Демокрацията - начин на употреба
Аделина Марини, October 21, 2009
Съвсем скоро наближава кръгла годишнина, която обърна изцяло нова страница в историята на Европа, колкото и апломбатично да звучи това. Въпросите, на които е хубаво да си отговорим 20 години по-късно, всъщност не са много, въпреки че изглеждат доста повече:
- Има ли демокрация в България?
- Помирихме ли се с историята си?
- Поучихме ли се от грешките?
- Как оценява Европа демокрацията в така наречените страни в преход, нови членки на ЕС, посткомунистически държави, бивши съветски сателити и т.н.?
- Как Европа участва в демократичните процеси извън пределите си?
На този етап нямам амбицията да давам отговори, защото те не са по силите на 1 човек. Тук мисля само да споделя няколко факта, които показват, че дори не се опитваме да си задаваме тези въпроси, камо ли да им търсим отговорите.
В покъртително интервю в предаването "На 4 очи с Цветанка Ризова" по Нова телевизия в неделя министър-председателят, провокиран от конгреса на БСП в същия ден, заявява: "... 
явно е, че тази партия ни дърпа назад и ще дърпа държавата, докато я има. И е грешка, че една компартия, която е правила терористични актове, която е убивала хора, която си признава, че цялата тази история е нейна, не е забранена и трябва да дава... да е менторът на обществото".
Днес пък, групата на Социалистите и Демократите в Европейския парламент разпространи гневна декларация, в която осъжда думите на премиера със следните доводи: "Групата на социалистите и демократите очаква от българското правителство, въпреки че същото разчита на парламентарната подкрепа на крайно-дясната ксенофобска партия "Атака" - да постъпва като всички правителства на държави - членки на ЕС, що се отнася до зачитането на принципите на демокрация, свобода на изразяване и върховенство на закона. Групата на социалистите и демократите отправя призив към всички Европейски политически семейства да обърнат внимание на правителството на България, че то трябва да зачита и утвърждава Европейските ценности. Тези включват правото на различно мнение и защита на политическия плурализъм".
Миналата седмица 15 журналисти от ЕС, поравно от старите и новите членки, бяхме 4 дена в Египет - една социалистическо-авторитарна държава с преобладаващо мюсюлманско население. Впечатленията, които натрупахме ни провокираха да проведем разговор за демокрацията, за това има ли смисъл изобщо да се напъваме да се месим там, където еволюцията трябва да си свърши работата сама. Неизбежно стигнахме и до разговора за посткомунистическите държави. Тогава колегата от Унгария разказа своята гледна точка от протестите през 2006 г. в Будапеща, провокирани от разкритията, че тогавашният унгарски премиер-социалист Ференц Дюрчани е излъгал обществото за реалното финансово състояние на централноевропейската държава.
Тамаш беше присъствал на протестите не в качеството си на журналист, а като гражданин. Неволно става свидетел на нещо подобно на това, което се случи и у нас през януари тази година. От двете страни на голям столичен булевард протестират 2 съвсем различни групи граждани. От едната страна са пенсионери, млади хора, деца, студенти. От другата - националисти или, както ние ги наричаме ултраси. Полицията, незабелязано от услужливите, по думите на Тамаш, медии, започват лека-полека да изтласкват националистите към мирно протестиращите. След това откриват огън с истински куршуми - на посоки. Един от колегите на Тамаш загубва окото си, друг е ранен в ръката. 3 години по-късно Тамаш още пази в телефона си снимките от тези събития.
Освен тази случка, той ни разказа още и как негови колеги и приятели, симпатизиращи на социалистите в Унгария, са го обвинили, че не е бил обективен при живото си включване по телефона от мястото на събитието, когато разказва на аудиторията си това, което разказа и на нас.
Колегите ни от Италия, Испания, Португалия, Германия и Канада дълго време не можеха да реагират на този разказ. Накрая единственото, което успяха да кажат беше: "Не можем да разберем защо в Европа не ги знаем тези неща, защо ЕК не обръща внимание на този толкова сериозен проблем". Колегата ми от Португалия, който отразява предимно европейски въпроси, но е работил сериозно и по прехода на посткомунистическите нови членки на ЕС дори разпалено заяви, че тези партии трябва да бъдат забранени, защото те не са същите социалисти като онези в "стара Европа". Естествено, стигнахме до извода, че медиите често имат друг дневен ред и го следват, независимо от сериозността на дадено събитие.
Разказвам това не защото смятам, че мнението на един португалски журналист е добър аргумент в защита на българския премиер още повече, че Португалия също има своите лоши 
спомени от времето преди да бъде член на ЕС. Разказвам го, защото може би е крайно време освен вътре в България, да си дадем сметка в цяла Европа за нашата обща история. И, ако понякога е политически удобно държавните лидери да кажат "нека оставим историята на историците", за обществата в обединена Европа е повече от важно да знаят кой кой е в политиката, какви идеи защитава, дали е искрен в тях и т.н.
Разбира се, демокрацията си е демокрация и е хубаво нейните принципи да се спазват, но дали това важи винаги? Веднага се сещам за случая с движението "Хамас" в Палестинските територии, което спечели през същата тази 2006 г. парламентарните избори. Цялата международна общност, включително и ЕС, осъдиха това, въпреки че признаха, че такава е волята на народа и изборите са били демократични.
Случай, който също заслужава да бъде посочен е и нежеланието на българската държава да регистрира партията ОМО - Илинден. Тук не коментирам "за" и "против", а само принципите на демокрацията и кога те може да бъдат пренебрегвани в името на по-висш обществено-политически интерес.
Изобщо, примерите за опитите определени партии да бъдат препятствани от участие в управлението на дадена държава, са твърде много, като най-честото оправдание е, че тези партии са радикални, националистически, крайни и като цяло вредят повече на демокрацията, отколкото да я изпълват със смисъл. Често обаче, причините, зад тези опити имат своите горчиви исторически препратки. В този смисъл е хубаво дискусията за демокрацията и всички участници в нея да се води постоянно, без излишни тяснопартийни емоции, без навлизане в излишни детайли от типа "а вие, когато ...", а със зрялостта, която добруването на едно общество изисква.
Като написах последното изречение си дадох сметка, че май наистина съм идеалист. Това дали е вредно за демокрацията?