euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Бризходът хвърли в неизвестност бъдещето на еврозоната. Това става ясно от реакциите след референдума във Великобритания на 23 юни, които възобновиха дискусиите за бъдещето на ЕС и особено на 19-членния валутен блок. Няма никакво съмнение, че интеграцията трябва да продължи, но има фундаментални различия за това как и кога да продължи тази интеграция. На този етап изглежда надделява лагерът на онези, които смятат, че не трябва да се правят резки движения и трябва да се положат повече усилия съществуващите механизми и инструменти да започнат да работят. Първата сериозна реакция с конкретна визия за бъдещето дойде от двигателя на интеграцията в ЕС и еврозоната в частност - Франция и Германия. Външните министри на двете страни Франк-Валтер Щайнмайер и Жан-марк Еро публикуваха на 28 юни идеите си [на английски език] за това как трябва да продължи ЕС след Бризхода. 

Документът им се нарича "Силна Европа в свят на несигурности" и в него е отделена специална глава на бъдещето на еврозоната. Признава се, че изискванията на членството в общата валута и фискалните последици, произтичащи от нея, са се оказали много по-високи от очакваното при създаването на еврото. Затова е редно да се уважи желанието на останалите да решат сами кога да се присъединят към единната валута. Досега никой не е насилвал страните извън еврозоната, които имат задължение по договор да се присъединят, когато изпълнят критериите, още повече че в договорите им не е посочена конкретна дата. Винаги се е смятало обаче, че това трябва да е крайната цел, а наскоро шефът на ЕК Жан-Клод Юнкер провокира раздразнение сред неевро-страните като заяви, че те трябва да се присъединят максимално бързо. 

Париж и Берлин са на мнение, че е време еврозоната да влезе в нова фаза на икономическо сближаване и съответно политическо управление, което да осигури баланса между задълженията и солидарността. Двете страни напълно подкрепят задълбочаването на интеграцията в еврозоната, но призовават това да се прави внимателно и с бавни малки крачки. Според тях трябва да се върви към наднационални структури, които да бъдат отчетни пред Европарламента в специална подкомисия, която да се занимава само и единствено с проблемите на еврозоната. Нужно е някъде напред в бъдещето шефът на Еврогрупата да започне да се отчита пред парламентарен орган, който да се състои от членове на Европарламента и от представители на националните парламенти. Тази своеобразна камара трябва да има пълна власт по въпроси, свързани с фискалния и макроикономически надзор. 

Франция и Германия напълно подкрепят идеята сегашният спасителен фонд на еврозоната - Европейският стабилизационен механизъм (ЕСМ) да се превърне в пълноценен Европейски валутен фонд, който да бъде подложен на парламентарен контрол. Това означава еврозоната да се сдобие и с общ бюджет - така нареченият фискален капацитет, предвиден в доклада на петимата президенти от юни миналата година. На този етап има големи различия в Еврогрупата по въпроса как да изглежда този бюджет и дискусията в икономическата комисия на Европарламента в понеделник (11 юли) с участието на 7 министри на финансите от еврозоната, беше добра илюстрация на тези различия. Скептицизъм имаше и при предишни обсъждания на темата в икономическата комисия на ЕП. 

Париж и Берлин предлагат да се започне от лека форма на бюджет още от 2018-а година, който да бъде насочен изцяло в подкрепа на инвестициите в страните-членки, които са най-тежко засегнати от кризата. Двете страни ще сформират специална група, която да води дискусиите в тази област. Франция и Германия препотвържадават в своя документ и ангажимента си към хармонизацията в данъчната област и социалната политика. 

Освен Франция и Германия по бъдещ бюджет на еврозоната работят и двама евродепутати, които в момента пишат доклад [на английски език] по тази тема. Проектът отново е в известен смисъл френско-германски, тъй като се пише от френската евродепутатка Перванш Берес (Социалисти и демократи) и германския й колега Раймар Бьоге (ЕНП). Според тях, наличието на обща парична политика без обща фискална политика не може да реши проблема с асиметричните шокове в еврозоната (различния начин, по който дадена криза се отразява в различните краища на валутния съюз). Само координация на националните фискални политики не е достатъчна. Те също призовават спасителният фонд на еврозоната да поеме ролята на Европейски валутен фонд с ясно определен мандат, с възможности да кредитира и да взима заеми, и да бъде управляван от Европейската комисия под надзора на Европарламента.

На по-късен етап се предвижда бъдещият бюджет на еврозоната (фискалния капацитет) да бъде интегриран в общия европейски бюджет - многогодишната финансова рамка (МФР). Всичко това трябва да стане при ясни условия и ангажимент от страна на членките на валутния съюз за икономическо изравняване. Това трябва да стане под шапката на кодекс за изравняване, чието изпълнение ще осигури достъп до финансиране от спасителните фондове - нещо подобно е записано и в доклада на петимата председатели. 

Със свой-собствен проект [на английски език] излезе наскоро и евродепутатът Ги Верхофстад (АЛДЕ) - бивш премиер на Белгия. Както може да се очаква от него, бидейки един от най-известните еврофедералисти в ЕС в момента, той отива много по-далеч в идеите си като предлага създаването на министър на финансите на ЕС, натоварен със задачата да провежда общата икономическа, фискална и парична политика и подкрепен от бюджет на еврозоната. Финансовият министър трябва да има правомощията да се намесва в определянето на националната икономическа и фискална политика, когато кодексът на изравняване не се спазва. Предлага също Европейската централна банка да получи статут на кредитор от последна инстанция. 

Именно идеите на Бьоге и Берес бяха обсъдени на 11 юли от министрите на финансите на Люксембург, Малта, Франция, Италия, Словакия, Холандия и Гърция. Някои от тях бяха ентусиазирани и ги приветстваха, други обаче дръпнаха ръчната спирачка и призоваха да не се избързва. Френският министър на финансите Мишел Сапен (социалист) в духа на френско-германския документ от 28 юни заяви, че еврозоната се нуждае от бюджет и че именно Европейският стабилизационен механизъм представлява добра основа за него. Бъдещият бюджет обаче се нуждае от наблюдение и контрол, което означава той да бъде обсъждан и приеман в Европарламента. На този етап обаче Мишел Сапен се въздържа да заеме конкретна позиция като намекна, че е възможно да се подходи към общностния подход, тоест всичко да минава през вече съществуващите институции на ЕС (тоест Европарламента, ЕК), но и да се използва междуправителственият подход, което означава споразумение извън европейската институционална рамка. Нещо, което Европарламентът мрази дълбоко в душата си и се старае да избегне. 

Евентуална причина да се върви към междуправителствено решение може да бъде липсата на консенсус вътре в самата еврозона, в целия ЕС или устройствените договори да не допускат това, което ще означава отваряне на договорите за ремонт, а всички са единодушни, че сега не е моментът за това. От началото на кризата досега междуправителственият подход е използван и по двете причини. Първият път беше, когато Великобритания наложи вето за приемането на фискалния пакт и той премина в междудържавно споразумение, макар и с ангажимент да бъде вплетен в европейската законодателна рамка. Вторият път страните-членки прибегнаха до междуправителствено споразумение за създаването на втория стълб на банковия съюз - общия фонд за банково преструктуриране, тъй като договорите се оказаха "тесни" за създаването му. 

Мишел Сапен заяви също, че основен въпрос при обсъждането на общ бюджет на еврозоната е как той да се финансира. Той предложи дебатът по тази тема да не бъде институционален, а оперативен. Това означава да се навлезе в конкретни въпроси. Гръцкият му колега Евклид Цакалотос, който е член на коалиционно правителство между крайно леви и крайно десни партии, също страстно подкрепи общ бюджет на еврозоната, като подходи научно в обосноваването му. Според него еврозоната трябва да следва примера на САЩ, където ако един щат закъса, той бива подпомаган на федерално ниво. Това би отговаряло и на международната роля, която еврото има, каза той. На този етап ситуацията в еврозоната е такава, че паричната политика не може да се справи с асиметричните шокове и дори със симетричните. Не може да се прибегне до обезценяване и фискална политика, особено в страните, които нямат фискално пространство за това. Единственият абсорбатор на шокове остава нивото на заплатите. 

Как може Европа да продължи в среда на остър евроскептицизъм, ако единственият й абсорбатор на шокове са заплатите, попита г-н Цакалотос. Италианският министър на финансите Пиер Карло Падоан, който също е част от ляво правителство в еврозоната, отдавна е привърженик на общ бюджет на еврозоната. Той призова да се намери правилния баланс между политиката на национално и европейско ниво. В момента единственият инструмент за корекция е на национално ниво. За да се изнесе на европейско, е нужно да се намери баланса между споделянето на риска и намаляването на риска. Г-н Падоан обаче се концентрира върху друго - общоевропейска схема за безработица. Италия предложи [на английски език] схемата през есента на миналата година, която надгражда по-ранната идея на Европейската комисия, която си остана мъртвородено бебе. Рим смята, че с подобна схема ще се създаде истински единен пазар на труда. 

Срещу това скочи холандският финансов министър Йерун Дайселблум (също социалист), който председателства и Еврогрупата. Той обясни, че схемите за безработица почти изцяло се притежават от социалните партньори и са част от историческите и културни обичаи на страните-членки. "Нещото, което предизвиква голяма тревога в моята страна е, когато Европа започне да се меси в пенсионната система. Тогава настъпва паника, защото тя е наша, тя е до голяма степен елемент от идентичността на нашата социална система", обясни той. Министърът на финансите на Люксембург Пиер Граменя (либерал), под чието председателство на Съвета миналата година темата за бъдещето на еврозоната беше много високо в дневния ред, беше сред умерените по време на двучасовия дебат в понеделник вечерта. 

Той смята, че бюджетът на еврозоната трябва да е дългосрочна цел. Г-н Граменя предупреди обаче, че има голяма опасност по пътя към тази цел да се изгубим, затова е важно, каза той, да се върви крачка по крачка, без да се подценяват трудностите, пред които е изправена Европа, не само заради Бризхода, но и по-общо. Той директно постави пръст в раната - "Ако искаме повече солидарност в Европа, можем ли да мобилизираме 27 или 28 страни-членки около общи действия?", попита той и призна, че отговор самият той няма. Еврозоната има 19 членки и за момента там е най-високото ниво на солидарност, но опасността клубът да се превърне в трансферен съюз е много голяма, предупреди министърът. Той за пореден път призна, че при създаването на еврозоната каруцата е била поставена пред коня. Сега е време нещата да се обърнат.

Със студен душ заля ентусиазма за повече интеграция и Едуард Шиклуна, финансовият министър на Малта (също социалист). В момента ЕС и еврозоната в частност си има достатъчно институции, които трябва да бъдат накарани да работят преди да бъдат създавани още и още институции. Шиклуна предупреди, че еврозоната е много далече от САЩ, а Бризходът е демонстрирал, че не можем да възприемаме ЕС за даденост. Изказването на малтийския министър на финансите беше изпълнено с противоречия, които всъщност илюстрират много добре противоречивостта в целия ЕС. От една страна той говореше за наличните институции и механизми и как трябва да бъдат оставени да работят, но от друга ги критикуваше като слаби и неспособни да отговорят на предизвикателствата. 

Съвсем различна гледна точка предложи Йерун Дайселблум, който обобщи дискусията като заяви, че фискалният капацитет се приветства от мнозина, но по различни причини. Той цитира холандския нобелов лауреат за икономика Ян Тинберген и неговото правило, че ако имаш много цели, а само един инструмент, това води до проблеми. Дайселблум е привърженик на идеята най-напред да се постигне икономическо изравняване и едва тогава да се върви към повече интеграция. Освен това той припомни, че по време на кризата не е имало много асиметрични шокове, с което искаше да намекне, че не е и нужно на този етап да има нов инструмент за абсорбиране на шокове. Той беше категорично против ЕСМ да се превръща във валутен фонд и призова еврозоната да продължи по досегашния си план - да довърши банковия съюз и съюза на капиталовите пазари. 

Най-голям скептик, но също противоречив, сред говорилите беше словашкият министър на финансите Петер Кажимир, чиято страна пое от 1 юли председателството на Съвета на министрите. Той заяви, че при сегашната ситуация това, което се нарича средносрочен план ще се превърне в дългосрочен, а дългосрочният в никога. Фискалният капацитет е именно дългосрочна цел. Все пак той смята, че общият бюджет е важен елемент от стабилността на еврозоната, защото стабилността на еврозоната е "критично важна" за целия ЕС, особено след Бризхода. Петер Кажимир (социалист) защити идеята на италианския си колега, като заяви, че общата схема за безработица няма за цел да измести националните схеми, а само да ги допълни. Той смята обаче, че на този етап дебатът е чисто академичен. Най-напред трябва да се започне с постигането на общо съгласие дали е нужен бюджет на еврозоната, а след това да се обсъжда неговата конкретна форма и накрая да се реши как да бъде финансиран той. 

По-скоро скептичният тон на дискусията ядоса гръцкия финансов министър, който заяви, че явно е назрял моментът да се постави много по-належащ въпрос - "Вместо да обсъждаме кой ще плаща, трябва да се запитаме искаме ли общо бъдеще". На този въпрос положително отговори Мишел Сапен. Пиер Граменя обаче каза, че фискалният капацитет е прекалено амбициозна идея, по която е много трудно на този етап да се постигне съгласие. Той освен това призова да не се пренебрегват и останалите страни в ЕС (извън еврозоната). Шиклуна също затегна тона като заяви, че най-напред трябва да се реши моралният проблем. Всички говорят за Германия, но всъщност най-малката икономика в Съюза - Малта - се чувства по същия начин. Малта има най-голямото бреме по отношение на вноските си в ЕСМ. "Как да обясня на нашия народ, че те трябва да взимат заеми на по-висока цена, за да ги дават на заем на други страни на ниска лихва?", попита той. "Преди да продължим напред, дайте да направим така, че всичко работи добре", добави малтийският министър. 

Йерун Дайселблум беше на същото мнение. Трябва да видим първо кой ще участва и кой не. Не може от системата само да се взима без да се дава. Затова най-важното е да се изгради доверие между страните-членки. Едва тогава може да се продължи с обсъжданията по същество, каза той. Така че, отговорът на въпроса кой е коня, вече е намерен - доверието, Санчо. Бъдещето на ЕС като цяло, включително и на еврозоната, ще бъде тема на извънредната среща на върха в Братислава на 16 септември. Засега нагласите са да не се правят резки движения и да се продължи по досегашната програма на Съюза. Най-големият и засега останал без решение проблем на Съюза обаче е съпротивата на страните-членки да прилагат на национално ниво това, което са договорили на европейско. Докато това не се промени, няма никакво значение кой какво мисли за бъдещето. Скептицизмът само ще расте.