euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Бойко Борисов вероятно гледа от колегите си, особено някои от тях, как отстояват националните си интереси в Европейския съюз и затова беше решил, че би могъл по тема, за която България има основание да се дърпа, да настоява да стои встрани. Това, което министър-председателят е пропуснал да вземе предвид обаче е, че няма на какво отгоре. И ако той беше внимавал по време на заседанията на Европейския съвет през последните месеци, щеше да види примерите на Гърция и Ирландия, които получиха финансова помощ от Европейския съюз и колкото и да им се иска, нямат особено голяма възможност да тропат с крак.

България е в процес на спасяване от самото си членство - то не бяха молби да реформира съдебната си система, заплахи, доклади. Не и не. Сега на карта е заложено членството в Шенген, което за страната е въпрос на престиж, за останалите партньори в Европейския съюз е въпрос на необходимост от сигурност на границите, особено в момент, когато в съседството на Европейския съюз се водят военни действия, което е условие за умножаване на притока от бежанци, нелегални имигранти, контрабандисти, трафиканти на хора и стоки. Така че, премиерът трябваше да е добре подготвен преди да започне да отстоява българската позиция за Либия.

Една унизителна еволюция

На специално свикания за Либия Европейски съвет на 11 март България обяви, че ще се противопостави на всякакви военни действия срещу Триполи, както и че не приема прибързаното признаване на либийския национален съвет. В него членуват много бивши министри от режима на Кадафи, пряко отговорни за мъченията срещу българските медици, лежали в затвор в Бенгази по обвинения в умишленото заразяване на 400 либийски деца с ХИВ продължение на 8 години.

Както euinside вече писа, тази позиция е достойна за уважение от принципна гледна точка, но е некоректна като верига от събития. Защото, първо, българската дипломация не успя да намери точния подход към либийската заложническа криза в продължение на 8 години. Чак когато стана член на Европейския съюз, това даде на страната ни възможност да заложим на факта, че българските медици са европейски граждани и да сложим ЕС в авангарда. Както и стана. Освен това, не бива да забравяме, че основната роля при освобождаването на сънародниците ни беше изиграна не от друг, а от френския президент Никола Саркози и тогавашната му съпруга Сесилия в самото начало на неговия президентски мандат.

Премиерът Бойко Борисов съобщи след съвета какво е казал на европейските си колеги: "Аз обясних [на европейските лидери], че представители на съвета в Бенгази са хората, които измъчваха българските медици в продължение на осем години и което ни струваше близо 60 милиона долара".

Тук само ще вметна, че българският премиер започна да взима отношение по темата Либия чак, когато се наложи да отстоява националната позиция на 11 март. Като и след това, той остави темата на външния си министър Николай Младенов.

След като на 17 март Съветът за сигурност на ООН одобри резолюция 1973, с която даде зелена светлина за военни действия в Либия, министър Младенов излезе с изявление, в което приветства резолюцията, но акцентира, че "основен приоритет за България е хуманитарната ситуация в страната и спирането на огъня между режима на полковник Кадафи и силите в Бенгази". В изявлението си той казва и още нещо много важно: "На този етап не смятам, че България може да се ангажира с преки военни действия в Либия".

На 20 март министър-председателят Бойко Борисов за първи път свика заседание на правителството във връзка с обстановката в Либия. Повечето водещи държави като Франция и Великобритания, свикаха спешни срещи на правителствата си незабавно, още същия ден. Позицията, изразена по време на заседанието, отново беше сдържана, но вече започна да се промъква осъзнаването на ангажиментите, които сме поели като членове на Европейския съюз и НАТО. А именно: "България може да участва в операции по налагане на ембарго, като предостави при нужда фрегата от състава на българските ВМС, както и в хуманитарни мисии".

Окончателната еволюция на българската позиция по Либия дойде с изявлението на премиера от 21 март, в което отсъстваше какъвто и да било национален елемент: "Сега, след като военните действия през последните дни и часове осакатиха военната машина на Кадафи, е време НАТО да поеме командването на операцията. България ще се включи в бъдещи действия на НАТО и ЕС, които да осигурят пълното прилагане на резолюция 1973/2011 на Съвета за сигурност на ООН. Готови сме да участваме в прилагането на оръжейното ембарго с фрегата от състава на българските ВМС, както и в хуманитарни мисии".

Да отстояваш национална позиция с гузна съвест

Разбираемо е колко е трудно да се отстоява национален интерес с гузна съвест. Първо, при положение, че горещите кестени са извадени от друг няма как да се правиш на сериозно засегнат от либийската заложническа криза. Второ, ангажиментите към НАТО и ЕС са били поети единодушно от българското общество и това е трябвало да бъде изходната позиция, от която да се тръгне при обсъждането на националния интерес в тази ситуация. И трето, редно беше да обсъдим ние сами за себе си кое е по-добре - да стоим встрани или именно заради случая с българските медици да бъдем в авангарда и да кажем - хора, ние знаем много добре какъв е Кадафи и именно заради това той трябва да си ходи по какъвто и да е начин.

Миналото

Колебанието в българската позиция по темата "Либия" беше критикувано и от двама бивши български външни министри - Надежда Нейнски и Ивайло Калфин. Г-жа Нейнски беше министър на външните работи по времето, когато българските медици бяха заловени от режима на Кадафи и обвинени в умишленото заразяване на близо 400 либийски деца с вируса на СПИН. Тогава официалната българска позиция беше "А, какво правим, ако наистина са виновни". Репликата е на тогавашния министър-председател Иван Костов. Ивайло Калфин беше министър на външните работи по времето, когато медиците бяха освободени. Неговите усилия бяха насочени към това Европейският съюз да бъде ангажиран със спасяването им предвид факта, че от 2007-ма година те са вече европейски граждани.

И двамата критикуват разнопосчността и като цяло липсата на национална позиция. Според г-жа Нейнски, която се включи и в обсъжданията в Европейския парламент по темата в качеството си на евродепутат от мнозинството (ЕНП), "Липсата на позиция за Либия не прави чест на страната ни". Освен това, според нея е непростимо, че президентът на страната има една позиция, външният министър - друга, а министърът на отбраната - трета.

Ивайло Калфин пък заяви, че като цяло международната общност е закъсняла с намесата си в Либия. Според него обаче, позицията на България след резолюцията на СС на ООН е като цяло правилна, а именно да се концентрираме върху хуманитарната помощ. За него много по-важен, обаче, е въпросът какво правим след войната в Либия и именно в изграждането на следвоенните институции в страната България би могла да бъде полезна.

Да надникнем през високия дувар

Всъщност изводът от еволюцията и изобщо дебатите по българската национална позиция по казуса Либия е, че България за пореден път не е подготвена да реагира на външни събития. Вторачена в някакъв странен вътрешноприсъщ диалог, зарила в лепкави наноси от натрупаните проблеми и незапочнатите реформи, страната ни изглежда като заспал по време на час ученик, когото изведнъж учителят пита - а ти какво мислиш по въпроса? Ученикът отговаря вяло и си ляга да си доспи. А в същото време светът се променя бързо и необратимо, докато в един момент всички спрат да будят българския ученик и да го питат за мнението му, защото знаят, че него не го интересува.