euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Рядко се случва на демократични избори една партия да спечели абсолютно мнозинство три пъти по ред. И не само това, но и увеличава изборния си резултат. Такъв е случаят с партията на справедливостта и развитието (АКП) на Реджеп Тайип Ердоган, който ще бъде министър-председател на Турция за трети пореден път. На изборите в неделя (12 юни) партията на г-н Ердоган спечели близо 50% от гласовете, което е подобрение в сравнение с гласуването от 2007-ма, когато на АКП се довериха 47 на сто от избирателите. Втора по големина, но с доста по-нисък резултат е другата голяма партия в страната - Републиканската народна партия (СНР) на Кемал Киличгароглу. Трета сила в Турция отново е движението на националистите и четвърта е прокюрдската партия.

Какво става с Турция?

Сухите изборни числа може да бъдат използвани за всякакви интерпретации, в зависимост от това какво отношение имате към Турция. Важно е обаче да се отбележи, че всъщност нито една от гореизброените партии не е това, което е била - поне, ако се съди от анализа на Мустафа Акьол* "Кои са турците?", публикуван като част от документа на Европейския съвет за външни отношения "Какво си мисли Турция", представен и у нас миналата седмица. Той разделя Турция на няколко "нации", като причислява най-голямата група към консерваторите (но не консерватори в западния смисъл на тази дума - по-скоро традиционалисти). Става дума за хора, които живеят или произхождат от Анадола и изповядват сунитския Ислям. За тях Отоманската империя е златният век на Турция, а начинът им на живот е смесица от религиозна идентичност и съвременност.

През последното десетилетие, пише още г-н Мустафа Акьол Ердоган се появи като естествения политически избор и дори превъплъщение на консервативния лагер.

Втората по големина група са секуларистите, които са опоненти на консерваторите и често биват назовавани кемалисти. Почти всеки от тях се идентифицира силно със светската културна революция на Кемал Ататюрк и, съвсем естествено, за тях златната епоха на Турция е периодът, когато Кемалистката република измести Отоманската империя. Секуларистите са известни със своята враждебност спрямо религията. СНР запази дела си от около 20-25% от избирателите и на тези избори. Даже партията отбеляза и леко увеличение като в сравнение с 21% през 2007-ма, през 2011-та година е подкрепена от 26 на сто от избирателите. Важно е да се отбележи също, че на изборите на 12 юни имаше висока избирателна активност - 87%. С други думи, процентите на тези партии са съвсем представителни.

Според Мустафа Акьол културната пропаст между консерваторите и секуларистите е не само огромна, но и социално отличаваща. Така например, посочва той, самите турци доста често успяват незабавно да се разпознаят едни други като принадлежност към съответната група. Забрадката или особената форма на мъжките мустаци издава консерватизъм, докато игла на вратовръзката със сигурност е признак за пристрастност към заветите на Кемал Ататюрк. Дори имената, които хората избират за децата си са политически натоварени, пише колумнистът на вестник "Хюриет". Консервативните семейства обикновено си избират ислямски имена като Айше, Абдула или Ахмет, докато секуларистите предпочитат имена като Джагдъш, Еврим или Деврим, които буквално означават "съвременен", "еволюция" и "революция". Нещо повече, продължава авторът, различия има дори в езика.

Третата сила са интелектуалците, по-популярни като либерали, които не споделят кемалистката носталгия по 30-те години на миналия век и искат да видят развитието на съвременната либерална демокрация в Турция. Влиянието им е доста ограничено - дори и най-обещаващите либерални партии не са успели да спечелят повече от 1% на избори. Влиянието им обаче върху обществото е от особено значение, смята още г-н Акьол, защото повечето либерали са светски хора, дори по-светски от самите кемалисти, но не са секуларисти.

И четвъртата сила са националистите, представени чрез Националната партия на действието (МНР), която се радва на малко над 10% подкрепа. Мустафа Акьол обаче предупреждава, че е малко подвеждащо да се използва термина "турски национализъм" за тази група, защото национализъм може да бъде открит и във всички останали партии. Това, което ги отличава обаче е, че национализмът е единственото, което предлагат на политическата си сергия.

През годините, особено през последните 10, откакто Турция е в икономически възход, из основи започнаха да се променят както възгледите на политическите партии, така и очакванията на избирателите. Икономиката на страната се е увеличила три пъти, международното й влияние също, което даде и много поводи за опасения на Запад. През двата мандата на г-н Ердоган, Турция водеше курс на поддържане на добри отношения със съседите си - поведение, което не винаги се харесваше на съюзниците на страната в НАТО, както и на партньорите в Европейския съюз, с който Турция вече 6 години води преговори, замразени по 8 глави, а по другите без почти никакъв напредък.

Арабска пролет се разлисти около Турция

Реджеп Тайип Ердоган спечели убедително мнозинство за трети път в много сложен геополитически контекст. Ако допреди само половин година Турция плашеше света със своето нарастващо влияние и с претенцията си да бъде ключов фактор в региона, където вече осезаемо се усеща оттеглянето на САЩ, избухването на Арабската пролет постави правителството в Анкара пред сериозно изпитание.

Но не от гледна точка на това, че се увеличават упреците към премиера Ердоган, че се поддава на изкушението за автократизъм. А, както хубаво го обясни турският министър на външните работи Ахмет Давутоглу в интервю за Der Spiegel само дни преди изборите, "в Арабския свят има две исторически аномалии: колониализмът на 20-ти век, който раздели Арабските общества и Студената война, която допринесе за установяването на автократични режими в региона. Трансформация като тази, която преживя съветският блок през 90-те, така и не се случи в Арабския свят. Сега обаче промяната идва".

На въпроса за различните реакции, които Турция имаше спрямо ставащото в Египет и Либия, Ахмет Давутоглу отговори смело и уверено като обясни, че правителството в Анкара е изразило подкрепата си за ставащото в Египет (г-н Ердоган беше първият световен лидер, който поиска оставката на Хосни Мубарак), тъй като там армията се е държала неутрално. За разлика от Либия, уточнява г-н Давутоглу. Според преценката на Анкара, в Либия се е очертавала кървава баня и опасност от разделяне на държавата, поради което и правителството е изчаквало с реакцията си.

Не става ли обаче дума просто за отстояване на турските икономически интереси в Либия, пита Der Spiegel - въпрос, който беше задаван многократно на редица европейски правителства. Именно това използва и турският първи дипломат като заяви: "Вие напълно грешите. Ние бяхме загрижени за хуманитарната обстановка в Либия. Евакуирахме повече от 10,000 души от 63 страни [сред които и България] в първите няколко дни на либийската криза. Ако говорите за икономически интереси - няма да споменавам никакви имена, но трябва да се запитате кои столици Кадафи посети. Кой целуваше ръката на Кадафи". На опита на влиятелното германско списание все пак да изкопчи име, предлагайки това на италианския премиер Силвио Берлускони, Ахмет Давутоглу отговори лаконично: "Не коментирам".

В Европа заедно или с Европа заедно?

В това интервю турският външен министър отново заяви твърдото убеждение на правителството, че мястото на Турция е в Европейския съюз, особено в контекста на ставащото в Арабския свят. Теза, подкрепена и от Емилиано Алесандри в анализ за влиятелния мозъчен тръст Карнеги във Вашингтон. Според анализа на организацията, Турция е осъзнала, че народните въстания в нейното непосредствено съседство сериозно подриват всички връзки, които страната изграждаше през последното десетилетие. В момента политиката на "нулеви проблеми със съседите" изглежда все по-неадекватна в контекста на бързо влошаващата се обстановка в региона. Именно заради това, смятат от Карнеги, Турция започна да преоткрива важността на европейските и трансатлантически връзки.

По всичко личи обаче, че липсва взаимност. Меко казано хладно беше приветственото изявление на лидерите на Европейския съюз - господата Жозе Мануел Барозу и Херман Ван Ромпой. "Ние Ви поздравяваме за резултатите от общите избори на 12 юни. Резултатите отварят пътя за допълнително укрепване на турските демократични институции, както и за продължаване на модернизацията на страната, съобразно с европейските ценности и стандарти", се казва в краткото, но съдържателно съвместно изявление, адресирано до г-н Ердоган. "Ние сме убедени, че бъдещият период предлага нови възможности за по-нататъшни реформи, включително работа по новата конституция при най-широки консултации и в духа на диалога и компромиса и за засилване на доверието между Турция и всички страни-членки на Европейския съюз".

Ключовите думи в горния цитат са "широки консултации за новата конституция" - една от хем критикуваните, хем похвалени инициативи на правителството на Ердоган в процеса на изпълнение на европейските очаквания. Голямата критика към промените в конституцията са, че правителството не включи гражданското общество и различни уязвими групи в обсъждането на промените. Другата ключова дума е "доверието" и "всички" страни-членки на Европейския съюз.

Именно на базата на тази европейска атмосфера, от Карнеги смятат, че отношенията между Турция и Европейския съюз в новия контекст на появата на нов ред в Близкия изток водят до затопляне на отношенията между двете страни, но по никакъв начин не означават подновена подкрепа за приемането на Турция в съюза. Членството на Анкара си остава замразено заради нерешения Кипърски въпрос и заради анти-турските настроения в някои страни-членки. Във всички случаи обаче, новият контекст задължава двете страни да преосмислят отношенията помежду си и да се възползват максимално от тях. Както препоръчва и Карнеги, "Западът ще бъде по-силен, ако има сътрудничеството на Турция .... и обратното".

По всичко личи, че вече е назрял моментът за един честен и откровен диалог между ЕС и Турция, но не между институциите на ЕС, а между страните-членки и Турция. ЕС вече не може да използва перспективата за членство на Турция като морков за осъществяването на трансформация по западен модел в страната и още по-отдавна не може да използва тоягата. Факт е, че партньорството между ЕС и Турция е изключително важно, въпросът е на каква основа може да се организира то.

Крайно време е да се демитологизират някои форми на сътрудничество, предлагани в миналото и оказали се успешни с партньори като Русия, например - която макар и да не е мюсюлманска страна, има своите особености на характера, които също поставят въпроса за доверието с ЕС, за сътрудничеството и за общите интереси. Ясно е, че скоро доверието на ЕС към Турция няма да се появи. Затова е по-добре да се премине към друга форма, при която Турция и ЕС ще седнат като равен с равен и ще заговорят за това в кои области и как могат да работят заедно. В крайна сметка, няма нищо обидно в това - въпрос на ценности и на цивилизация.

*Мустафа Акьол е колумнист на вестник "Хюриет". Негови статии са излизали още във влиятелното списание Foreign Affairs, Newsweek, The Washington Post, The Wall Street Journal и The International Herald Tribune