euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Доскоро българското правителство предпочиташе да коментира темата Шенген в рамките на официозния дискурс и да се придържа към тезата, че са изпълнени техническите критерии за присъединяването на България към шенгенското пространство. Нито записването на специален текст в коалиционното споразумение на холандското правителство миналата есен, който обвързва членството на България и Румъния в Шенген с положителни резултати в годишните доклади на ЕК по мониторинговия механизъм в областта на правосъдието и вътрешните работи, нито споделянето на тази теза и от водещи европейски страни като Франция и Германия не извади българското правителство от хипнотичния транс на „техническата готовност”. Нещо повече, предвид приближаващите избори, влизането в Шенген беше издигнато в национален приоритет като апотеоз на успехите на правителството в борбата с организираната престъпност и корупцията.

Междувременно мина и замина междинният доклад на ЕК от февруари, но решението за членството на България и Румъния беше отложено за след годишния доклад през юли. А докладът в прав текст казва, че е време за реални резултати в проблемните области и че изграждането на правова държава е национална задача, дело на цялото общество. Едва ли точно това очакват да прочетат европейските партньори на София, за да я приветстват в Шенген. Въпреки всичко, правителството запази привидно спокойствие и демонстрираше непоколебима сигурност в шенгенското бъдеще на страната.

Но броени дни преди решаващото заседание на Съвета на вътрешните министри на 22 септември, на което се очаква да станат ясни шенгенските перспективи на Блгария и Румъния, нервите на правителството сякаш не издържаха. „Последната капка” беше изявлението на Холандия в петък, че ще работи с всички средства против приемането на двете страни заради нерешените проблеми с корупцията и организираната престъпност. В отговор министърът на външните работи Николай Младенов даде извънреден брифинг рано сутринта в събота (по случайност работен ден в България), за да заяви, че „българските граждани не са граждани втора ръка в Европа, нито членството на България в ЕС е членство втора ръка.” И да предупреди, че ако на 22 септември не бъде взето решение, което „отговаря на интересите на всички в Европа и най-вече отговаря на интересите на българските граждани”, България ще трябва да обсъди "много внимателно цялата си политика от тук нататък по отношение на подкрепата, която даваме за реформата на европейското законодателство за Шенген".

Естествено е правителството да не споделя тезата, че е възможно (и логично) обвързването на критериите за Шенген с резултатите от мониторинговия механизъм в областта на правосъдието и вътрешните работи. Формално такава връзка наистина няма, което многократно беше подчертано и от Европейската комисия. Същевременно всички признават, че Шенген е доверие и именно то е ключовият, макар и неписан критерий. А доверието в ЕС в момента е дефицитна стока не само в Шенген - дълговата криза в еврозоната лиши и последните евроидеалисти от илюзията за споделените ценности като основа за взаимно доверие. Бунтовете в Северна Африка и Средиземноморието пък провокираха бежански вълни към ЕС, който се оказа неподготвен да ги приеме. Имигрантската криза между Италия и Франция и последвалият призив на двете страни за връщането на границите по усмотрение на засегнати страни ясно показва колко накърнено е доверието в самото шенгенско пространство.

Не на последно място, в криза е и вътрешнополитическото доверие в много страни от ЕС, чийто правителства са принудени да балансират националните с европейските интереси и да оцеляват на националната политическа сцена, понякога срещу твърде висока цена. Подобна дилема изживява например германският канцлер Ангела Меркел във връзка с дълговата криза. Холандското правителство също е принудено да оцелява в тези тежки времена и то с коалиционен партньор като крайните националисти на Хеерт Вилдерс.

Целият този контекст естествено усложни и затрудни процеса на присъединяване на България и Румъния към Шенгенското пространство. И макар негодуванието на българските власти от „несправедливото третиране” и „двойния стандарт” да звучи донякъде разбираемо, предвид промяната на правилата в движение, парадоксалното е, че всъщност то не се споделя от гражданите. „Повечето от гражданите на България са съгласни с действията на ЕС и смятат, че забавянето на българското членство в Шенген не е било несправедливо,” показва изследване от август 2011-а, проведено от институт "Отворено общество" София . Нещо повече: „Мнозинството от респондентите - 54,12% смята, че главната причина е неубедителното представяне в борбата с корупцията, организираната престъпност и реформата в съдебната система”.

Отлагането на шенгенското членство на България ще бъде сериозен удар срещу управляващите, смята анализаторът от Отворено общество Марин Лесенски, най-малко по три причини: „Първата е, че това беше един от двата стълба (наред с еврозоната), на които правителството разчиташе да отбележи ключова победа в 'европейските си политики'. Втората е, че това се случва в година на избори и всеки провал ще бъде калкулиран (поне хипотетично) в изборните резултати. Третата и, вероятно, най-сериозната е фактът, че най-често цитираната причина за отлагането е липсата на доверие от страна на европейските партньори заради неспособността на България да се справи окончателно с организираната престъпност, корупцията и съдебната реформа. Това е лоша новина за управляващата партия, която в крайна сметка носи политическата отговорност и ще пожъне както ползите от успеха, така и негативите от провала.”

Но към парадокса, че официалното българско негодувание срещу отлагането на шенгенското ни членство или поне срещу причините за това, не се споделя от общественото мнение, цитираното изследване добавя още един - че това няма да повлияе политическия избор на гласоподавателите в предстоящите избори. Този факт красноречиво изразява тенденцията от последните години избирателите да не гласуват за програми, за изпълнени обещания или за ясни принципни позиции, а за конюнктурни фаворити на принципа на симпатията или протестния вот.

Излиза, че българското общество е съгласно с позицията на ЕС, че страната не може да стане член на Шенген, докато не реши проблемите в правосъдието и вътрешните си работи, но няма да направи нищо, от своя страна, за да санкционира управляващите за провала! Ако перифразираме думите на външния министър Николай Младенов, българите очевидно нямат против да бъдат третирани като втора ръка избиратели, защо тогава да имат нещо против да бъдат втора ръка граждани на ЕС? Обърнете внимание колко често във форуми и социални мрежи, че даже и в големи медии, се задава въпросът "Защо изобщо ни трябва тоя Шенген?!"

На този фон изводът е, че няма никакво значение какво решение ще вземе Съветът на вътрешните министри на 22 септември. Нито Европейският съвет през октомври. България ще бъде готова да стане член на Шенген, когато собствените й граждани видят в Шенген, както и в мониторинговия механизъм стимул за реални реформи и установяване на работещ правов ред. Защото, както показа ускореното ни приемане в Европейския съюз през 2007-а - насила хубост не става.