещо: решенията, които взимате днес, ще оформят Европейския съюз утре". И тук Мартин Шулц е напълно прав.

От това дали и за какво ще постигнат споразумение лидерите през януари, ще зависи бъдещето на ЕС, а то се чертае в момента. Между другото срещата на върха за бюджета на 22 и 23 ноември се очакваше да бъде засенчена от кризата в еврозоната. Докато лидерите се опитваха да превключат към следващите 7 години, финансовите министри на еврозоната търсеха спасението за Гърция. През декември лидерите ще трябва да решат какъв ремонт на еврозоната да се направи – цялостен или козметичен - като заявките до момента са доста амбициозни – на председателя Барозу, на групата "За бъдещето на Европа". Нещата вероятно ще си дойдат на мястото, когато стане ясно ще има ли еврозоната свой бюджет или не. Нещо, което се съдържа в предложението на Барозу, но се посреща на нож от неевространите. Затова за изхода от преговорите по бюджета, можем да съдим по това какво ще решат лидерите през декември за еврозоната.