euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Няма никакво съмнение, че след референдума в Крим и фактическото му анексиране от Русия, ни очаква нов световен ред. Ред, при който не всички държави се съобразяват с международните договори и закони и ред, при който има нова вълна на авторитаризъм в стратегически държави. Подготвен ли е Европейският съюз за този нов световен ред? Ни най-малко - нито юридически, нито психически. В продължение на близо 10 години Съюзът работеше върху изработването на нов договор, който да отговори на новите глобални предизвикателства (падането на Берлинската стена, глобализацията) и най-вече на разширяването си. Договорът от Лисабон влезе в сила на 1 декември 2009-а година точно преди началото на най-голямата криза в Общността от създаването й досега - дълговата криза в еврозоната, поставила под съмнение виталността на най-голямата интеграционна крачка към онзи момент - общата валута.

Договореното с много мъки задълбочаване на европейската интеграция в Лисабонския договор се оказа напълно неадекватно за това, с което ЕС се сблъска. Нататък историята е добре позната - множество срещи на върха, множество вторична законодателна дейност от страна на Еврокомисията, Европарламента и Съвета.

А какво стана с общата външна политика?

Преди влизането в сила на Лисабонския договор общата отбранителна и външна политика на ЕС се свеждаше до хуманитарни и евакуационни мисии, предотвратяване на конфликти и поддържане на мира, военни мисии за управление на кризи. Изобщо изцяло насочена към период на глобален ред, при който няма сериозна конфронтация между големи сили, а по-скоро локални конфликти. Към онзи момент външната политика на ЕС отговаряше изцяло на нивото на интеграция на Съюза. Реформата, която договорът от 2009-а година въвежда обаче е много далече от амбициозна. Прави се козметична промяна в наименованието и функциите на върховния представител за външната политика и сигурността и се добавят няколко нови дейности в сферата на разоръжаването, стабилизиращи операции след приключването на конфликти, мисии за съвет и помощ във военната сфера. Лисабонският договор дава възможност също и за създаването на "коалиции на желаещите" - групи от страни-членки, които искат да се ангажират с определена мисия.

"Продължава появата на нови предизвикателства. Вътрешните и външните измерения на европейската сигурност са все по-взаимосвързани. За да може ЕС и неговите членки да откликнат, в координация с усилията на НАТО, Европейският съвет призовава за разработването на политика за киберотбрана през 2014 г.; на стратегия за морска сигурност на ЕС до юни 2014 година; увеличени синергии между Общата политика на сигурност и отбрана (ОПСО) и органите за правосъдие, сигурност и свобода за справяне с хоризонтални въпроси като нелегалната миграция, организираната престъпност и тероризма; напредък в разработването на подкрепа за трети страни и региони за подобряване на управлението на границите; допълнително засилване на сигурността за справяне с предизвикателства пред енергийната сигурност".

Това е записано в заключенията [на английски език] от срещата на върха на ЕС, посветена специално на ОПСО, състояла се през декември ... 2013 година. Това е първият път от влизането в сила на Лисабонския договор (1 декември 2009 г.), когато лидерите на страните-членки обсъждат общата си външна политика. Срещата се състоя на 19-20 декември. В началото на същия този декември протестиращите вече месец в Украйна достигнаха рекорден брой - над 800 хиляди души. Те окупираха майдана в Киев и го превърнаха в палатков лагер. Става дума за държава, за която ЕС сам казва, че е ключова за успеха на един от ръкавите на общата му външна политика - Източното партньорство. На 17 декември, два дена преди срещата на върха на ЕС, президентът Путин предложи спасителен заем от 15 милиарда долара и намаляване на цените на газа с около една трета.

"Европейският съюз призовава върховният представител в тясно сътрудничество с Комисията, да оцени последиците от промените в глобалната околна среда и да докладва на Съвета през 2015 година за предизвикателствата и възможностите за Съюза, след консултации със страните-членки", пише още в заключенията от декемврийския Европейски съвет.

Глобалните предизвикателства

Промените в глобалната околна среда обаче си личаха доста отдавна, но никой не предполагаше, че ще стигнат толкова далече. Ясно беше обаче, че ЕС сериозно подценява ставащото в една от стратегическите му политики - източната. На 21 ноември (месец преди европейската среща на върха) тогавашният украински президент Виктор Янукович отказа да подпише Споразумението за асоцииране, съпроводено от безпрецедентен договор за създаване на всеобхватна зона за свободна търговия. Отказът на г-н Янукович беше предизвикан от неприкрита рекетьорска политика от страна на Москва. Именно това отприщи протестите в Украйна и нанесе много сериозен удар върху европейските усилия да приобщят Украйна. ЕС смяташе, че споразумението е диамантът в короната на отношенията с източните съседи, затова провалът с подписването му подрина иначе амбициозната трета поред среща на върха на лидерите на ЕС и страните от Източното партньорство, която се състоя във Вилнюс на 28 и 29 ноември, завършила с най-обикновена декларация [на английски език].

На повърхността изглежда, че украинската криза е предизвикана от това, че Русия е раздразнена от несъобразяването с нейните стратегически интереси, а те, подразбира се, са да запази контрола си върху Севастопол и съответно Черноморската си флота и върху правителството в Киев, който би бил невъзможен, ако то е проевропейско и движи страната към приближаване с ЕС, създава върховенство на закона и демокрация. Ако това беше така обаче, защо Москва отказва тристранни преговори с участието на Брюксел, а вместо това решава съдбата на региона в двустранни разговори със САЩ - точно, както по времето на Студената война. Вярно е, че докато Янукович беше на власт, Путин беше готов на тристранни преговори с ЕС, но тогава Брюксел отказа. И все пак, ако целта е просто съобразяване с накърнени интереси, то тогава струпването на войски, воденето на пропагандна война и заплахите са напълно излишни.

В петък (14 март) в Лондон се състоя среща между руския министър на външните работи Сергей Лавров и американския държавен секретар Джон Кери, продължила шест часа и завършила с нова глобална реалност - Русия и САЩ от стратегически партньори, лекуващи раните от Студената война, вече са врагове. Тази среща бележи официално началото на новата Студена война, която може и да не бъде много студена. От изявлението на руския първи дипломат стана ясно, че Русия разглежда Украйна като несуверенна държава, която няма право да търси съдействие от международната общност в определянето на собственото си бъдеще. С това Русия на практика изцяло изключва ЕС като субект, който има претенции към споделеното съседство.

Стана ясно още и че за Русия правният и фактически мир, в който светът живее след края на Студената война, е вече невалиден. По повод Крим Лавров припомни ситуацията с Коморските острови и Франция и заяви, че за Русия Крим е много по-важен отколкото са Коморските острови за Франция или Фолклендските острови за Великобритания. Крим, всъщност, каза той, е също толкова специален за Русия, колкото е Косово за Сърбия. Американският държавен секретар Джон Кери предупреди, че решението, което президентът Путин ще вземе, ще има огромни последици за глобалната общност. И той го взе - призна независимостта на Крим и издаде указ за присъединяването на полуострова към Руската федерация. Какви обаче ще са огромните последици, е въпрос на който международната общност не е готова да отговори, затова и постоянно изразява надежди, че най-лошото няма да се случи.

Кери на няколко пъти подчерта, че международната общност и в частност САЩ добре осъзнават стратегическите интереси на Русия. Според него Западът отчита като грешка, че не е посочил ясно, че става дума за "законни" руски интереси. На срещата в Лондон още нещо стана ясно за пореден път - Русия преговаря с Обама, Меркел, Камерън, китайските лидери, Ердоган, но не и с Барозу или Ван Ромпой.

А сега накъде?

За да има единна външна политика и политика на сигурност ЕС трябва да знае кой и/или какво е врагът и да има разработени стратегии как да реагира, когато този враг се превърне в непосредствена опасност. Русия не е враг сама за себе си, но нейната авторитарна политика е. И това трябва да е ясно записано в стратегиите за противодействие на опасностите за сигурността на ЕС. Точно както е опасно и завръщането на тоталитаризма в самия ЕС. За да може ефективно да противодейства на опасност каквато е увеличаването на авторитарните режими в най-близкото му съседство (да не забравяме Турция и страните от Арабската пролет), Съюзът трябва да има план А за противодействие и задължително план Б. Всички страни-членки трябва да са наясно какви са стратегическите им интереси, какво ще пострада най-много от развитието на най-лошия сценарий и как то може да бъде компенсирано/предотвратено.

И всичко това не бива да се решава в коалиции на желаещите, а единодушно и на общностно ниво. Ако ЕС позволи да бъде изолиран от създаването на новия глобален ред, това ще бъде началото на края на ЕС във вида, който познаваме днес. И за това няма да е виновна Русия. Просто украинската криза ще се окаже катализатор на процес, заложен още, когато ЕС се отвори за страните, които допреди това бяха от тъмната страна на Желязната завеса. Европейският съюз има изключително пасивна и реактивна външна и отбранителна политика, чиито основни инструменти са основно декларациите и изявленията. Решения се взимат ad hoc, според ситуацията и с голямо закъснение. Това трябва да се промени. ЕС има нужда от преформулиране на преките и непреки рискове за общата му сигурност, както и от цялостен преглед на стратегическите му политики.

За подобно нещо, но само за Източното партньорство, призовава евродепутатът Павел Роберт Ковал в резолюция, която беше гласувана на 12 март в Европарламента. В нея се призовава за задълбочена оценка на ефективността на Източното партньорство, включително и по отношение на постигнатите успехи и неуспехи. Призовава се да се обмисли пътят напред и да се излезе с ясна визия за бъдещето. ЕС трябва да направи това максимално бързо, докато същевременно обмисли как точно да направи общностната си външна и отбранителна политика по-ефективна. Както писах наскоро, ЕС трябва да помисли и на каква основа ще развива оттук-нататък отношенията си с Русия. Това, според хърватския първи вицепремиер и министър на външните и европейските работи Весна Пусич, вече е тема на общностно ниво. Проблемът обаче, по думите й, е че всички политици в момента са градили политическата си кариера въз основа на засилване на партньорството си с Русия.

"Това на практика за нас е непозната територия", каза тя след края на Съвета по общи въпроси в Брюксел, по време на който беше обсъден и дневния ред на срещата на върха на ЕС на 20 и 21 март. Госпожа Пусич добави, че ЕС продължава да е готов за нормализация, но при положение че се променя на практика глобалния ред, какво би трябвало да се разбира под нормализация? Това означава ли да се приеме още един замразен конфликт в постсъветското пространство и да се продължи нататък или означава друго? В началото на своя мандат президентът на Европейския съвет Херман Ван Ромпой (чиято позиция, впрочем, също е нововъведение с Лисабонския договор) имаше амбицията да свиква тематични срещи. Една от първите беше именно за външната политика на съюза. Кризата в еврозоната обаче изяде тази амбиция.

Изводът от Лисабонския договор и новите реалности е, че ЕС връчи един телефон на Катрин Ащън, но никой не й звъни, защото от нея нищо не зависи. Това го знаеше и Обама още през 2010 г., когато си отмени посещението в Мадрид за редовната среща на върха ЕС-САЩ, тъй като нямаше представа с кого точно трябва да говори. Това добре го знае и Путин и затова много успешно провежда тактиката на "разделяй и владей". Последните пет години показаха изключително ясно, че всичко, което ЕС си е мислел и правил за своите съседи, се е оказало невалидно.