euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Първият признак е контрол върху медиите. Контролът се установява трудно с невъоръженото око, тъй като в мирно и спокойно време контролираните медии се държат досущ като нормалните. Социалните мрежи обаче дават добра възможност да се погледне отвъд тази привидна нормалност. Когато зачестят критиките в социалните мрежи, започне бурното развитие на блоговете и на така наречената "гражданска журналистика", тогава със сигурност има проблем с традиционните медии. Всичко става пределно ясно обаче, когато настъпи криза. Както стана в България през 2009-а, в Унгария през 2006-а, а сега и в Турция. В България традиционните медии подценяваха протестите на зелените срещу опитите да се строи в защитени природни местности и представяха изкривена гледна точка.

В Турция всичко започна също с мирен зелен протест, който прерасна в огромни по мащаб размирици. Медиите обаче продължават да показват изключително изкривена картина, внушавайки, че протестиращите са всъщност банда въоръжени анархисти. Това, което съобщават чуждестранни журналисти от Турция показва недвусмислено, че медийната среда там е изцяло под контрола на правителството, а това не е просто в ущърб на демокрацията. То е признак, че демокрацията отсъства. Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган бързо осъзна, че социалните мрежи подриват усилията му да се справи лесно с протестиращите и затова ги обяви за опасни и разпространяващи лъжи, независимо, че той самият (през своя екип вероятно) използва Twitter доста отдавна.

Българският журналист в Турция Нихал Йозерган писа във Facebook тези дни, че в Турция се развива безпрецедентен "медиен парадокс". За събитията на площад Таксим и останалите надигнали се градове се научава от кореспондентите на чуждестранните телевизии. "Журналисти, които до неотдавна приемахме за доайени на турската журналистика, обърнаха палачинката", пише Нихал.

В България медийната ситуация е също изключително контролирана. През последните години повечето медии бяха изкупени от един-единствен собственик, а останалите приставаха на силните на деня поради естествена нужда от оцеляване. Засили се гражданската журналистика и активността в социалните мрежи. Медийната криза до такава степен ескалира, че беше потърсена намесата на ЕК в лицето на ресорния еврокомисар Нели Крус, която отиде в София, за да се срещне с недоволните, но вместо това беше посрещната от най-маститите участници в разпада на медиите като естествен съюзник на обществото и коректив на властта (кой ли ги беше поканил?!). Тяхното участие изцяло подмени целта на срещата, по време на която пък отделни журналисти плачеха за пари, ако може от еврофондовете, вместо за реалните проблеми пред българската медийна среда, ерго за крехката българска демокрация.

В Унгария пък една от първите задачи на премиера Виктор Орбан, след като дойде на власт, беше да упражни контрол над медиите, маскиран като желание да се сложи ред. Голямата му грешка беше, че направи това в навечерието на първото председателство на Унгария на Съвета на ЕС. Това изложи действията му на общоевропейски показ и разпали недоволството на евродепутатите.

Вторият признак е подмяната на протеста

В България неколкократно сме имали случаи, при които сред мирно протестиращи граждани се вкарва група добре организирани и инструктирани ултраси, както ги наричаме. Обикновено това са платени членове на най-радикалните крила на футболните фенове, чиято основна цел е да рушат и всяват безредици. Обикновено те навлизат в сблъсъци с полицията, като по този начин я провокират да започне да отвръща. Само че отговорът е срещу всички. В българския случай това води до разпръскването на протестиращите, които и без друго са малко. В Турция правителството направи същото преди няколко дена и тогава медиите изключително услужливо показваха точно този епизод. Друг български журналист - Еми Барух - разказа след завръщането си от Турция, че на площад Таксим се е появила добре подготвена група хора, която се е нахвърлила срещу униформените.

Присъстващи са й разказали, че групата е била доста "странна". "Бунтарите" са били със същите газови маски, както полицаите, със същите защитни жилетки и обувки. Имали са и радиопредаватели, и са били въоръжени с коктейли "Молотов". Екипите на всички турски телевизии, които в продължение на 12 дни не са забелязвали случващото се по площадите, са били там и са правили директни включвания, разказва още Еми Барух.

За подобни "методи" на разпръскване или опорочаване на протестите ми разказа унгарски колега по повод масовите протести в Будапеща през 2006 г., породени от това, че тогавашният унгарски премиер Дюрчани призна пред затворен партиен кръг (запис от което изтече в медиите), че е лъгал за финансовото състояние на страната. В България също първите големи антиправителствени протести след началото на 90-е години - на 14 януари 2009 г. - бяха опорочени от внедрена група. Участници в протеста тогава разказаха, че сред тях се е появила малка групичка от не повече от 30-ина младежи с качулки, които са се позиционирали точно при загражденията и в обхвата на медиите. Започват размирици с полицията, което довежда до приключването на протеста след подаден сигнал за бомба.

Нещо подобно, но доста по-усъвършенствано, се случи и по-рано тази година, когато основна част от протестиращите се оказа подставени лица, близки до властта. Именно те бяха канени на преговори с правителството, точно както постъпи и Ердоган вчера, когато покани за разговори отбрани представители на протестиращите.

Разцъфва ли тоталитарна пролет?

Опитите на властта да потуши протестите срещу себе си по този начин са изключително показателен пример за авторитаризъм, тъй като водят до няколко трагични резултата: първо, отказват от протестите голяма част от хората, които се чувстват предадени, а протестът е съществен елемент от изразяването на недоволство; подменят дневния ред на обществото и не на последно място изкривяват изборния резултат. В този смисъл България е повече от илюстративен пример за такъв резултат. Протестите от 14 януари 2009-а година бяха срещу правителството на тройната коалиция, водено от сегашния лидер на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев. 4 години по-късно избирателите, облъчвани от контролираните медии, гласуваха за същата тази коалиция, която малката общност активни граждани се опита да свали през зимата на 2009-а година.

Не само че са почти същите управляващи, но те бяха избрани от половината от избирателите. Останалите бяха прекалено разочаровани и се чувстваха лишени от избор, затова не отидоха до урните. Оттук нататък не е трудно да прогнозираме, че имитацията на демокрация ще продължи и то в рамките на ЕС. Не бива да забравяме какво стана и с Унгария. В момента на власт е дясноцентристът Виктор Орбан, обвиняван в авторитаризъм, който обаче успешно се представя от медиите за просто силната ръка, от която Унгария има нужда в този труден момент.

Турция единствена изглежда, че има шанс, тъй като добре образованите активни турски граждани, които се борят за младата си и несигурна демокрация, на този етап не се отказват. Друг позитив, колкото и да звучи нелепо, е фактът, че Турция е кандидатка за членство, което позволява на ЕС да упражни натиск върху правителството. За съжаление обаче този лост прилича по-скоро на крив макарон, отколкото на реален инструмент за въздействие, заради множеството грешки, които ЕС допусна по отношение на Турция, но все пак - една значителна част от турските граждани заявяват, че искат да са част от ЕС и по поведението им личи, че те отдавна са. Както написа блогърът Иво Божков във Facebook наскоро, протестиращите в Турция показаха, че заслужават да са част от ЕС, докато турското правителство все още не е готово за членство.

В момента ЕС е изправен пред много тежка ситуация - да се пребори с тоталитарната пролет, която разцъфва в непосредственото му съседство (Турция, Русия) и в собствения му двор - България и Унгария (а също и Румъния). На този етап изглежда, че битката се води само от и във Европейския парламент. ЕС не бива да забравя обаче, че е общност от 27 (скоро 28) отделни държави, никоя от които не е застрахована от "тоталитарната пролет", най-малкото заради продължителната икономическа криза, която все повече отслабва здравите демократични връзки между управляващи и управлявани.