euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Главният редактор на хърватското списание Lider определи 2013 като годината на апатията. Абсолбютно съм съгласна с това. Апатията се е настанила трайно в изтерзаните от преход страни от Балканския полуостров и не само. Някои в региона преживяха войни, други не, но във всички случаи хората на Балканите са масово изморени, отчаяни, одосадени от редуването на едни и същи политици с едни и същи идеи. Смазващо е това еднообразие. А още по-смазващо е, че не се вижда светлина на хоризонта. Апатията е заразила дори амбициите за европейско членство, като все по-често на Балканите може да чуете за умора от евроинтеграцията. Апатията обаче поражда спорадични опити за промени. Някои с по-революционен привкус, други доста сивички. Започнаха да се появяват партии или коалиции с имена, внушаващи желание за коренна промяна. В Сърбия например се появи коалиция "Преокрет", в Словения протестиращите създават собствена партия, а в България получаваме Реформаторския блок (РБ). 

Една дългоочаквана и необходима промяна

Реформаторският блок се появи като концепция в пика на протестите срещу олигархията и правителството, което я представлява в България. От една страна блокът имаше амбицията да откликне на желанието на протестиращите за нова политическа формация, която да ги представлява, а от друга да се опита за пореден път да обедини съсипваната с общи вътрешни и външни усилия десница. Партиите в блока се обединиха около 12 общи принципа - общи и в двата смисъла на думата. От една страна всички партии ги приемат, но от друга са недостатъчно конкретни, за да зададат обща посока. Вървеше се към хлабав съюз с големи амбиции, което естествено доведе до твърде ранен процес на отлюспване. Хората искат нещо повече от хлабави съюзи. Те искат силна политика. При това новаторска, различна, с нови лица. Не искат повече да ги занимават с това кой е виновен за убийството на десницата, нито кой е автентична десница.

Хората искат светло бъдеще. Искат възможности за работа и личностно развитие, искат равни условия за бизнеса, администрация, която е в услуга, а не която рекетира. Искат и работеща съдебна система, която няма да отсъжда само в полза на който плати повече или има по-голямо влияние. Изобщо хората искат смисъл. Дали обаче РБ може да им го даде? Това е въпрос, който много ме измъчва в последните седмици, докато наблюдавам как се развиват процесите. И трябва да ви кажа, че се боря със скепсиса от самото начало на създаването на РБ, защото въпреки заявките, че те са носителите на иновативна политика, не съм убедена, че това е така. Ето и аргументите.

Прозрачно по нашенски

Миналата година точно по това време в Словения избухнаха сериозни протести срещу статуквото. Те тръгнаха от малкия китен градец Марибор, когато мариборци въстанаха срещу корумпирания си кмет. И успяха да го свалят. Много бързо обаче бунтът стигна до столицата Любляна и събори правителството на Янез Янша, което нямаше дори пълна година. Докато течаха протестите и сформирането на втори кабинет, най-четеният словенски всекидневник Delo направи специална подстраница на уебсайта си, в която започна да събира идеи за икономическото развитие на страната, за смяна на политическата архитектура, за реформа на пенсионната система, образователната, здравеопазването. Изключително добра идея. Не знам дали е оригинална тяхна или взета назаем от някоя по-развита демокрация, но тя предизвика сериозна гражданска активност. 

От близо месец хърватският Vecernji list предприе същата инициатива, тъй като в Хърватия все повече политици, анализатори и журналисти са на мнение, че е необходим нов национален консенсус за това какви структурни реформи са необходими, за да може Хърватия да излезе от вече шестгодишната рецесия, защото на всички е ясно, че Хърватия беше заета в последните 20 години с установяването си като независима държава, с войната, с присъединяването към ЕС, та не й остана много време да се раздели със системите на миналото, които са напълно неадекватни за днешния глобализиран свят. България не е в рецесия, но не е и икономически просперираща. Да, има отлична фискална дисциплина, наследство от фалита през 1997-а година. Причината да не е икономически просперираща обаче е тежката корупция на всички нива, липсата на върховенство на закона, смислени медии, непрозрачно управление. 

Затова и очаквах, че и в България ще започне търсенето на национален консенсус за решаването на тези проблеми. Акцентирам на думата национален, защото ако протестите от тази година показаха нещо, то е дълбокото и убиващо всякакви перспективи за национално единство разделение. Не някакво си разделение за това дали искаме социалдемокрация или суров капитализъм, а цивилизационно, ценностно разделение. Най-голямото предизвикателство оттук нататък за всеки политически модел ще бъде да запълни тази пропаст, да подхване обединение около общи ценности, виждане за бъдещето и методи за достигането му. Мисия, която песимистично можем да определим като невъзможна. И все пак се появи лъч на надежда в лицето на Реформаторския блок, произтичащ не само от името му, но и от факта, че една от водещите партии в него - ДСБ - започна процес на самоочистване. Извади новите си лица. Отърва се от дърпащото я назад минало и даде заявка за промяна. 

Надеждите се увеличиха и от това, че именно ДСБ бяха двигателя на обединението на партии, които искат реформи. Само че аз наистина очаквах, че те ще излязат с нещо наистина иновативно, ново, неконвенционално. Очаквах, че ще използват вълшебствата на цифровата ни епоха и ще започнат масово събиране на идеи и хора, и че ще сменят изцяло начина на правене на политика. Те обаче избраха стария и добре отъпкан път. Социалните мрежи се използват не за диалог, а за прессъобщения. Вместо да се отворят за гражданите, те се капсулираха, посочвайки с пръст определени граждани, избрани по неясно какви критерии и обединили ги в Граждански съвет. Не казвам, че те не са в състояние да донесат промяна. Ни най-малко. Проблемът обаче е, че това е същият начин на провеждане на политика, както и преди, само че в името си съдържа граждански, което би трябвало да го легитимира като мой. Но той не е мой. Никой не иска моите идеи, нито пък вашите. Вие сте принудени да ги харесвате и одобрявате, защото сме от малкото, които по принцип симпатизираме на някоя от партиите в блока. Сега ми остава малко горчив вкус в устата, че очаквах повече, а ще получа значително по-малко.

Щях да съм с двата крака вътре, ако РБ беше подходил по начина, по който подхождат в Словения и Хърватия - да се отворят за идеи отвън. Така хем щяха да ангажират повече хора, които не е задължително да са техни симпатизанти или потенциални гласоподаватели, но хора, които наистина искат промяна. Хем щяха да докажат, че наистина се застъпват за нов модел на правене на политика. РБ щяха изключително силно да ме впечатлят, ако бяха обявили, че най-добрите идеи ще бъдат подложени на гласуване на специално създаден за целта сайт, за да може да изплуват онези, които или са най-добри, или се ползват с най-голяма подкрепа от хората. Ако бях на мястото на РБ, щях да поема ангажимент, че ще осиновя най-добрите идеи и ще работя усърдно за реализирането им, отчитайки се на всеки етап за това как върви работата и кои са спънките.

Уви, РБ подадоха доста по-ниска топка. Създадоха политика на съветите - тематични образувания, които да коват политиките на РБ по ключови досиета - медии, икономика, правосъдие и вътрешен ред. Едни безкрайни заседания, които дори отказаха да излъчват онлайн, защото щяло да ни бъде скучно (доста тоталитарен подход някой да решава вместо мен кое ще ми е скучно и кое не), по време на които да мислят идеи за ключови реформи. Отново без наше участие. Мислех си и се надявах, че РБ ще работят не само за твърдия си електорат, но и за всички онези близо 50% избиратели, които не виждат алтернатива, няма за кого да гласуват. Които не са непременно десни или леви, а хора, които искат високо качество и по-добър живот. 

На мен ми липсват не просто нови, а иновативни идеи, тотална смяна на подхода и мисленето. Експерименти са ми нужни. Омръзна ми внасянето на чужди идеи. Трябва да опитаме да измислим нещо наше си, автохтонно, което да може да обединява две цивилизационно различни Българии.  

Не се съмнявам в добрите намерения на лидерите в блока. Съмнявам се обаче в капацитета им да увлекат повече хора извън най-близките им симпатизанти, които често вероятно не разсъждават рационално, а емоционално, защото са от твърдите ядра на съответните партии, защото има личности в блока, които те харесват персонално или физически, или по трети причини. Това обаче е далече от политиката, за която си мечтая аз като човек, който живее в 21-и век. Революциите в света и в ЕС, а и около него, са факт. Те са резултат от изтощение от неспособността на сегашния политически ред да откликне на новите предизвикателства. Затова и подкрепа печелят партии като Националния фронт на Марин льо Пен или независимата партия на Найджъл Фараж. Късогледи формации, които се опияняват от хорската любов, но не предлагат нищо, освен неясно бъдеще и къс хоризонт.

Няма как РБ да ме впечатли, когато на митинги чувам говор, който ме връща във времената на дружинните ръководителки и комсомолските секретари. Вероятно са подведени по масовото усещане, че се повтаря 1997-а, но е 2013-а и неща, които се повтарят не са непременно добри или пък добра основа за постигане на желаната цел. РБ се държи така, сякаш се подразбира, че те са добрите и са носителите на промяната. Но имат да се борят със скептизизма както на членовете на отделните партии в него, така и със скептиците отвън. Отделно от враждебната среда на статуквото. 

ЕС като концепция за РБ

Реформаторите налагат с голяма доза оптимизъм идеята, че те са микровариант на Европейския съюз. Не е ясно с каква цел се прави това. Дали е опит да се внуши, че РБ е проевропейска партия или пък е опит да се оправдае липсата на достатъчно съгласие, за да се върви към по-компактен политически субект. Ако е първото, то внушението е доста слабо. Макар да имаме проблеми, ние не сме изправени като украинците например пред дилемата ЕС или Русия. Ние сме член на ЕС. Затова е важно РБ да каже за какъв точно ЕС ще се бори. За да използвам оборотните в момента термини, РБ трябва да каже дали за повече Европа ще се застъпва или за връщане на суверенитет към столиците? Нищо такова обаче няма да видите в споразумението, където е записано, че РБ се обединява около обща външна и европейски политики. Кои европейски политики обаче не става ясно. 

Ако е второто (липсата на достатъчно съгласие), то това не е никак добра реклама. ЕС беше създаден като концепция след края на Втората световна война като гарант, че това бедствие повече никога няма да се повтори. Не са невъзможни аналогии с България, но са твърде пресилени и дори нелепи. ЕС като концепция е прекалено сложен за политическа формация, която има да решава далеч по-прости проблеми от ЕС - перспективи за работа, равни условия за бизнес, работеща администрация и правосъдна система. Сравненията с ЕС са особено неуместни на фона на набиращото скорост движение в България, което откровено проповядва евроскептицизъм (съзнателно или не). От споразумението на РБ не става ясно как ще се бори с това. То основно се спира на устройството си. Представлява нещо като устав. Тепърва ще разбираме как ще се държи РБ по конкретни теми и досиета.

Нещо повече, не бива да се забравя, че ЕС изгуби 10 години в собственото си изграждане и така проспа глобализацията. Накрая, когато излезе с някакво подобие на европейска конституция се оказа, че тя е напълно неадекватна за новите глобални и икономически обстоятелства. Та сега е в позиция да кърпи, за да избегне отварянето на договорите за нови промени. Още нещо - ЕС работи по начина, по който работи, защото се състои от 28 страни-членки, които са изключително различни като нива на икономическо, политическо и обществено развитие. РБ се състои от само пет партии (засега). Толкова ли са различни те? Представете си целия този европейски процес на микро реформаторско ниво? Нима сте склонни да приемете продължително и мъчително постигане на консенсус около това дали бюджетът за образование да се увеличи или намали, за да има пари за пенсии? Не, определено моделът ЕС не е подходящ за политическа формация, която има амбицията да бъде носител на радикална промяна. 

Промяна как?

Реформаторите се обединяват около четири основни приоритета: радикална промяна в правосъдието и системите за сигурност; професионална администрация; мерки за развитие на икономиката, базирана на честни правила; независими медии и силно гражданско общество. Ще правят и конституционна реформа. Остава въпросът как. Съветите все ще излязат с някакви идеи, които обаче ще се окаже, че не са точно управленска програма, а само идеи. Няма да е ясно и дали са проверили какъв ще е ефектът от тези идеи, за колко време ще се осъществят и какво участие ще изискват. Застъпват се за ограничен управленски мандат, през който смятат, че ще успеят да направят радикалната промяна. За да стане това обаче, е необходимо да спечелят мнозинство, а как ще спечелят мнозинство, когато им отнема твърде дълго време да получат съгласие вътре помежду си. А после?

Един от основните проблеми на ЕС в усилията му да се справи с тежката икономическа криза е доверието. Всяко нещо, което се прави на европейско ниво, се мисли първо от гледна точка на това дали ще вдъхне доверие на пазарите, избирателите, политическите партии у дома. Защото ако не вдъхне доверие, кризата може да се разрази с нова сила. С РБ ситуацията стои по същия начин. Това, което правят, трябва да вдъхва доверие и сигурност, че те наистина знаят какво трябва да се направи, знаят как и знаят какъв е залогът. За съжаление на този етап не ми вдъхват доверие. Прекалено много време мина от обявяването на идеята, стъпките са колебливи, малки, а траекторията лъкатуши. Създава се усещане, че се бърза за избори, а радикалната промяна изисква внимателно обмисляне, консултации, търсене на максимално широка подкрепа. Радикалната промяна затова е радикална.

Повече от ясно е, че времето не е достатъчно до следващите избори, а това засега са единствено европейските. Когато се бърза за избори, това винаги изисква компромис. Компромис или с качеството, или със съюзниците. Мисля, че вече сме се нагледали на безпринципни коалиции или коалиции в името на голямото добро, което е да си тръгнат тия, за да дойдат другите. Ако реформаторите наистина имат намерение да осъществят радикална промяна, то те трябва да работят всекидневно за доверието не само на своите си избиратели, а и на всички онези, които няма да гласуват за тях, но ще търпят последиците. С други думи, трябва да работят за национално съгласие. Иначе може и да успеят да вкарат някой и друг евродепутат, но това какво точно ще промени в България? Нищо. Залогът е наистина голям. Ако реформаторите се провалят и този път, това ще означава не просто политическа смърт за тях. Това ще е равносилно на престъпление срещу гражданското общество, което видя шанс, бори се за него на жълтите плочки и ще остане с хронична апатия да гради личното си бъдеще в сивото безвремие на олигархията.