Колко глави могат да влязат под една шапка?
Жанета Куюмджиева, стажант, August 13, 2012
В разгара на лятото, на високите цени на горивата и оттам покачващите се цени на стоките на фона на задълбочаващата се криза както в ЕС, така и в САЩ, районът на Арктика отново привлече вниманието на стратезите. Европейската комисия публикува преглед на Арктическата си стратегия, а Русия планира да строи военни бази в района. От години се рисуват нови карти, със сложни обяснителни легенди и с различни кройки на тази уж безинтересна територия. Сега климатичните промени, които традиционно се разглеждат с тревожност поради заплахата от екологична катастрофа, като че ли от някои се гледат с повечко нетърпение да дадат резултат. Причината е, че недосегаемата област отваря икономически възможности, които напоследък са ни в недостиг.
От години няколко страни имат териториални претенции към ничията земя. Съгласно Конвенцията на ООН по морско право икономическата зона, полагаща се на дадена държава, се намира в рамките на 200 морски мили от бреговете й. Днес Русия, Дания, Канада, САЩ, Норвегия, Швеция, Финландия и Исландия (членки на Арктическия съвет) са северните сили, които потъркват ръце пред перспективите, разкриващи се от топенето на ледената шапка, а именно:
Добив на природни ресурси – според американско геологическо изследване от 2009 г. в Арктика се намират 13% от неоткритите залежи на нефт и 30% от тези на природен газ;
Откриване на морски път, свързващ Атлантическия с Тихия океан – отварянето на морския път от Европа до Азия ще скъси времето за плаване на товарните кораби с около една трета, а оттам ще намали и разходите за провеждането на търговски дейности;
Възможност за управление и използване на морските биологични ресурси на региона;
Възможност за развитие на екотуризъм.
Всичко това аргументира активността на редица държави напоследък за преразглеждане на ситуацията на север. В началото на август Федерацията на американските учени излезе с доклад по проблемите и възможностите в региона. Част от спънките за действителното обследване на зоната се явяват териториалните диспути между арктическите сили. Такъв например е претенцията на Русия към рифа „Ломоносов”. От години страната прави опити да докаже, че той е част от континенталния й шелф. Ако искането й бъде уважено, Русия ще притежава близо половината от арктическата зона. През 2010 г. страната реши дългогодишния си спор с Норвегия като двете страни окончателно определиха границите си в Северния ледовит океан. С подписаното тогава споразумение двете държави дадоха възможност проучванията за добив на суровини да започнат. Американският доклад напомня обаче за още няколко нерешени конфликта, а именно:
В следващите десетилетия глобалното затопляне вероятно ще намали леда в северната част на архипелага на Канада, което ще позволи използването на трансарктически маршрут през летните месеци за корабоплаване, известен като Северозападния пасаж. Отава счита тази зона за свои вътрешни води, което аргументира желанието на канадските власти за контрол и наблюдение. Останалите арктически сили ще настояват за разглеждането на Пасажа като международен канал между две морета;
Спорът между САЩ и Канада за границите им в море Бофор;
Спорът между САЩ и Русия за зоната, разделяща Аляска и Чукотка в Берингово море. Въпреки подписаното споразумение през 1990 г., с което тази площ от 47 000 кв.км се причислява към САЩ, конфликтът не е решен, тъй като споразумението не е прието от руския парламент;
Спорът между Дания и Канада за териториално право върху Hans Island – съвсем малък остров между Гренландия и канадския остров Ellesmere.
На фона на всички тези нерешени спорове с една новина от миналата седмица стана ясно, че Русия изобщо няма да губи време в защита на териториите си и планира да строи военни бази и гранична служба по северния морски път, който свързва Атлантическия и Тихия океан. ЕС пък излезе със съобщение относно напредъка в изпълнението на стратегията му в Арктическия регион от 2008 г. насам. Резолюцията на Европейския парламент от 20 януари 2011 г. относно устойчивата политика на Съюза за Далечния север припомня, че: „три държави-членки на ЕС – Дания, Финландия и Швеция – са арктически държави” и потвърждава „законния интерес на ЕС и на други трети страни като заинтересувани страни по силата на техните права и задължения, съгласно международното право, ангажираността му с политики в областта на околната среда, климата и др. и неговото финансиране, научноизследователски дейности и икономически интереси, включително корабоплаването и експлоатацията на природни ресурси”.
Съобщението от 26 юни звучи като аргументирано писмо за намерение активността на ЕС в региона да се засили. Така например в него се отчита, че заделените за бюджетния период 2007- 2013 г. средства по редица програми и инициативи възлизат на 1,14 млрд. евро. Чрез предвидената в следващия програмен период 2014-2020 г. стратегия „Хоризонт 2020”, ЕС планира да постигне „още по-значим принос за научните изследвания в Арктика”. Акцентите в стратегията са в областта на научните изследвания, опазването на околната среда на региона, добива на суровини, транспорта, управлението на рибните запаси. Редица инициативи ще бъдат предприети в подкрепа на коренното население на Арктика и на общностите в отдалечените области в Северна Европа с цел осигуряване на икономически, социални ползи и по-добро здравеопазване.
Целта на ЕС по отношение на ресурсите е да „води дипломация в сферата на суровините с арктическите държави с оглед да осигури достъп до суровини, по-специално чрез стратегически партньорства и политически диалог”. Това ще даде възможност за по-добро икономическо развитие на Баренцовия регион, който е от ключово значение за европейската общност със своите залежи на желязна руда, мед, олово и добре работещи преработвателни предприятия. При всички случаи обследването на региона, строежът на бази и разполагането на техника за сондаж на подводните територии крият сериозни рискове, срещу които защитниците на природата с основание ще възроптаят.
В този смисъл всички предварителни научни изследвания и оценки на
въздействието за околната среда са от изключително значение. Последното съобщение относно бъдещите действия на ЕС в Арктика донякъде ни успокоява, че ангажимент за провеждането и съблюдаването им е категорично поет. Въпросът обаче е колко бързо ЕС ще успее да реагира на нарастващото нетърпение у някои арктически сили да сложат ръка върху така необходимите ресурси първи.