euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Всички, е правилният отговор. Дълговата криза вече взе свидни политически жертви - току-що гръцкият премиер Георгиос Папандреу стана поредната, а преди него испанският премиер Хосе Луис Сапатеро, както и правителствата в Португалия и Ирландия. Догодина същата съдба може да сполети френския президент Никола Саркози, а макар изборите в Германия да са още далеч, ХДС на канцлера Ангела Меркел изгуби всички местни вотове тази година. Сега дулото на кризата е насочено към Рим. Но, за разлика от преди, този път всички се молят за точен изстрел, който да сложи край на ерата "Берлускони".

Финансовите пазари вече искат от Италия да плаща лихва от над 6,5%, за да набира финансиране, което оказва сериозен натиск върху и без това голямата задлъжнялост на Рим - близо 2 трилиона евро или 120% от БВП. А само през 2012 г. Италия трябва да заеме 300 милиарда евро - представете си каква ще стане цената за обслужване на дълга, ако лихвите продължат да вървят нагоре (и ако, разбира се, не се наложи Италия да бъде 'спасена' още до края на тази година). Дори европейските политици, известни с дипломатичния си изказ, признаха проблема в прав текст - липсва доверие в Италия. Това, което не казаха беше, че липсва доверие не толкова в самата държава (както в случая с Гърция), а лично в премиера Силвио Берлускони.

Доверието е ключово за Италия тези дни,

каза в Кан президентът на Европейския съвет Херман ван Ромпой. „Проблемът, който е заложен на карта и който беше ясно идентифициран както от италианските власти, така и от техните партньори е липсата на доверие в мерките, които са обявени”, обясни директорът на МВФ Кристин Лагард. Лидерите от Г20 отделиха специално внимание на италианския случай, на фона на поредната гръцка криза и заплахата на европейските лидери, че излизането от еврозоната може и да не е невъзможно.

Спасителната рецепта, набързо скалъпена в Кан беше наблюдение от МВФ. По смисъла си то твърде много прилича на мисиите, осъществявани в страните със спасителни програми. Силвио Берлускони твърди, че успоредно с това фондът е предложил на Италия заем (т.нар предпазна кредитна линия), но той е отказал. The Financial Times писа, че става дума за 50 милиарда евро. Директорът на фонда Кристин Лагард обясни, че това е стандартен инструмент, но тъй като в момента Италия няма нужда от това финансиране, фондът ще използва само инструмента на фискалното наблюдение, което ще започне още в края на ноември.

Официалната версия гласи, че Италия сама е поискала зоркото око на МВФ да я дебне отблизо. Както е записано в заключенията на лидерите от Г20 „приветстваме решението на Италия да покани МВФ да провежда публични проверки на изпълнението на политиката й на тримесечна база.” Президентът на Европейския съвет Херман Ван Ромпой изрично подчерта, че никой не е нареждал или налагал със сила на Италия. Както обясни г-жа Лагард, италианската молба е „на базата на списък от много ангажименти, поети от италианските власти към партньорите им в еврозоната на 27 октомври. Мисля, че целта на упражнението е да влезем независимо като трета страна, на базата на нашата експертиза в такива ситуации, да проверим и да удостоверим, ако е така, че италианските власти и Италия като цяло правят това, което са казали че ще направят.”

Защо такъв гарант трябва да бъде именно МВФ, а не Европейската комисия, която и сега прави редовни проверки, не става ясно. Единственото обяснение е, че ако Европа се готви да спасява Италия и както досега МВФ ще участва в спасителния заем, фондът държи да участва в наблюдението възможно най-рано и възможно най-отблизо.

Всички имат основания да се съмняват, че Берлускони наистина ще изпълни обещаното. Макар правителството в Рим на два пъти да прие ограничителни бюджетни мерки, те бяха значително смекчени, докато бъдат одобрени от парламента, а някои изобщо отпаднаха под натиска на политическите партии, местните власти, синдикатите или бизнеса. Страната трябва спешно да намери начин да свие разходите си и да насърчи растежа на икономиката, който от години е символичен, а в резултат на кризата вече е отрицателен. При положение, че Италия е третата по големина икономика в еврозоната, спасяването й би било несравнимо по-трудна и скъпа операция в сравнение с това на периферните икономики - анализатори изчисляват цената й на 1,4 трилиона долара (около 1 трилион евро).

В навечерието на важно парламентарно гласуване утре (за отчета на бюджет 2010), обаче, Силвио Берлускони е зает с преброяване на потенциалните отцепници в собствената си партия. Опозицията твърди, че има достатъчно основания да поиска и да спечели вот на недоверие към кабинета до края на седмицата. На този фон в понеделник се появиха упорити слухове, че Берлускони ще подаде оставка до края на деня или във вторник. Това провокира моментална положителна реакция на финансовите пазари - знак колко самата личност на премиера е дискредитирана и вреди на имиджа на страната.

Медиите отдавна коментират, че единственият гарант за стабилността на италианските публични финанси в очите на международните институции и на пазарите е финансовият министър Джулио Тремонти. Дори се появиха слухове, че той може да е следващият премиер на страната. В отговор Берлускони публично нападна Тремонти, а слуховете, че ще го отстрани предизвикаха масирана пазарна атака срещу италианските държавни облигации.

Според Берлускони, обаче, няма нищо страшно. Пазарните настроения са временна мода, коментира той в Кан. „Италия не чувства тази криза”, нагло заяви Берлускони, „ресторантите са пълни, полетите са изцяло резервирани, както и хотелите в курортите”. Очевидно 75-годишният медиен магнат страда повече, че трябваше да отложи издаването на новия си албум с любовни канцонети, отколкото за икономическото положение на страната си. Което със сигурност ще изглежда по-малко безнадеждно, ако Берлускони си отиде.