euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Пред ЕС в момента има два пътя. Единият е да продължи както досега, но в посока бавен и мъчителен разпад заради светкавично нарастващото недоволство от статуквото и усещането за несправедливост и провал. Вторият е да се заеме с промени в договорите, с които да се предоговорят сегашните взаимоотношения между страните-членки, което може да доведе до обособяване на еврозоната в отделен съюз. Затова е изключително важно кой ще бъде начело на Европейската комисия през есента, какъв ще бъде балансът на силите в Страсбург след изборите за Европейския парламент през май и как ще продължи процесът на разширяване.

Лисабонският договор е мъртъв

Пет години след влизането му в сила Лисабонският договор е напълно изчерпан, нищо че писането му отне близо десетилетие и изсмука цялата градивна енергия на ЕС, поради което Съюзът се събуди след десетгодишния си сън в един напълно нов свят - глобализиран, с нововъзникващи регионални сили и крайно конкурентен. За събуждането си ЕС получи звучен шамар от глобалната финансова и икономическа криза, която вкара еврозоната и ЕС като цяло в порочен кръг на решаване на всеки нововъзникващ епизод от кризата на парче, по нощите и без нужното време за дискусия. Резултатът е пълна загуба на вяра в проекта, разочарование и дори омраза. Националистичното говорене е във възход, завърнаха се фрази от миналото, а именно европейският проект си постави за цел да ги изхвърли завинаги - фашизъм, тоталитаризъм, шовинизъм, екстремизъм, ксенофобия. Затова и получи Нобеловата награда за мир през 2012 година.

Но вместо да започне да обръща сериозно внимание на главоломно нарастващите проблеми, основните европейски играчи предпочетоха да ги заметат под килима и продължиха постарому. Единствен Дейвид Камерън, британският министър-председател, реши да действа. Само че от лични партийни подбуди - да спре унищожаването на партията му от най-гласовития европейски популист - Найджъл Фараж, лидерът на британската Независима партия, смятан за евроскептик, но всъщност продавач на илюзии. И въпреки че Дейвид Камерън превърна реформата на ЕС в свой приоритет номер едно, ЕС твърде дълго мълчеше и не обръщаше сериозно внимание на феномена. До съвсем скоро, когато Германия сякаш излезе от захласа си и взе положението в свои ръце. През последните месеци няма голямо политическо събитие, по време на което германският канцлер или влиятелният министър на финансите да не споменат необходимостта от промяна на договорите, така че да се позволи създаването на "истински икономически съюз".

В основата на исканията на Берлин е подсилване на европейските институции, увеличаване на ангажимента за фискална дисциплина, но и предоговаряне на свободното движение на хора, така че то да не включва всички ползи от него, като например социалните помощи. Това означава, че според Германия, всички досегашни мерки за укрепване на икономическото управление на ЕС са се доказали като неефективни. В това число са и междуправителствените споразумения като фискалния пакт, пакта "Евро плюс" и пакта за растеж. Все документи, които си останаха на хартия и ни най-малко не подобриха ситуацията с преливането на криза от страна в страна.

На този етап Франция изглежда не е готова за отварянето на договорите, както стана ясно от англо-френската среща на върха в края на миналата седмица в Обединеното кралство. Френският президент Франсоа Оланд, сам затънал в проблеми до уши и играещ ролята опортюнист, не вижда никаква възможност за отваряне на договора за промени преди следващите президентски избори. Независимо какво му се иска на г-н Оланд обаче, натискът за реформи не само ще продължи, но и ще се усилва, тъй като ситуацията в Съюза заплашва да излезе извън контрол. Най-голямата нова членка - Полша - също вижда ситуацията коренно променена. Наскоро в интервю полският външен министър Радек Шикорски обясни, че предстои еврозоната да се обособи като самостоятелен съюз, което прави необходимо присъединяването на Полша към него. Сериозен маркер за бъдещето ще бъдат изборите за Европейския парламент, които се очаква да преминат основно под мотото на евроскептицизма. Много големи са и очакванията евроскептични партии да заемат много повече места, отколкото имат сега, въпреки че все още е трудно да се прецени какви са шансовете им да работят заедно в бъдещия парламент.

Кой е най-подходящият кандидат?

Втората комисия на Жозе Мануел Барозу, чийто мандат изтича в края на годината, не успя да предвиди ескалацията на напрежението и в много отношения следваше събитията, вместо да ги изпреварва. Докато страните-членки се фрустрираха от взаимните си действия или бездействия, ЕК излизаше с идеи за задълбочаване на интеграцията в еврозоната, които изглеждаха в пълна дисхармония с общите нагласи. Затова и големите сили в ЕС започнаха да предпочитат междуправителствените договорки, вместо търсенето на общоевропейско решение, бидейки и без друго ограничени от настоящите основополагащи договори. Затова е от изключително значение кой ще застане начело на следващата Комисия.

Основните претенденти за поста са почти изцяло ясни. Партията на европейските социалисти беше първа с издигането на кандидатурата на шефа на Европарламента Мартин Шулц. Изключително амбициозен европейски политик, чиято единствена значителна заслуга е превръщането на Европарламента в една от най-силните институции в ЕС, благодарение на нововъведенията в Лисабонския договор. Неговата визия за бъдещето е за повече Европа, със силна роля на Европарламента и по-малко регулаторно бреме, но не и връщане на суверенитет. Това предвещава трудна комуникация със страните-членки и още по-голямо затъване в междуправителствени договорености. Г-н Шулц има и друг проблем. Той е издигнат от партия, чийто лидер Сергей Станишев е активен участник в унищожаването на и без друго твърде крехката демокрация в България. Като бивш министър-председател, а в момента носител на мандата за правителството в България, г-н Станишев е разглеждан като основен виновник за предаването на България в ръцете на олигархията.

Нещо повече, той беше заподозрян и в конфликт на интереси, заради това, че съпругата му, Моника Станишева, е получила грант от Европейския парламент за популяризиране на институцията в България. Г-жа Станишева обяви, че ще възстанови взетия аванс по проекта, но това хвърля сериозна сянка на съмнение върху възможностите на г-н Шулц да има обективно отношение към България, която е под наблюдението на Европейската комисия в областта на правосъдието и вътрешните работи. Според последния доклад по механизма за наблюдение, българските власти на практика изцяло са прекратили работа по механизма. След вече седемгодишното функциониране на наблюдението е повече от ясно, че то се нуждае от преразглеждане. Голямото изпитание за г-н Шулц, ако стане шеф на ЕК, ще бъде дали ще се поддаде на натиска от страна на България и шефа на ПЕС механизмът да бъде премахнат или ще защити европейските ценности и европейските граждани, включително и българските, като реформира механизма, така че да може по-добре да отразява проблемите в страната и да изисква решение. Изпитание ще бъде и как той ще реагира при евентуално спорно предложение от страна на София за еврокомисар.

Тест ще бъде още как ще се отнесе към идеите на сегашната комисия за създаването на общоевропейски механизъм за защита на върховенството на закона. Решаването на проблема с върховенството на закона, корупцията и организираната в престъпност в България има огромно значение за подхода на ЕС към страните-кандидатки от района на Западните Балкани, които страдат от същите проблеми. Затова изборът на Шулц от партия, чийто лидер има изцяло отрицателен баланс в борбата с организираната престъпност и корупцията в родината си, както и отстояването на тази борба на европейско ниво, няма да има желаното въздействие върху процеса на разширяване.

И накрая, но не по значение, Шулц е привърженик на твърдия подход. Именно този му подход създаде мощта, с която в момента евродепутатите се ползват в ЕС. По негова инициатива парламентът обяви война на Съвета по отношение на Шенген, преговорите по многогодишната финансова рамка, а също и по отношение на изграждането на банковия съюз. Макар да има своите добри страни, твърдата политика в момент, когато е необходима изкусна дипломация и внимателно обмисляне на всеки ход, не е най-подходящата.

На този етап обаче, социалистите имат големи шансове да станат първа политическа сила в следващия Европейски парламент като ефект от кризата и неубедителността на десните политики в решаването на най-тежките икономически проблеми. Освен ако насреща не се появи много силен кандидат от другата най-голяма политическа сила - Европейската народна партия, която все още не е излъчила своя кандидат. Тя ще направи това на конгреса си през март, но вече усилено се говори, че това може да бъде ветеранът на европейската политика Жан-Клод Юнкер, който миналата година изгуби изборите в родния си Люксембург и прекрати най-дългата кариера на министър-председател в ЕС. Юнкер се ползва с огромно уважение в цяла Европа, въпреки понякога критикуваната му роля като шеф на Еврогрупата. Именно по това време обаче, пролича неговата висока политическа класа при овладяването на кризисни ситуации, както и визията му за бъдещето на Европа.

Юнкер беше един от любимците на журналистите в Брюксел, а също и на евродепутатите. Огромният му опит на европейската сцена му придава необходимата тежест в този критичен за Съюза момент. Юнкер е със силен характер, но е добър и в търсенето на компромис, което е желаната комбинация в днешните напрегнати времена. Още повече, че той има изтънчено чувство за хумор, което винаги разведрява в най-напрегнатите моменти. На този етап той е единственият, който може умело да балансира между отделните институции на ЕС и между интересите на отделните страни-членки. Нещо повече, Юнкер би имал много силна тежест по отношение на процеса на разширяване, особено след като ЕК предложи вкарването на Европейския семестър в него, за да се избегне присъединяването към Съюза на икономически твърде изостанали страни. Опитът му от решаването на кризата в еврозоната би могъл да послужи много добре в проследяването на икономическия напредък на страните-кандидатки и особено по отношение на икономическото им управление.

Освен това Юнкер е от умерените проевропейци. За него няма друго решение освен ЕС, но вижданията му са реалистични, за разлика от тези на г-н Шулц или на третия по сила кандидат на либералите Ги Верхофстад. Уви, кандидатурата на Юнкер все още не е потвърдена, но според влиятелни европейски медии, тя се ползва с пълната подкрепа на германския канцлер Ангела Меркел. Освен това Юнкер би могъл да бъде и добър баланс между големи и малки като представител на една от най-малките държави в ЕС. Недостатък за Юнкер в България е, че ще бъде издигнат от партия, която в България е представена от една от провалилите се политически формации - ГЕРБ, които имаха сериозна роля за отдалечаването от европейската ценностна система. Това, че Юнкер досега е бил близък основно до еврозоната, обаче го предпазва от опетняване. Все пак е важно българските избиратели през коя партия биха гласували за него - дали през ГЕРБ или през някоя от другите десни формации като Реформаторския блок или остатъците от Синьо единство. Към момента нито една от трите не обсъжда този въпрос публично.

Ги Верхофстад спечели в битка с най-големия си вътрешнопартиен конкурент - изключително влиятелния еврокомисар Оли Рен. Финландският комисар се оттегли в полза на премиера Юрки Катайнен - един от кандидатите за номинацията на ЕНП, за да се избегне наличието на две финландски кандидатури. Това не е толкова лошо развитие за Рен - политик с огромен опит, който би бил пропилян, ако изгуби състезанието. Съвсем вероятна възможност предвид факта, че либералите не са във възход в ЕС в момента. Освен това така г-н Рен си запазва възможността да участва и в следващата комисия. Г-н Верхофстад е със силни федералистки убеждения. Той обаче е твърде емоционален за поста шеф на ЕК. Пост, от който все повече се очаква стабилност, солидност и реализъм. Пост, от който няма да се очакват много идеи, а по-скоро да се търси най-добрия баланс между евробежните и евростремителните сили в Европа. Не на последно място е и това, че Ги Верхофстад до момента има голямо досие с речи, но не и с действия, което сериозно отслабва кандидатурата му.

От българска гледна точка пък г-н Верхофстад е напълно неприемлив, тъй като се ползва с подкрепата на най-спорната политическа формация в България, смятана за създател на сегашната тежка икономическа и политическа ситуация в страната - ДПС. Партията, която действа по най-непрозрачния начин, около която има безброй нерешени мистерии и която винаги е в центъра на събитията. Партия, за която изобщо не може да се каже, че е демократична, а камо ли че е приносител на европейските ценности. Това е и партията, за която се знае, че съществува изцяло на базата на контролиран и купен вот, което не дава възможност за допълнителни гласове, така че присъствието на либералите в ЕП да се увеличи в полза на Верхофстад. В този смисъл белгиецът няма данни да е готов да демонстрира твърдост по отношение на проблемите, които има България и които се срещат в много от бившите социалистически държави, а в особено тежка степен в страните от процеса на разширяване.

И Мартин Шулц, и Ги Верхофстад са сред хората, които най-много разгласяваха проблема с липсата на демократична легитимност по важните въпроси от европейския дневен ред. И двамата обаче бяха избрани по стария начин от политическите си партии. И това не би било нещо странно, ако европейските Зелени не бяха показали как разбират демократичната легитимност, организирайки за първи път в ЕС предварителни избори за номинация. По този начин те положиха основите на общоевропейска политика, което беше и замисълът в промяната на европейското законодателство за европейските политически партии. В рамките на няколко месеца, чрез серия от онлайн-чатове, дискусии и дебати, европейските зелени излъчиха две номинации - германката Ска Келер и французина Жозе Бове. На фона на една от кандидатките - германката Ребека Хармс - Келер и Бове са слабо познати на европейската сцена, но са получили най-голям брой гласове в предварителните избори, което ги легитимира демократично.

Келер е активист, отстояваща миграцията и анти-расизма. Говори шест езика и е специалист по ислямски, турски и еврейски въпроси. Спечели предварителните избори на Зелените с амбицията си в днешната дискусия за бъдещето на Европа да се засили подкрепата за зелените политики. Жозе Бове е познат най-много като активен участник в реформата на Общата селскостопанска политика. Роден е във Франция и е земеделец. Смята, че днешните предизвикателства са глобални и това не се отнася само до промените в климата, но и до образованието, правата на човека и правата на природата. Застъпва се за изграждането на транснационална демокрация.

Шулц, Юнкер, Верхофстад или Зелен?

Мартин Шулц и Ги Верхофстад имат много голямо предимство и то е, че са добре познати на европейската сцена, но и в момента заемат постове, които им помагат да водят кампанията си на широк европейски терен. Нещо повече, и за двамата се знае от години, че имат амбиции за поста шеф на ЕК и са в кампанията от самото й начало - септември 2013 година. Не така стои ситуацията около Юнкер, чиято кандидатура тепърва ще се утвърждава и то в последния момент - март, а изборите за Европарламент ще се проведат между 22 и 25 май в целия ЕС. Това означава, че макар и да е добре познат в ЕС, Юнкер ще има много малък период от време за кампания и то мащабна общоевропейска. Зелените като цяло нямат големи шансове, тъй като кандидатите им са непознати, а и нямат достатъчно силно присъствие във всички страни-членки, за да могат да организират мащабна кампания. Въпреки това обаче тяхната идея за предварителни избори постави на голямо изпитание традиционната политика в ЕС и е възможно да спечели много привърженици. В крайна сметка, колкото повече зелени в ЕП, толкова по-малко евроскептици и националисти.

Независимо коя политическа сила ще спечели през май, окончателното решение ще вземат страните-членки. И всяка ще преценява според собствените си политически реалности. В момента правителствата на ЕНП преобладават в Съвета, което дава големи шансове на кандидата на партията да оглави следващата Комисия. Заедно с избора на нов шеф обаче, страните-членки ще трябва да започнат да говорят открито и за бъдещето, при това с не толкова далечни хоризонти като 2017, а много по-рано. Напрежението в ЕС е достатъчно високо, за да можем да си позволим още размотаване и многогодишни конституционни дебати. Бъдещият шеф на Еврокомисията трябва да е много навътре с управлението на ЕС, със състоянието на еврозоната и да има повече визия, отколкото амбиция.

Къде е България?

На фона на вече текущите процеси, които съвсем не са централна тема в България, европейските избори в страната ще се окажат един доста периферен процес на вътрешнополитическо боричкане, което ще тласне страната още повече към европейска изолация. Фокусирането върху това кой колко депутати иска да изпрати в Страсбург е изключително дребнаво на фона на много по-належащи въпроси като това дали да се включим към пистата на бързата интеграция или да чакаме да изпаднем от процеса. Важно е също да си отговорим на въпроса кой шеф на ЕК би бил най-подходящ за осигуряване на постоянен натиск за осъществяване на дълбоки политически реформи. В този смисъл провеждането на евроизборите в един ден с всякакви други би било сериозно подценяване на важността на европейския вот, който на практика ще бъде избор на път.