euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Отношенията между България и Европейския съюз по повод проблемите с правосъдието и вътрешния ред имат забележителна устойчивост. През последните 15 години чрез серия от редовни доклади София беше оценявана общо 20 пъти в тази област и нито веднъж не даде основание на Европейската комисия да промени становището си. Нуждата от съдебна реформа и борба с корупцията и организираната престъпност се проточиха като червена нишка от доклад на доклад, за да се търкулнат като оплетено кълбо и в поредния (вече десети) преглед по Механизма за сътрудничество и проверка.

Фактът, че с вече пет години стаж като пълноправен член на ЕС България продължава да се бори с проблеми от преди присъединяването, е сам по себе си тревожен. Напоследък обаче ситуацията стана съвсем притеснителна, тъй като заостри вниманието върху привидната неспособност на Брюксел да реагира с нещо повече от вербален натиск на упоритото игнориране на стандарти, смятани за основополагащи и неотменими в европейския клуб.

На този фон често повдиганият през последните две години въпрос за продължаването, отменянето и изобщо за ползата от МСП не е никак маловажен и технически. От него произтичат редица неприятни констатации, които ще продължат да трупат фрустрация по оста София – Брюксел за дълго време напред.

България на семейната снимка

Полегнала върху лаврите на пълноправното еврочленство, България вече половин десетилетие безгрижно пренебрегва общата картина, на която ясно се вижда, че процесът на интегрирането й в ЕС далеч не е приключил. Механизмът за сътрудничество и проверка е само един от деликатните начини на Брюксел да напомни изрично за това.

Останалото е казано в десетките секторни изследвания, препоръки и стратегии, чрез които европейската администрация направлява и синхронизира съвместното съществуване на 27-те. За разлика обаче от докладите в правосъдната област, където критиката е директна и нарочно търсената публичност добавя неслучаен подтекст, констатациите във въпросните документи се внушават предимно чрез статистики и експертни анализи. Затова и рядко попадат в светлината на прожекторите.

Да надзърнем, все пак, в една обобщена оценка – Годишните препоръки на Съвета на ЕС по изпълнението на Националните програми за реформи и конвергенция на страните-членки. Това е един от най-новите инструменти за синхронизирано управление в Евросъюза, който заработи за пръв път миналата година.

Портретът на България там е унищожителен: 46% дял на дългосрочната безработица, коефициент на икономическа активност на младите хора под две трети от средното за ЕС (29,5 % при 43,8 % за ЕС), ниска езикова и математическа грамотност на 40% от населението, най-голям дял (19,5 %) в целия ЕС на младежите между 15 и 24 г., които нито учат, нито работят, сериозни материални затруднения за 41,9 % от населението при 8,1 % за ЕС. [...] Няколко пъти дебело е подчертан неефикасният и непрозрачен публичен сектор и е поставен знак за внимание пред нуждата от инфраструктура, катастрофалната производителност на труда и спешната необходимост от пенсионна и образователна реформа.

На фона на тези данни Механизмът за сътрудничество и проверка престава да стои като досадно петно върху розово боядисаната фасада на европейското ни членство и все повече започва да прилича на връх на айсберг (какъвто всъщност е). Наистина, нелепо е да очакваме, че в Брюксел никой не съзира връзката между проблемите, наблюдавани в рамките на МСП и безработицата, неграмотността, чиновническото безхаберие, липсата на инфраструктура и беднотията. Неразумно е също така да разчитаме, че затъналата в дългова криза Европа ще махне с ръка на лутанията на една малка, бедна и зле управлявана държава и великодушно ще продължи да я носи на гръб.

Малкото останал съспенс около наложеното от ЕС постоянно наблюдение всъщност идва точно от неизвестността около следващите ходове на Брюксел в стремежа му да противодейства на доброволното закрепостяване на България в периферията на Европа. Премахването на МСП, за което София толкова много настоява, със сигурност не е на дневен ред. Сигнал за това е фокусирането на докладите година след година върху все по-конкретни детайли - проблемни закони, процедури, отделни събития и дори лица. Всъщност, точно заради общата кризисна ситуация в Европа може да се очаква, че брюкселската нетърпимост към отклоненията от правилата ще става все по-голяма.

Истинската мишена на докладите

Продължаването на наблюдението обаче поставя пред ЕК спешната задача да измисли начин най-после да изтръгне от МСП видими и най-вече устойчиви резултати. Говорителите на Комисията обикновено парират коментарите за неефективността на Механизма за сътрудничество и проверка с напомнянето, че той е дал стимул за промени, които иначе можеше да не се случат. Скритата истина зад тази формулировка обаче е, че съпротивата към реформи в София сблъска европейската администрация с непознат и неочакван проблем.

Наред с уникалния в историята на евроразширяването правосъден мониторинг, нека припомним специално изфабрикуваната за България и Румъния предпазна клауза за правосъдието. Спомняме си също как през 2008 г. Комисията се принуди да изготви извънреден доклад за нередностите при управлението на еврофондовете у нас. Пак тогава за близо година България беше практически изхвърлена от системата на европейското структурно финансиране – мярка с невиждан преди мащаб. Действително, тежестта на прецедентите, които страната ни създаде през краткия си стаж в ЕС надминава многократно абсолютното й тегло в Съюза.

Изредените извънредни решения всъщност са адресирани не толкова към конкретната проблемна област (в случая правосъдието и вътрешния ред), колкото към определен манталитет с непредвидена от европейците устойчивост. Непоклатимата инертност и аморфното суетене, които София противопостави на добросъвестните напътствия на партньорите си - а и на собствения си национален интерес – продължават да стъписват Европа. Не бива да се заблуждаваме обаче, че Брюксел ще позволи продължителен престой в задънените улици, в които го е отвело българското безхаберие.

Колко са брюкселските “тояги”

Истината, която България следва час по-скоро да осъзнае е, че ЕС започва да се адаптира към особеностите ни. От това следва, че европейската администрация няма да престане да търси варианти за продължаване на натиска, но най-вече следва, че дилемата “морков или тояга” все по-рядко ще е на дневен ред при определянето на отношенията със София.

Единственото успокоение, на което България може да разчита, е да й бъде спестен срамът от директни санкции по линия на Механизма за сътрудничество и проверка. При представянето на последния доклад, говорителят на ЕК Марк Грей отново посочи, че преди е съществувала възможността от налагане на предпазна клауза, но днес няма правна разпоредба, която да позволява предлагане на санкции заради неизпълнените препоръки по МСП.

“Брюкселската тояга” обаче може да се развърти по множество други начини. Една от опциите, които очевидно се сондират, е възможността за бъдещо дискретно обвързване на Механизма с някакъв вид непреки наказания. Недопускането на България и Румъния в Шенген, въпреки изпълнените технически изисквания, очевидно е експеримент в тази посока. Той обаче показва поне две неудобства - размиване на натиска и възможност за активно оспорване на санкцията, както прави България в момента с аргументите на Холандия да й откаже пропуск в Шенген.

Така единствената явна възможност за увеличаване въздействието на правосъдния мониторинг остава засиленият контрол и сътрудничество с българските институции. Решението е безобидно само на пръв поглед и в никакъв случай няма да е признак на безпомощност от страна на Европа. На практическо ниво това означава все по-чести и по-продължителни инспекции, както и по-голяма публичност на диалога между европейските и българските институции. Като инструмент за оказване на натиск публичността не е никак за подценяване предвид предстоящите през 2013 парламентарни избори.

Брюксел разполага и с още един много силен коз за индиректен натиск – еврофондовете. За устройството и функционирането на съдебната система в страните-членки на ЕС може да няма универсален наръчник, но злоупотребите с европейския бюджет и дори само съмнението за злоупотреби са нещо, на което Комисията е упълномощена да реагира светкавично. Този сценарий, впрочем, беше изпробван през 2008 – 2009 г. по повод кризата в управлението на еврофондовете и даде относително добри резултати.

МСП и напредъка на Европа

Опитът, който Брюксел натрупа по Механизма са сътрудничество и проверка с България може да се окаже доста ценен и в по-широк контекст. Макар и в много по-малък мащаб, той например затвърди един от основните уроци на дълговата криза: че на доброволното спазване на общите правила не бива прекалено да се разчита. През последните няколко години ЕС започна все по-рядко да се уповава на препоръки и все повече да налага регулации.

Нараства и гъвкавостта на европейските институции да търсят оригинални отговори на специфичните предизвикателства. Вместо да залага на общи стратегии, ЕС вече свиква да работи по индивидуални програми със специален подход към страните-членки. Ако за България това е постоянното наблюдение по МСП, за Гърция например е бруталното налагане на спасителния план, а за Италия – партньорското взаимодействие. Индивидуалният подход е поставен в основата и на най-обхватната стратегия за развитие на ЕС “Европа 2020”, където приоритетите на всяка страна имат собствена физиономия и собствен график за контрол от европейските институции.

Ако още повече разширим картината, ще видим, че точно индивидуализирането на взаимодействието между Брюксел и страните-членки е голямата промяна, която последното разширяване донесе на Европейския съюз. Това със сигурност ще увеличи способността на Съюза да реагира и във външен план – например при разширяването на отношенията със съседните страни и региони - най-вече от Източното партньорство, но вероятно и с държавите от “Арабската пролет”.

Неочакваният принос на България към общия контекст обаче далеч не е нещо, с което можем да се гордеем. Повод за гордост би било например измъкването от последните места на класациите по стандарт и качество на живота в ЕС. За това обаче няма да помогне нито кампанийното разнищване на запетайките от следващите доклади, нито бездействието, което, ако се съди по поведението на нашите институции, явно е най-добрата застраховка срещу грешки. Със или без доклади, определена работа трябва най-после да се свърши. При това не защото Европа така е казала, а защото мисълта и отговорността за бъдещето нямат начален и краен срок.