Наследникът на Ащън е ключ към сигурността на ЕС

Аделина Марини, July 25, 2014

На 30 август лидерите на страните-членки ще се съберат на извънредна среща на върха, за да решат кой да наследи Катрин Ащън на поста Върховен представител на ЕС за външните работи и Херман Ван Ромпой като шеф на Европейския съвет. Това решение се очакваше още на предишната извънредна среща на върха на 16 юли, но тя приключи без решение. Двете най-често обсъждани кандидатури в ЕС са на италианския външен министър Федерика Могерини за поста на Ащън и на полския премиер Доналд Туск за стола на Ромпой. Срещу Могерини се създаде силен фронт от източноевропейски държави, които не желаят на външнополитическото кормило на ЕС да застане човек без опит от страна, която поддържа топли връзки с Русия. Срещу Туск се изправи отново британският премиер Дейвид Камерън по чисто вътрешнополитически причини. Независимо от този провал, в контекста на обстоятелствата около свалянето на малайзийския пътнически самолет полет MH17 липсата на решение за тези два ключови европейски поста е добра новина.

Сега страните-членки имат изключителния шанс да поправят досегашните грешки в логиката зад подбора на хора за ключови постове и най-вече в системното подкопаване на усилията за създаване на наистина обща външна политика. Свалянето на малайзийския самолет, при който загинаха близо 300 души от различни националности, преобладаващо холандски граждани, от проруските терористи, окупирали територии в Източна Украйна и подкрепяни материално и политически от Москва, е последната капка, която би трябвало да прелее чашата на търпението на ЕС към Путинова Русия. Политиката спрямо Москва трябва да се превърне в централна за Съюза, защото вече почти не е останало нещо, което да не зависи от отношенията с Русия - ситуацията в Близкия изток, страните от Източното партньорство, арктическата политика на ЕС, енергийната политика, а дори и вътрешната политика в някои страни-членки. Не бива да забравяме и страните от Западните Балкани, някои от които са жестоко разчекнати между стратегическата си цел да се присъединят към ЕС и връзките им с Русия, особено след като Москва даде ясно да се разбере, че Балканите са сфера на влияние, от която Кремъл няма да се откаже.

ЕС трябва да избере върховен комисар за следващите пет години. Помислете си колко голям период от време е това от гледна точка на времето, което отне на много страни-членки да осъзнаят какво е Путин и че Русия не само няма намерение да се приближава до евроатлантическата ценностна система, а дори действа като нейн съперник. Преди повече от година анализатори и влиятелни медии започнаха да говорят за повторение на Студената война, макар и тогава тези съждения да бяха по-скоро във въпросителна форма, но тази седмица списание TIME излезе с корица: "Студена война ІІ: Западът губи опасната игра на Путин". А Newsweek на своята корица обявява Путин за обществен враг номер едно на Запада.

Ако ЕС избере слаба фигура или остави избора да се води от чисто вътрешни европейски приоритети като половото равенство (безспорно изключително важно, но не може да е определящо в този момент) или коя политическа сила ще го излъчи (важно за демокрацията, но геополитически напълно маловажно, защото външнополитическите приоритети на политическите семейства не са определящи за европейската външна политика), това ще предопредели хода на събитията в ЕС като цяло. Външнополитическите приоритети на ЕС са дефинирани доста по-ясно в програмата на шефа на ЕК и в програмата на ротационното председателство, както и в стратегическите насоки на страните-членки. От тази гледна точка, партийните пристрастия не може да са водещи.

Водещият критерий за избор на най-подходящия върховен представител трябва да бъде липсата на конфликт на интереси на страната, от която идва. В този смисъл кандидат от държава, която е дълбоко зависима от Русия, е потенциален троянски кон в европейската външна политика. Ако е от държава, която има дълбоки икономически и бизнес връзки с Русия, е в конфликт на интереси. Това сериозно стеснява кръга от държави, които могат да предложат кандидати, но е изключително важно ЕС да отдели колкото време е необходимо, за да подбере най-добрата възможна кандидатура. Втори шанс едва ли ще има, защото надали ли са нужни още доказателства, че Кремъл умело се възползва от липсата на силен и единен външнополитически център, не един глас, а общ интерес спрямо стратегически важни за ЕС райони и държави.

Русия отдавна вече не е стратегически партньор, а заплаха за сигурността. Това изисква съвсем различен подход. Изборът на подходящ върховен представител ще бъде много силен сигнал за Путин, че той вече няма да диктува правилата. Новият върховен представител трябва да има много ясен мандат да направи цялостен анализ на икономическите зависимости на страните-членки и да представи ясен план как да бъдат преодолени. Този мандат не се съдържа в стратегическата програма, начертана от лидерите в края на юни. Страните-членки трябва да упълномощят върховния представител да взима еднолично решения по конкретни теми, което означава столиците ясно да очертаят червените линии, които никога няма да допуснат да бъдат пресечени, както направи Барак Обама, дори и с цената на икономическа война с Русия. Освен това, трябва да се сложи край на разнопосочното говорене по толкова чувствителна тема като Русия.

За един глас, но по много програми

Краткосрочното и дългосрочно бъдеще на ЕС от външнополитическа гледна точка се определя от три основни програми. Първата и много важна е стратегическата програма на страните-членки, одобрена в края на юни от държавните и правителствени ръководители. В тях обаче Русия изобщо не се споменава нито като име, нито като стратегически обект на общата европейска външна политика. Казва се само, че наскорошните събития (без обаче да се посочват поименно) "показват колко бързопроменяща се е станала стратегическата и геополитическата среда, включително и по източните и южните граници на ЕС". Лидерите обаче не демонстрират никакво съзнание какво произтича от това, тъй като заявяват: "Същевременно, никога не е било по-важно да ангажираме нашите партньори по въпроси от взаимен или глобален интерес". От това не става ясно дали ЕС разглежда Русия като партньор или като обект на партньорски действия.

Втората програма е визията [на английски] на новия шеф на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, която по презумпция е базирана на стратегическите насоки на лидерите, но е много по-конкретна. Програмата не е окончателна и зависи от състава на Колежа. Пред Европарламента обаче г-н Юнкер заяви, че "украинската криза и тревожната ситуация в Близкия изток показват колко е важно Европа да е обединена във външен план". Според него би било лош избор да се продължи досегашната политика. Нужни са по-добри механизми, чрез които да се предвиждат на ранен етап събитията и бързо да се идентифицират общи отговори. От тази гледна точка следващият върховен представител трябва да бъде силен и опитен играч, който да комбинира националните и европейски инструменти "по много по-ефективен начин отпреди". Той или тя трябва да работи заедно с комисарите за търговия, развитие и хуманитарна помощ, както и с този, който ще отговаря за политиката по съседство.

Третата програма [на английски] е на ротационното председателство на Съвета, което от 1 юли пое именно Италия. В програмата на председателството Русия е спомената, но много след всичко останало и съвсем не е основен приоритет. Основен акцент в програмата са Близкият изток и южното Средиземноморие. В частта за външната политика, която се простира върху 8 страници, има само един пасаж за Русия, който определя тази страна като стратегически партньор. "Русия остава стратегически партньор за решаване на регионални и глобални предизвикателства. Следователно, Италия ще окуражава ЕС да проучи варианти за промяна на диалога между ЕС и Русия и се възползва от възможностите за засилване на стратегическото партньорство, ако общият контекст позволява това".

Допреди няколко години беше традиция ротационните председателства да акцентират върху национални интереси, отколкото чисто европейски, но това беше припознато по-скоро като недостатък, а не като символ на "единството в разнообразието" по време на съставянето на Лисабонския договор. С него се въведе така нареченото "тройно председателство" и значително беше отслабена силата на ротационните председателства. В този смисъл италианската външнополитическа програма е повече от амбициозна и видимо е в конфликт с визията на Комисията и на Европейския съвет, доколкото от програмата на последния може да се извадят някакви категорични изводи. Точно това разминаване и разноговорене се използва много умело от Путин.

Едва ли ще е преувеличено да се каже, че ЕС е изправен пред историческо решение. Както този сайт е писал и друг път, ключовото решение за задълбочаването на интеграцията в еврозоната от юни 2012 година беше взето под натиска на кризата. Сега има криза във външнополитическото устройство на Съюза и е назрял моментът за решителни действия. Изборът на следващия върховен представител ще е първата крачка, която ще покаже доколко ЕС е в състояние да бъде общност. Защото силна икономическа и валутна интеграция е невъзможна без адекватна общностна външна политика, както става ясно и от вече разкритите енергийни зависимости на много страни-членки в ЕС.

Тук важна роля има и Европейският парламент. Ако той не успее да надмогне коза си (половото равенство и партийното разпределение), с който успява да упражнява властта си в ЕС, това ще бъде сигурен признак, че не е готов за тази власт. Евродепутатите трябва да са наясно за какво ще бъдат съдени от следващите поколения - дали защото не са осигурили добър полов баланс в Комисията или защото са допринесли за подкопаването на европейската сигурност.

ЕС-Русия