Германия за всички, всички срещу Германия

Ралица Ковачева, December 7, 2010

Кризата в еврозоната противопостави различни мнения как да бъде спасено еврото, но показа ясно едно: всички разчитат на Германия и всички обвиняват Германия. Тъй като не съм нито икономист, нито политик и гледам нещата не от Берлин или Брюксел, а от София, ще си позволя известна фриволност в търсенето на отговора къде е спасението на еврото.

Защото смятам, че това е не по-малко философски въпрос, отколкото се оказа пазарната икономика например - както е видно, политиците се възползваха от кризата, за да поискат повече държавна намеса на пазара. И изобщо повече права за държавата- разбира се, представлявана от политиците. Вярваме ли все още в принципи, които доскоро се смятаха за неоспорими и фундаментални за западното общество?

Критиците

От една страна, всички разчитат на Германия, защото е най-големият донор в спасителния фонд за еврозоната и това е безспорно. От другата страна, обаче, е по-сложно - Германия е обвинявана за всички грехове, свързани както с историята, така и с настоящето на еврото. Мнозина, особено от бедстващите в момента периферни икономики в еврозоната, обвиниха Берлин, че се е възползвал от общата валута, за да подсили износа си за тяхна сметка и сегашната криза е резултат от това себично германско поведение.

Германия си навлече гнева на същите периферни икономики, както и на европейски институции и анализатори, според които нейното настояване частните кредитори да поемат своята част от риска по отношение на държавните дългове е отприщило пазарната паника. Лихвеният натиск върху Гърция, Ирландия, Испания и Португалия нарасна до степен, че Ирландия се обърна за помощ към ЕС и МВФ и се заговори, че кризата вече пълзи към Португалия, Испания, Италия, че дори и Франция. Анализаторите вече открито предричат фалит на Гърция.

От ситуацията се възползваха и еврофедералистите, които обвиниха Германия, че именно нейният отказ за трансфер на повече правомощия от националните към европейските институции е оставил единната валута без покритието на обща икономическа политика. В това отношение, един от най-последователните критици на Берлин е Ги Верховстад, лидер на групата на либералите и демократите в Европейския парламент. Той остро критикува Германия че „заслепена от икономическия си успех, трепери от мисълта” Брюксел да поеме повече задачи и съответно - Берлин да намали властта си във взимането на решения.

Говори Берлин

Без съмнение може да се каже, че германският канцлер Ангела Меркел е най-влиятелният европейски политик в момента. Сдържаната, но твърда „тефлонова лейди” е странна двойка с импулсивния, но пресметлив френски президент Никола Саркози. Факт е, че от началото на дълговата криза в еврозоната, те открито поеха управлението й в свои ръце. И това доста изнерви както някои страни – членки, така и Европейския парламент. Председателят на Комисията Жозе Мануел Барозу стиска зъби, макар на моменти да процежда малко несъгласие.

„Файненшъл таймс” публикува интервю с германския финансов министър Волфганг Шойбле, определен от изданието за финансов министър на годината (мисля, че можеха да му дадат и колективен приз, заедно с г-жа Меркел, дори и предвид споровете между двамата по някои от най-важните въпроси).

Интервюто на г-н Шойбле е показателно, защото дава отговор на много от обвиненията към Германия и същевременно показва една по-цялостна гледна точка, извън конкретните икономически проблеми. Той защитава модела на европейската интеграция и го определя като много модерен, именно защото „не трябва да се хармонизира всичко”. Според него, въпросът е да се търсят решения на проблемите отвъд националния суверенитет. Но “докато имаме национални компетенции за фискалната политика, не можем да отстъпим инструментите за стимули и санкции за страните от еврозоната, [за да осигурим] дисциплина на националните им бюджетни политики”.

Шойбле, обаче, е оптимист, че в дългосрочен план страните от еврозоната, включително Германия, ще са подготвени да отстъпят повече от националната си бюджетна власт. Нещо повече, според Волфганг Шойбле, заради историята им след 1945 година ”за германците е относително лесно да разберат, че националният суверенитет сам по себе си не е инструмент на 21 век. Това е по- трудно за други страни”. Факт е, че именно Германия е сред основателите на Европейската общност, напълно осъзнавайки, че един от мотивите на останалите е „ако Германия ще е силна, по добре да е на наша страна”.

В същия дух, Волфганг Шойбле коментира и германското искане частните кредитори да поемат не само печалбите, но и риска, свързан с държавните дългове. Не е въпросът просто да се застраховаме и да решим моментната трудна ситуация - става дума за отстояване на фундаментален пазарен принцип: „Във всяка пазарна икономика трябва да има връзка между риска и възможността, иначе тя ще се провали и ще загубим подкрепата за легитимността на нашия икономически и в края на краищата- политически ред.”

Забравената солидарност

А спомняме ли си изобщо какъв беше нашият политически и икономически ред? Като казвам нашия, чудесно си давам сметка че той никога не е бил припозната ценност за България, което е една от причините за безпътицата на страната ни. Защото България се е присъединила към Европейския съюз само институционално, не и ценностно. И не само България. По- лошото е, че благодарение на благоденствието, постигнато именно заради обединението, много от европейските страни са забравили ценностите, които стоят в основата на европейската идея.

Кризата в еврозоната е част от един по-дълбок проблем на Европейския съюз и той не е просто икономически. Настоящата ситуация е изначално в противоречие със замисъла на Съюза. Ако се върнем към мотивите за създаването му, ще видим, че те изцяло са подчинени на идеята за взаимно сътрудничество между икономически и политически сходни държави, с цел всеки да допринесе със своята стойност за общото благо. Държави, солидарни в истинския смисъл на думата - споделящи общи ценности и стремежи и ангажирани да работят заедно за постигането им.

Тази концепция доказва своята ефективност във времето. Докато Съюзът, придобил ново самочувствие и размах, не решава да приобщи към себе си други, различни както в икономическо, така и в ценностно отношение страни. Следва благороден опит тези страни да бъдат приобщени към Общността. Наскоро четох спомените на създателите на регионалната политика, които признават провала си в опита да научат Гърция, например, да планира бюджета си програмно, да инвестира средствата си не на парче, а с определена визия за бъдещото развитие. Чрез съфинансирането е трябвало новоприсъединените страни да свикнат да използват собствените си бюджетни средства не по-малко отговорно, отколкото европейските. Факт е, че това не се случи.

Далеч съм от мисълта, че разширяването на ЕС към сегашната му периферия има само идеалистични и благородни подбуди. Може би точно това е една от причините за сегашната ситуация- когато еврозоната и изобщо ЕС е изправен пред непознато предизвикателство: да намери начин да санкционира страните-членки, да ги принуди да направят нещо заради себе си и заради останалите. Бащите-основатели на общността едва ли са си представяли, че е възможно страна-членка да подправи статистическите си данни, за да имитира финансова стабилност. Едва ли са вярвали, че от кауза Европейският съюз ще се превърне в надзорник.

Затова сега е трудно да се намерят работещи санкциониращи механизми. Затова призивите за солидарност не работят, защото тази солидарност е само привидна, институционална. Казусът „Германия спасява всички”, затова „всички са срещу Германия”, когато отказва да го прави до безкрай, е красноречива проява именно на тази липса.

Лично аз не бих обвинила германците в липса на солидарност. По-скоро съм критична към онези, които са взели, без дадат. Защото очевидно истинската солидарност на общност от нации с общо желание за просперитет просто не се е случила. Затова дори и икономически да оцелее, в дългосрочен план и от тази гледна точка, еврозоната е под въпрос. Както и целият Европейски съюз. Освен ако спасяването на ценностите не се превърне в приоритет, както спасяването на икономиките.