Европа - изборът, който трябва да направим
Ралица Ковачева, May 9, 2012
"Обединението на Европа няма да стане изведнъж или според някакъв специален план. То ще бъде изградено чрез конкретни постижения, които първо създават de facto солидарност".
Думите принадлежат на Робер Шуман, министър на външните работи на Франция и са произнесени на 9 май 1950 г. Година по-късно Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия създават Европейската общност за въглища и стомана - първообразът на Европейския съюз. 62 години по-късно съюзът, набъбнал до 27 страни, преживява най-тежката криза в историята си. А Европа отново, както по времето на Робер Шуман, се нуждае преди всичко от реална солидарност.
Беше лесно да вярваме в солидарността в годините на благоденствие. Тогава имаше за всички по много. Днес, когато повечето европейски страни са принудени да съкращават в бюджетите си и да плащат големи дългове, солидарността е поставена на изпитание. Най-напред държавите бяха принудени да спасяват банките, после се наложи богатите страни да спасяват по-бедните, а сметката платиха данъкоплатците, които осъмнаха с намалени доходи и социални придобивки, а тези, които все пак не загубиха работата си, са изправени пред перспективата да работят все повече и все по-дълго.
62 години след декларацията на Шуман европейците вярват все по-малко в солидарността и все по-малко в Европейския съюз като неин реален изразител. Но икономическата криза не беше причината, а катализаторът на вече тлеещи процеси. Както каза холандският политик Франс Тимерманс, хората смятат, че когато нещо работи добре, то не ги интересува. Благоденстващите европейци не се интересуваха от Европейския съюз, докато той им осигуряваше висок жизнен стандарт. Европейските дела бяха работа на избран кръг от хора, наричани саркастично от медиите еврократи, но не и на обикновения човек, който си остана повече германец, поляк, французин или грък, отколкото европеец, а Европейският съюз се превърна в безличното и далечно понятие „Брюксел”.
А помежду им се настани популизмът, с типичния уверен и безпардонен маниер на парвеню, което за първи път влиза в операта. Популизмът зае вакуума между „Брюксел” и гражданите със самочувствието на призван да говори с народа на неговия език, да му обяснява какво става и да изразява мнението му. И тъй като се храни с общественото недоволство, популизмът трябваше да намери врагове, срещу които да го насочи - източноевропейците, имигрантите, еврократите, южните „лентяи”. Традиционните партии високомерно пренебрегнаха популистките си бедни роднини, докато те не започнаха да решават избори и да влизат в парламентите. А после, вместо да се противопоставят, традиционните партии просто усвоиха популистката риторика, за да увеличат електората си.
Така осъмнахме с популистки партии в цяла Европа, популистки правителства в България и Унгария, екстремния блондин Хеерт Вилдерс в Холандия, който дърпаше управленските конци и в крайна сметка събори правителството, вече бившия президент на Франция Саркози, който борейки се за втори мандат апелира за връщане на границите в Европа не само буквално, но и в икономическо и културно отношение. Може би най-драматичният пример отново е Гърция, която не фалира заради дълговете си, но може да фалира заради популистите, които насъскват народа да се противопостави на заробващия заем от ЕС.
62 години след декларацията на Шуман, поставила общото икономическо развитие като опорна точка на европейската интеграция, не икономическата криза е най-голямата заплаха пред европейския проект, а популизмът. Кризата налива вода в мелницата на популистите, които безогледно спекулират с естествения човешки страх от бедността, от чужденците, от неизвестността и разделят, за да владеят. Затова Европа има нужда от нов план с конкретни стъпки към тази „de facto солидарност", за която говори Шуман, която, за разлика от левичарската трактовка „всекиму според потребностите", означава единомислие, единодушие, общност на интересите. Солидарността, както euinside писа, означава да имаме общи възгледи и цели, които изразяват личния интерес на всеки един; да действаме заедно за отстояването и постигането им; да сме готови да споделим отговорността за действията си.
Тази истинска и работеща солидарност изисква участието на всеки един гражданин и се нуждае от лидери, които да се противопоставят на популизма, като предоставят смислени и реални алтернативи на гражданите. Защото, противно на общоприетата напоследък теза мисля, че Европа няма проблем с демократичната легитимност, има проблем с популистите, които си я присвоиха. Предложения от типа "Европейската комисия да се избира пряко от гражданите" няма да решат проблема - просто популистите ще се настанят и в Берлемон, както в националните правителства. А популизмът не просто е вреден, той може да бъде опасен.
Робер Шуман прочита декларацията си точно пет години след края на Втората световна война. Посланието е: Европа трябва да бъде обединена, за да гарантира мира и просперитета на своите граждани. 62 години по-късно, разглезени от мира и просперитета, европейците сякаш не осъзнават, че имат много за губене. И макар за младите хора Европейският съюз да е някаква даденост, всъщност той е едва на половин век и не е историческа случайност, а е резултат от целенасочените усилия на много хора. Това още повече важи за българското членство в Европейския съюз, което е едва на пет години, но вече се приема като даденост. Но то не е награда, както твърдят популистите, а отговорност и предизвикателство, защото нищо не е дадено и всичко зависи от изборите, които правим.