euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

„Съществува пукнатина между Европа и нейните граждани. Няма добра връзка между Европа и много европейци ... защото липсва връзка между европейските институции и техните граждани ... Европейските институции и представители се възприемат като отдалечени и технократски, потопени в свой собсвен свят, говорещи свой собствен език .... Ние трябва да убедим нашите граждани, че Европа е добра за тях, че това е идея, която си струва тяхната подкрепа - и техните гласове. И трябва да направим това на език който те могат да разберат, не на бюрократичния „брюкселски”. И трябва да го направим наистина, а не само да говорим за това.”

Тези думи не принадлежат на някой от бащите основатели на ЕС, нито са изречени преди 60 години. Каза ги германският финансов министър Волфганг Шойбле само преди дни, пред участниците в Брюкселския икономически форум. Да кажеш такова нещо в Брюксел е като да говориш за въже в къщата на обесения. Не че там не са наясно с положението, но от прозорците на европейските институции европейската идея се вижда доста по-ясно, отколкото от Финландия, Гърция, Испания, Германия. Да не говорим за България, където европейското членство така и не се материализира в ценностно и духовно приобщаване.

Но процесът, за който говори Волфганг Шойбле не е нов. Той започва още със създаването на Европейския съюз, когато устремът към обединение се съсредоточава предимно върху институциите. Но в годините на благоденствието европейците се наслаждават на своя висок икономически и социален статус, а институциите - на нарастващите си правомощия и всички са доволни. Докато не дойде кризата и не се оказа, че дългата ръка на Брюксел може да бръкне във всеки европейски джоб. И всички са недоволни. „Богатите” са недоволни, че трябва да дават пари за „бедните”. „Бедните” протестират, че „богатите” ги принуждават да станат още по-бедни.

В тази ситуация националните правителства бързо откриха вълшебното заклинание „Брюксел каза”, с което да се оправдават пред гражданите си за всички непопулярни решения. Това още повече засили недоволството срещу Брюксел и Европа като някакви външни (зли) сили. На тази почва удобно избуяха популистки партии, които яхнаха вълната на народното недоволство, за да ги отнесе до националните парламенти. И всичко това се случи с безотговорното съдействие на медиите, които удобно се понесоха по течението на негодуванието, за да не загубят читатели и рекламодатели.

Пукнатината вече заплашва да се превърне в европейски Гранд Каньон. Не просто защото Европа не говори езика на гражданите си, а защото Европа в лицето на институциите си сама насърчава разцеплението. Здравословният спор между Европейския парламент и Съвета, където са представени националните интереси, започва да се превръща в надпревара за власт. Противоречията между двете институции забавиха сериозно приемането на важни решения през миналата година, а конкретните аргументи се сведоха до взаимни обвинения в търсене на влияние и преследване на национални интереси.

Същият сценарий се разигра и на сцената на Брюкселския икономически форум. Малко след изказването на Волфганг Шойбле, думите му коментира евродепутатът Шарън Боулс (АЛДЕ, Великобритания). Тя хвърли вината за описаното от германския министър положение изцяло върху Съвета (страните-членки) като даде пример със законодателния пакет за икономическото управление в ЕС: „Съветът е наистина щастлив, че разполага с правилото за гласуване с обърнато мнозинство, но е видимо нещастен, че трябва да има дебат с Европейския парламент преди да се вземат каквито и да е решения”.

Тя подчерта, че с действията си Парламентът се опитва да осъществи именно тази връзка между европейското и националното равнище, например като въвлече в по-голяма степен националните парламенти в процеса на Европейския семестър. „Не мисля, че той трябва да се разглежда като някакво съревнование между европейските и националните компетенции”, коментира г-жа Боулс. И обясни, че целта на парламента е да има повече публичност и дебати с обществото.

Например, ако на една страна трябва да се наложат мерки за ограничаване на разходите, не е ли добре да има някакъв публичен дебат, нещата да бъдат сложени на масата и обсъдени, попита тя. „Но, разбира се, министрите не харесват идеята. Според нас публиката може да я хареса”. Може би тук бихме могли да вербуваме германския министър за нашата кауза, пошегува се евродепутатът. Според г-жа Боулс обаче, това прекъсване на връзката не е само между европейското и националното ниво, а вътре в самите държави, защото в много страни обществото дори не знае какво прави от негово име в Брюксел (на европейско ниво) собственото му правителство.

Спомнете си например, колко беше изненадано българското общество от новината, че България ще участва и ще плаща вноска в Европейския механизъм за стабилност. Не, че това е било строго пазена тайна или че страната е имала избор, но отсъствието на всякаква информация от страна на управляващите и липсата на каквото и да било обществено обсъждане доведе до тази съпротива, на която бяхме свидетели.

Разбира се, както вече стана дума, медиите носят основната вина за това, защото докато euinside следеше споровете около създаването на механизма и търсеше българската позиция, мейнстрийм медиите предпочетоха да се занимават с далеч по-тиражни вътрешнополитически теми. Но за сметка на това, въпреки че по принцип у нас рядко се води дебат по същество за европейските политики, не пропуснаха да обвинят правителството, Брюксел и международното положение, че тайно са се възползвали от бедната България да плаща за чужди грехове.

Въпросът дори не е за повече или по-малко Европа, както обичат да казват в Брюксел. Въпросът е как да се поддържа балансът между националните и европейските интереси и то в интерес на гражданите. Европа не може без националните държави. Както отбеляза Волфганг Шойбле, „никой не иска европейска супер-държава. Това би бил опит да се прехвърли монопола на регулацията, характерна за старомодната национална държава към една по-голяма единица. Това няма да е ново. Нито би имало смисъл.” Европа има нужда от нещо ново, уникално по рода си - sui generis, по думите на Шойбле.

А именно това би била тази общност от национални държави, обединени не просто институционално, а ценностно, духовно, културно. Обединение не просто от държави, а от граждани. "Европа няма душа, може би има сърце, но все още няма душа”, каза професор Ференц Мисливец (директор на фондация Институт за социални и европейски изследвания в Унгария) на форума „Душа за Европа” в Истанбул миналия октомври.

Подкрепи го и холандският професор Пол Схефер: европейската идея не може да се осъществи, без активното участие на европейските граждани. А за да станеш гражданин на Европа, първо трябва да бъдеш такъв в собствената си държава, на собствения си град, на квартала в който живееш. „Лесно е да мислиш локално и същевременно да си гражданин на света, но е невъзможно да си гражданин на света, без да мислиш локално”, казва професор Схефер. Според него Европа може да изиграе много положителна роля „в запазването на нагласите на отворено съзнание и лоялност”.

„Европейската интеграция трябва да бъде разглеждана като средство, което ще предотврати задълбочаването на кризата на нашите демокрации. Тя може да е успешна само, ако се възприема като средство за оцеляване на националните държави, които съставляват Съюза”.

Пукнатината между Европа и нейните граждани може да бъде запълнена само с общите усилия на всички заинтересовани страни - европейските интституции, националните правителства, медиите, гражданите. Езикът, на който те говорят може да стане взаимно разбираем само когато всички са убедени, че има за какво да си говорят. И в това отношение не просто институциите трябва да преведат „брюкселския” си на разбираем език. Гражданите също трябва да извървят дълъг път, за да осъзнаят, че интересът им не свършва до входната врата на дома им. Националните политици пък трябва да спрат да ги убеждават в това. Европа е домът на Микеланджело, на „Ауди”, на „Нокиа”, на „Реал Мадрид”, на U2, на шоколада и виното. Аз искам да живея в този дом. А вие?