euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Тези дни тунизийците отново са по площадите. Поводът този път е празничен: първа годишнина от свалянето на диктатора Бен Али. Преди година самозапалването на уличния продавач Мохамед Боазизи отприщи могъща протестна вълна, която тръгна от Северна Африка и стигна до Близкия изток. Регионът, дълго смятан за авторитарно-стабилен и "устойчив" към демокрация се оказа в центъра на епохални промени, които светът нарече "Арабската пролет".

Властвалите десетилетия деспоти в Тунис, Египет и Либия, си отидоха, като за някои от тях (Муамар Кадафи) краят беше и физически. Регионът обаче остава напрегнат и надали има властник от Казабланка до Кувейт, който да не се стряска от кошмара на помитаща го революция.

В Тунис, Египет и Либия новите власти се опитват да спечелят доверие, като включат възможно най-много обществени сили в политическия процес. В Мароко, Йордания и Кувейт властта непрекъснато прави отстъпки на опозицията. Богатите на нефт и газ Саудитска Арабия и Бахрейн пък пробват кризисно управление с великодушни подаръци за народа, но липсва преспективата за дълготрайна стабилност.

Дългосрочно за региона решаващият въпрос е дали Тунис и Египет ще продължат демократичните трансформации и доколко Либия ще избегне иракския път. Краткосрочно стабилността зависи от изхода от спиралата на насилие в Сирия и Йемен.

Недовършените революции

Тунис отново трябва да поеме щафетата. Избран беше временен президент - правозащитникът Монсеф Марзуки; проведоха се свободни парламентарни избори. Победата на ислямистката партия "Ал Нахда", която състави кабинет, буди известни притеснения, но в крайна сметка сдържаните ислямисти са новият ключов играч в региона, с който всички ще се съобразяват. Добре организирани и приети сред различни слоеве, те бързо приютяват разочарованите и омерзените от досегашните (или преходните) управници.

Египет засега е потвърждение на правилото, че краят на диктатурата не означава окончателна победа за демокрацията. Протестите продължават, а временното управление на Висшия военен съвет продължава да отвръща с насилие, което засилва фрустрацията сред египтяните. За младежите от площад "Тахрир" Мубарак беше цивилното лице на армията и тя реши да му отнеме властта. Логично е, че след това мнозина потърсиха надежда в "Мюсюлманско братство", чието политическо крило - Партията на свободата и справедливостта излиза победител от тристепенните парламентарни избори.

"Египет е недовършена революция", напомниха още през ноември участници в кръгла маса в Истанбул, организирана от британския институт за международна политика "Чатъм Хаус" (Chatham House). За тях свалянето на Мубарак е въстание, което сега трябва да прерасне в революция - икономическа и институционална.

В Магреба най-тежка се очертава ситуацията в Либия. След убийството на Кадафи на власт дойде преходно правителство начело с университетския преподавател Абдул Рахим ал Киб, което ще управлява до изборите за учредително събрание през лятото. Но кръвопролитията не спряха. Между бившите бунтовници бушуват конфликти за власт и контрол върху националните богатства. Ал Киб практически няма власт над безбройните революционни бригади, които си устройстват сражения дори в столицата Триполи. Отделни племена и групи не приемат правителството, тъй като смятат, че не са подобаващо представени в него.

Сирия: новото око на бурята

Старата арабска максима "Няма война без Египет и мир без Сирия" придобива напоследък особено съдържание. Сирия е новото око на бурята - за 10 месеца жертвите там надвишават 5000. Светският режим на офталмолога Башар ал Асад още разчита на подкрепа от религиозните малцинства, най-вече алевитите, от които произхожда неговата династия. Малобройните групи на алевитите, друзите и някои шиити виждат евентуалния крах на режима като трагедия и се опасяват от гонения от страна на мнозинството сунити. Част от зверствата срещу протестиращите се извършват именно от паравоенни формирования на малцинствата.

За разлика от Либия, случващото се в Сирия оказва пряко въздействие върху съседите. Дамаск помагаше финансово и логистично на радикалните палестински групировки "Хамас" и "Хизбула", но това не му попречи да обяви, че сега се бори срещу "терористични групировки". Евентуален крах на баасисткия режим ще нанесе сериозен удар и върху Иран, който е най-важният съюзник на Асад в Близкия изток. Ще се размести и балансът между шиити и сунити в региона, с нова сила ще изпъкне и кюрдският въпрос. Дълго време кюрдите страняха от броженията, но от октомври насам се включват в протестите срещу Асад.

В сирийската ситуация се засилва и ролята на Турция, която вече не гледа на Дамаск като на приятел, а оказва силен натиск за оттегляне на Асад. Анкара приюти и главната опозиционна структура - Сирийския национален съвет (SNC), а преди дни даде убежище и на избягалия от сирийската армия ген. Мустафа Ахмад ал Шейх, който оглави военния съвет на опозицията.

Въпреки страха от сирийските оръжия, в Израел смятаха Асад за предвидим. Сега Тел Авив се моли в Дамаск да не се възцарят поредните ислямисти. Русия пък се тревожи за оръжейните и петролните си сделки (концернът "Татнефт" например иска да вложи 13 млрд. долара в сирийско нефтено поле). За да запази вехнещия си имидж в региона, Москва изпрати и самолетоносача си "Адмирал Кузнецов" в сирийското пристанище Тартус, където е единствената руска база в Близкия изток. С края на Асад Москва би се лишила от важен съюзник - и ще си остане само с Алжир.

По всичко изглежда, че 46-годишният Асад ще слезе от трона, но до последно ще опитва да се спаси с комбинация от тояга и морков. Той обеща референдум за нова конституция и избори през пролетта, както и амнистия за престъпленията по време на бунтовете, включително и за дезертьорите от армията, но ако се предадат доброволно. Трудно е да се прецени какъв ще е ефектът, но е ясно, че тези обещания изразяват паническото търсене на спасителни варианти за режима, който усеща своята обреченост.

Йемен: амнистия и подигравки от "Ал Кайда"

Един от възможните сценарии за оттегляне на Асад е йеменският, но той надали може да се нарече демократичен. След 33 години на трона, година кървави протести и близка среща със смъртта след раняване при обстрел на резиденцията му през юни 2011, 69-годишният президент на Йемен Али Салех се предаде, но в замяна на имунитет. Парадоксът тук е, че новото правителство, ръководено от бившия външен министър Мохамед Басиндава, предложи пълно освобождаване от отговорност не само на Салех, но и на всички чиновници, работили по негово време, с което на практика обезсмисля желанието за демократизиране и връзва ръцете на следващите управници.

Главното предизвикателство в раздираната от хаос страна е удържането на интегритета и отпорът срещу ислямистките екстремисти. Макар и формално потушена през 90-те години, гражданската война между Севера и Юга фактически продължава, а централна роля в бунтовете срещу Салех играят не толкова политическите му противници, колкото сепаратистите и ислямистите. Не е тайна, че "Ал Кайда" командва операциите си на Арабския полуостров именно от Йемен. Преди дни бойците на Аллах открито се подиграха на централната власт (ако изобщо може да се говори за такава), като превзеха град на 160 км от столицата Сана.

Поуките за САЩ и Европа

Нестихващите въстания/революции в Арабския свят изправят западните страни пред трудни задачи. Ако се вслушаме в арабските коментари, ще чуем недвусмислени критики към объркания европейски подход. Евентуално по-нататъшно влошаване на ситуацията в Сирия и Йемен, ще подложи ЕС на по-силен натиск за реакция. От друга страна, възможностите на Европа да упражни ефективно политическо въздействие са твърде ограничени.

Казано другояче: големият въпрос не е дали арабите са готови за демокрация, а дали САЩ и Европа са готови да приемат демокрацията в Арабския свят. Дългогодишната практика на двойните стандарти от страна на Запада е оставила болезнени спомени у мнозина в региона. Един от най-показателните примери са изборите в Палестинската автономия през 2006 г., когато Западът подкрепяше изборния процес, но не прие резултатите заради победата на радикалното движение "Хамас" в Газа.

Докато остро осъждаха грубата сила в Египет и Сирия, Европа и САЩ си заключиха устата спрямо смазването на протестите в Бахрейн. Показно мълчание цари и по отношение на Саудитска Арабия, където недоволството също надига глава, а смъртта на престолонаследника Султан бин Абдул Азис изостря противоречията и създава опасност от нестабилност. Западът се дискредитира и във връзка с конфликта в Либия - най-вече заради въздържането на Германия да подкрепи военната операция на НАТО.

Америка следва да осъзнае, че влиянието й в региона е достигнало една от най-ниските си точки от десетилетия насам, което отваря терен за други регионални играчи - на първо място Турция. Причините са както в икономическата рецесия, така и във войната в Ирак и близките отношения с Израел и авторитарните режими (Египет при Мубарак, Саудитска Арабия).

Европа също трябва да схване, че досегашната геополитическа класификация по линията "приятел - враг" претърпява провал. В последните години, по примера на САЩ, европейската риторика към региона залагаше на противопостяването "умерени" и "радикални". "Умерени" бяха тези, които споделяха американската и европейската политика към Иран, близкоизточния конфликт и борбата срещу терористичните групи. За "радикални" бяха смятани онези, които отхвърляха този дневен ред. Европейците благосклонно си затваряха очите към слабостите на "приятелите", които, както се видя в Тунис и Египет в един момент станаха причина за падането им от власт.

"Бъдещото правило по-скоро трябва да бъде: внимавайте с режими, които твърдят, че са гаранти на нашите геополитически интереси", смята Фолкер Пертес, директор на мозъчния тръст на германското правителство - фондация "Наука и политика" (SWP).

Арабските събития донесоха и прозрението, че в региона може да се случи нещо (положително) без непременното участие на западните сили. Западните държави всъщност нямаха влияние над избухването на революциите и тяхното протичане. Показа се, че те могат да помагат или да пречат, но не могат да определят резултатите от преломите. Несъмнено, без операцията на НАТО в Либия режимът на Кадафи щеше да се задържи по-дълго. Но дали ще възникне нова диктатура, нов тип племенно-конфедеративна система или демокрация, или пък страната ще се разпадне, в крайна сметка зависи от самата Либия.

Ограниченото въздействие на външните актьори (не само ЕС и САЩ, но и Русия, а и Китай) не е непременно недостатък. Това обаче не ги освобождава от отговорност. Една от известните арабски поговорки гласи: "Който иска да направи нещо, намира средства; който не иска да го направи - намира причини". В един момент съседите ще ни го напомнят.