Европа и България 2010: Нещо се случи
Ралица Ковачева, December 21, 2010
Изминалата година е паметна в европейската история и това може да се каже още сега, преди да е свършила. Обикновено казваме, че от гледна точка на историята едно или друго нещо е твърде трудно да се оцени реално в настоящето, но случаят не е такъв.
Изминалата година свали маската на обединена Eвропа и изправи Европейския съюз пред безмилостната реалност на бюрократичното, институционално обединение, което не е подплатено с действително обединение - както на ниво икономика, което се знаеше, така и на ниво менталност, което се пренебрегваше.
През 2010 година Европейският съюз направи принудителна крачка към доскоро немислима интеграция. Макар според мнозина т.нар. засилено икономическо управление (което чисто законодателно все още не е 100% факт, но ще стане до средата на 2011 година) да е половинчато и несмело, все пак то беше доскоро немислимо. Немислимо беше германците или британците да се съгласят да покажат бюджета си първо в Брюксел, а после в националните си парламенти.
Немислимо беше да се говори за реални санкции (глоби) за нарушение на пакта за стабилност, при положение, че доскоро той беше по-скоро формалност, след като първи го нарушиха Франция и Германия. Още по- немислимо е, че вече се говори за фискален съюз, в рамките на който страните, особено в еврозоната, да имат общи данъци и общо трудово законодателство. И за това говори не кой да е, а именно Ангела Меркел, неофициално обявена навсякъде в Европа за неевропеец на годината.
Немислимото стана мислимо заради немислимите обстоятелства - държави
от еврозоната са на ръба на фалита. Застрашени са бюджетите им, застрашени са кредиторите им (големи банки от други страни от еврозоната), застрашена е финансовата стабилност на цялата еврозона, а престижът на еврото, голямата европейска гордост, е под въпрос.
Затова ако трябва да определя европейското събитие на изминалата година, ще избера именно този процес на разрушаване на една европейска легенда и началото на една реална, макар и принудителна интеграция. Успехът й обаче ще зависи от това доколко тя ще остане поредното институционално мероприятие, без да откликне в никаква степен в отделния европейски гражданин, независимо дали се бори с кризата в Берлин, Лондон или Стоклохлм, или оцелява в София или Букурещ.
От години анализаторите упрекват евробюрократите, че са създали една европейска реалност за себе си и една европейска привидност за гражданите. Макар да съм от малцината вярващи в европейската идея като единствена алтернатива за Стария континент, ще трябва да призная, че скептиците спечелиха. Доказаха го гърците, които мамеха Брюксел със статистическите си данни. Доказаха го испанците и португалците, които се възползваха от щедрите европейски фондове, за да си спестят необходимите пазарни реформи.
Доказват го унгарците и румънците, които са в бедствено икономическо положение и разчитат на външно финансиране, а унгарците дори ликвидираха частните пенсионни фондове, за да запълнят дефицита в държавното осигуряване. Доказват го германците, които отказват да плащат борчовете на периферните икономики; и британците, които не дават дума да се издума за увеличаване на европейския бюджет, докато държавите отчаяно режат разходи.
Защо да бъдем европейци, питат в този момент половин милиард 
граждани на европейския континент. Отговорът на този въпрос, обаче, не може да дойде само от политиците. Той трябва да се роди именно в условията на тази непозната по мащаба си криза на европейската идентичност. И всеки трябва да открие отговора сам за себе си. Това е напълно възможно да се случи в една част от континента, защото там може и да няма общо трудово законодателство или общи данъци, но има общи принципи, общи ценности, общо разбиране на това как функционира обществото.
В друга част на ЕС, обаче, картината е коренно различна. Достатъчно е да видим случващото се в Гърция, Испания и Португалия. На техния фон, България наистина изглежда финансов отличник. Но какво от това? Стандартът на живот в България продължава да е по-лош, отколкото в тези страни, често наричани „бедстващи”. България продължава да изглежда различна от това, което наричаме „Европа”.
Достатъчно е да видим как се държи премиерът Бойко Борисов на Европейските съвети в Брюксел - докато лидерите общуват неформално преди началото на заседанието, разговарят, преглеждат документи, той стои самотен встрани и гледа строго. Това е България в Европейския съюз - тя присъства, но не участва. В привидността на еврочленството си София битува в официален костюм, но мълчаливо. В домашната си реалност обаче, властта се раздава по всички фронтове в битката за електората.
Тази двойнственост изключително ясно личи, проследена през медиите. За хора, интересуващи се от европейските теми е очевидно, че те просто отсъстват от българските медии, дори като новини. Да не говорим за някакъв принос към обществените дебати, водени през годината в цяла Европа, най-вече по икономическите и финасовите проблеми в Съюза. За сметка на това, през масовите медии обикновеният българин получава редовно на малки дози следното послание: самодоволните еврочиновници нареждат на страните-членки да режат бюджетни разходи, Европа е залята от протести, горките граждани страдат заради неразумните милиардери с банките и алчните си политици. Без да коментирам процентното съдържание на истината в тези твърдения, ще се огранича с последиците от този медиен образ.
Първата е, че гражданите придобиват статут на жертва, която сякаш доскоро е обитавала паралелна реалност, различна от тази на банкерите, предприемачите или политиците. Втората е, че проблемите се опростяват до битовото оцеляване, въплътено в репортерки с празни кошници в магазините или репортажи за биещи се клиенти на новооткрит хипермаркет.
В този контекст е лесно националната политика да бъде представена като 
подчинена на чужда зла воля, а доколкото правителството прави нещо, то е да се пребори с лошия Брюксел, за да осигури пари за нуждаещите се българи. Които, от своя страна, приемат за даденост задължението на държавата да им осигури ако не достоен живот, поне изхранване. Държавата-спасителка възкръсна от пепелта на либералната икономика, която някои анализатори прибързано обявиха за погребана от кризата. Това твърде се връзва с любимата европейска мантра за социалната държава, пазителка на онеправданите и защитничка на слабите и послужи особено добре в опитите на политиците да обяснят защо искат да вземат печалбите на банките (под формата на нови данъци) и да запълнят с тях дупките в държавните бюджети.
На фона на този социален (че даже социалистически) патос, обаче, действията говорят друго: в Гърция или Ирландия, в Португалия или Испания, позивната е една: реформи за либерализиране на пазара, най-вече на труда, рестартиране на единния пазар във всички сфери, намаляване на държавния ангажимент за социална защита за сметка на стимулиране на предприемачеството.
През описания вече медиен прозорец, обаче, у нас достига само първата половина от посланието. Да нахраним гладните! Да дадем на бедните! А кои са бедните! Всички! Не минава вечер без от екрана да ме блъсне личната история на българско семейство на ръба на оцеляването, подплатена със социологически данни че 80% от българите се смятат за бедни. И тук влиза ... Премиерът, в ролята на Спасителя. Който ще нахрани гладните, ще утеши страдащите, ще въздаде справедливост.
Доколкото изобщо образът на премиера е важен за този анализ, той символизира събитието на годината за България. Което, подобно на случващото се в Европа, също е процес, само че в тотално противоположна посока. За една година в ментално отношение България направи такава крачка назад, каквато не помним за последните 20 години. За последната година възкресяването на близкото минало се случи с такава невероятна скорост, колкото щеше да е невероятна, ако Мавзолеят беше възстановен в предишния си вид. При това, не просто защото премиерът е бил бодигард на Тодор Живков или защото се възприема като човек от народа. Не е толкова просто.
Пропагандната линия, налагана по всички канали отгоре надолу, натрапва аналогиите с додесетоноемврийска България безапелационно и еднозначно. Има една партия, един лидер, една позиция. Тя може да се променя по сто пъти дневно, важното е да сме достатъчно гъвкави, за да се променяме с нея. Медиите привидно са много, всъщност отново има само „Работническо дело” и „Отечествен фронт”, само че се казват другояче. Проверката е висша форма на доверие, казва премиерът, властта трябва да се следи, да се подслушва. И не само властта, бих добавила, опозицията също, критикарите - най-вече.
Бригадирското движение изгражда родните аутобани. Помага се на селяните (на тютюнопроизводителите), защото премиерът помни как е косил люцерна за зайците и е рубил царевица за кокошките като дете. Синдикатите представляват работниците (не програмистите, например, макар че правителството твърди, че IT секторът е приоритетен за икономическия растеж), защото работническо-селският електорат поне разбира от дума, за разлика от интелектуалците, учените, предприемачите.
Властта разбира хората - те казват няма да работим, тя казва, добре -пенсионирайте се рано, работещите да му мислят. Те казват искаме безплатно здравеопазване, тя казва добре, ще бъде безплатно - здравната каса ще спести от парите за докторите (които и без това взимат по 30 хиляди лева на калпак). Те казват искаме социални помощи, тя казва добре - ще ви дадем социални помощи. Ще дадем на този за парно, на онзи за заслуги, на трети просто защото се е сетил да поиска ... Ще дадем, защото предстоят избори и ни трябват гласове. И най-важното, няма да хвърляме камък в блатото, наречено реформи.
Кой прави тежки реформи в предизборно време? Никой. Изборите ще минат, но кой прави реформи в края на мандата? Нали пак ще има избори ... Особено ако си приел правила, които ако не да гарантират, поне силно да подпомогнат победата ти, грехота е да изгубиш избирателите заради някакви си „реформи”, които отгоре на всичко ние не ги искаме, Брюксел ги иска! Помните ли го, оня, лошия Брюксел, който казва, че трябва да се работи дълго и повече, и по-добре, защото парите за пенсии не стигат, а конкурентоспособността пада?
Не че народната любов не беше употребена твърде често и твърде вулгарно през последните няколко години, но този път някак си се получи твърде еньовденско - избирателят легна като гола мома в росната нива, в очакване на юнака, който я метна на рамо и така вече година и половина. А момата все така гледа влажно и не пита накъде я носят ... Важното е да усеща твърдата ръка през кръста си.
Това, което се случи в България през изминалата година е това, което не се случи - промяната. Защото не е промяна връщането на стереотипите на близкото минало и митологемите от по-далечното. Популистката пропаганда достигна висини, на които Доган с философския му дискурс за порциите може само да завижда. Вместо нови работни места, се откриваха мощи, вместо научни открития се откриваха отсечки (малки, но много), детски градини, рентгенови апарати. Вместо да откриваме обществото си навън (да не говорим за глобализация, поне Европа вече 3 години би трябвало да е по-широкото ни Аз, а не външна реалност), го затворихме в балканско-ориенталския задимен сумрак на чалга-ежедневието му. Менталността, което не произлиза от мента с мастика все пак, ерозира до любопитството към дозажа на поредната силиконова инжекция на футболните любовници.
В тази реалност няма място за разговора защо да бъдем европейци, не и 
преди да сме провели другия - защо да бъдем граждани и какво означава това. Не и преди да сме осъзнали нуждата да бъдем личности, а не просто маса, народ, електорат. На този фон опитът на Европа най-после да намери път навътре, към себе си, е обречен, поне в настоящия формат на Европейския съюз. Защото как се приобщават подобни самобитни менталности като българската? А и едва ли сме само ние, макар че определено сме твърде колоритни.
Изглежда сякаш това ще е поредният психоаналитичен сеанс, след който Европейският съюз просто ще стане от кушетката, временно успокоен, но непримиримо раздвоен. Не просто на бедни и богати, на север и юг, на изток и запад. А на горе и долу. На търсещите път нагоре и на плъзгащите се надолу. 
Не знам доколко от прозорците на „Рю де ла Лоа” в Брюксел това раздвоение е осезаемо и доколко изобщо е трогващо. В края на краищата, Европейският съюз е просто политически проект с реални институционални измерения. Никой никога не е обещавал, че изпълнението на критериите за членство гарантира промяна в мисленето и поведението. И едва ли някой е смятал, че точно в това отношение евроинтеграцията напълно ще се провали.
Това се случи в България през 2010 година. Всъщност, коя година сме?