euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

До 21 юли 2011-а в ЕС вървяха дебати за повече или по-малко интеграция, по-малко или повече Европа. След 21 юли въпросът не е дали, а как точно ще се случи по-голямата интеграция. Кой ще участва в нея, кой ще определя правилата и най-вече - как тя да бъде поднесена най-приемливо на евроскептиците. А такива са вече голяма част от европейските граждани.

На 21 юли лидерите на еврозоната взеха няколко решения в отговор на гръцката и изобщо дълговата криза, които ясно демонстрират необратимостта на процесите в ЕС и най-вече в еврозоната. Промените в спасителния фонд EFSF (правото да изкупува дълг на вторичните пазари, да рекапитализира банки и да отпуска кредитни линии на страни без спасителна програма) накараха френския президент Никола Саркози да го нарече бъдещият Европейски валутен фонд. Според други това е първата стъпка към създаването на общ пазар на еврооблигации, колкото и идеята да беше противоречиво оценявана през последната година. Трети говорят директно за трансферен съюз.

Факт е, че еврозоната се ангажира да плаща съвместно и солидарно (кеш или с гаранции) дълговото бреме на затруднените си членове. Да не говорим, че успоредно със спасителните заеми (които все пак са заеми) ЕЦБ изкупи гръцки, ирландски и португалски дълг на стойност 80 милиарда евро, а вече започна да изкупува испански и италиански облигации. В този смисъл, нещата далеч не изглеждат както преди година, когато германският канцлер Ангела Меркел твърдеше, че всеки сам трябва да си плаща дълговете.

Ако добавим и законодателството за засилване на икономическото управление на ЕС (и особено еврозоната), посоката на по-дълбока интеграция е още по-очевидна. Макар все още да не е окончателно договорен, законодателният пакет най-вероятно ще бъде приет през есента. Това означава, че икономическите и фискални политики на страните-членки ще са все по-малко национални и все повече общи. Колко общи, обаче, при положение, че всеки дърпа чергата към себе си?

Който плаща, той поръчва

Този принцип ясно личи в много от решенията на ЕС и най-вече на еврозоната през последната година. Страните с най-голям дял в спасителните операции (Германия и Франция) поеха контрола в свои ръце, като по този начин изнервиха много от останалите страни-членки, а също и Европейската комисия и Европейския парламент. Френско-германските инициативи, с повече или по-малко корекции, станаха основа за най-важните решения и зададоха тона на дискусиите.

Още повече, като демонстрира силен икономически растеж на фона на останалите страни в еврозоната, Германия основателно настоя, освен да има решаваща дума, да бъде и пример, който другите да следват. Трудно можем да съдим Германия за опитите й да поеме контрола върху положението, след като от нея се очаква да плаща и да гарантира със стабилността си общата валута. А сметката очевидно нараства ежедневно и това скоро няма да се промени.

Бунтът на спасените

На свой ред "спасените" страни или потенциалните за спасяване също не са доволни. Защото спасението си има цена и условия, но те не просто не ги приемат, а дори сякаш се обиждат, смятайки, че помощта им се полага априори. Макар правителствата в бедстващите държави да положиха сериозни усилия за бюджетна консолидация и реформи, те не бяха подкрепени от гражданите. Спомнете си обществената съпротива в Гърция и продължителните протести в Испания. Медиите също се включиха в общия хор, с обвинения срещу лошия и несолидарен Съюз и най-вече - егоистичната Германия.

Все си мисля, че ако медиите бяха хвърлили толкова усилия да убедят гражданите на собствените си страни, че цялото общество е отговорно да се справи с кризата и има полза от провеждането на необходимите реформи, вместо да търсят виновници за проблемите другаде, мерките щяха да дадат по-бърз резултат. Но очевидно, както в euinside сме писали неведнъж, проблемът на еврозоната (и изобщо на ЕС) е, че липсват не просто общи икономически и фискални политики, а споделени ценности.

Новите фаворити

За сметка на това, очевидно извън еврозоната има страни, които споделят тези ценности. В това отношение през последните няколко години Полша се открои видимо сред новите страни-членки. Не просто защото излезе „суха” от кризата, а защото прояви дух и амбиции да има думата при взимането на важните решения. За разлика от други нови страни-членки, Полша не се „скатаваше”, а държеше да е „първокласен” член на ЕС. Спомнете си само острата реакция на полския премиер Доналд Туск на предложението на Ангела Меркел Пактът за еврото да се отнася само за страните от еврозоната. Може би именно това беше причината германският канцлер да отиде на крака във Варшава и да покани Полша да се присъедини към пакта, който стана "Евро+".

А сега Полша, заедно с Чехия, е обект на ухажване от страна на Германия да се присъедини към еврозоната. В статия за чешкото издание Respekt колегата Катерина Шафарикова цитира дипломатически източници, според които Германия упорито кани Полша и Чехия да заявят желание да се присъедият към еврозоната в обозримо бъдеще. Както отбелязва авторът, „германците не правят това от любов към Доналд Туск или Петър Некаш [премиерът на Чехия], нито от сърдечна загриженост за полските или чешките икономически интереси в ЕС. Техните аргументи са по-скоро в духа на самозащитата”.

Ако двете най-големи и дисциплинирани икономики в Източна Европа подадат молби за членство в този труден за еврозоната момент, това ще вдъхне доверие на пазарите в общата валута. Ще подсили германския лагер на привържениците на по-строгата бюджетна дисциплина и ще балансира френското влияние. И не на последно място - ще улесни още повече германските инвестиции в двете страни. С други думи, Германия търси за нови членове на еврозоната привърженици на „германския модел”.

Какво обещава Берлин в замяна? Място на масата, когато се решават въпроси от типа на общата консолидирана корпоративна данъчна основа. За страни като Полша и Чехия с много дъщерни компании това е особено важен въпрос, уточнява авторът. И ще е от полза за тях, ако участват в процеса на обсъждане, вместо да гледат отстрани. Освен това, дори Чехия да кандидатства за еврозоната сега ще минат няколко години, докато се присъедини ефективно, а през това време страната ще може да договори условията на присъединяване както и да участва по-ефективно в пренаписването на правилата на еврозоната.

Именно с подобни аргументи България се присъедини към пакта "Eвро+" - за да участва в процеса на взимане на решения. Забележете и примера с общата корпоративна база - това е един от най-силните аргументи на противниците на българското участие в пакта. Само че пактът предлага твърде фриволно и хлабаво политическо обвързване (може би именно затова Чехия се въздържа от участие), за разлика от процеса на кандидатстване в еврозоната, от което страната може ефективно да се възползва, за да спечели по-добри условия.

На този фон звучат меко казано странно зачестилите изявления на България в лицето на премиера Бойко Борисов и финансовия министър Симеон Дянков, че страната ни не желае да се присъедини към еврозоната, докато там не затегнат финансовата дисциплина. Единият вариант е, че България също е обект на ухажване, подобно на Чехия и Полша, но ако е така, вместо да се хвърлят неуместно високомерни изказвания би било редно да се проведе смислен и открит обществен дебат - иска ли България да влезе в еврозоната точно сега, какво печели и какво рискува. Другият вариант е, че никой нищо не иска от България, а става дума за евтин популизъм. Което само потвърждава тезата за (не)споделените ценности.

От всичко казано следва, че хапчето на евроинтеграцията, макар и лечебно за всички, ще бъде горчиво за мнозина. Но има уловка: хапчето помага само, ако го изпият всички. В противен случай, винаги някой ще е болен, а друг ще трябва да го лекува. Кой има полза от подобен съюз? И струва ли си такъв резултат всички тези усилия?