euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Тази статия написах за миналогодишния 9 май, но смятам, че е валидна и днес. С няколко допълнения. Най-напред в заглавието - днес то трябва да бъде "Тазгодишният 9 май е най-страховитият досега", защото близо 70 години по-късно Европа е (беше?) отново на ръба на война. Спомените за събитията, довели до Втората световна война, изплуваха отново, след като Русия анексира неочаквано за повечето на Запад полуостров Крим. На второ място трябва да се добави и това, че евроскептицизмът е на път ако не да победи (в някои страни, като например във Франция, това на практика ще е победа) поне да излезе още по-силен на първите наистина по-различни евроизбори. И трето, завърна се пропагандата. Онази грозната, страшната, която помним от ужасните години на комунизма. Като цяло обаче, продължавам да смятам, че изводите в този текст са валидни и днес, както и препоръките. 

Със сигурност обаче това няма да е последният, защото от ден на обединението, той се превръща все повече в ден, който маркира колко много е нараснало разделението. В периода преди дълговата криза в еврозоната ЕС беше уникалния проект, успял да преодолее враждите и войните в Европа, за което миналата година получи Нобеловата награда за мир. Пет години от началото на кризата обаче романтиката от следвоенното обединение вече я няма. Тя отстъпи на недоверието, страха и дори омразата. Границите полека-лека се затварят, парите започват да се отдръпват, единният пазар е все по-малко единен, протекционизъм дебне отвсякъде. Национализмът е във възход, забъркан някъде в опасен коктейл с популизъм. Общите европейски ценности биват тълкувани по различен начин от Будапеща до Лондон и от Берлин до София. И всичко това на фона на все по-ясната реалност, че нито е възможна крачка назад, нито пък стъпка напред. ЕС достигна своя пат.

Къде сбъркахме?

Покрай еуфорията от падането на Берлинската стена и желанието страните от дясната й страна да "се върнат обратно" в Европа беше пренебрегната важната подробност какво са преживели тези страни, докато Стената я имаше. И тук не би трябвало да говорим само за Берлинската, но и за стените, които са отделяли испанската, португалската и гръцката диктатура от бързо възстановяващия се благодарение на плана "Маршал" свободен европейски свят. Испания, Португалия и Гърция прекарват по-голямата част от 20-и век под диктатура. Португалия и Испания се присъединяват към Европейската общност през 1986-а година, само десетилетие след като са се отървали от тиранията. В Гърция диктатурата също си отива през 1974-а година, а страната става член на ЕС дори още по-бързо от иберийските държави - през 1981-а година.

През 2004-а година пък е "големият взрив" в разширяването, при който в ЕС влизат 8 страни от бившия соцлагер, разделения Кипър и миниатюрната Малта. Голямото разширяване  завършва през 2007-а година, когато едва-едва, почти куцукайки, до еврочленството успяват да стигнат Румъния и България, макар и с патерици. Точно тогава вече започваше леко да се появява образът на големия проблем. Проблемът с неразбирането и непознаването. Липсата на ясно съзнание какво прави с хората и обществата тирания като социалистическата диктатура, военната диктатура или каквато и да било друга диктатура. И най-вече липсата на съзнание колко време е нужно, за да бъдат преодолени историческите натрупвания, така че ЕС да бъде една наистина хомогенна общност между равноправни субекти, които не си създават проблеми едни на други, а се движат заедно в една посока като се подпомагат взаимно. Подпомагат, не влачат едни други.

Накратко, голямата грешка от романтичния период на обединението беше налагането на твърде широко формулирани критерии, които не отразяваха нито за миг реалните възможности на присъединяващите се страни да ги изпълнят в обозримо бъдеще. И цената на тази грешка е изключително висока. Гърция разтърси цялата еврозона. Испания и Португалия изпитват сериозни порблеми, но успяват да се задържат над водата. Унгария, Румъния и България демонстрират признаци на завръщане към тоталитарното минало, като погазват грубо демократичните принципи. Нещо повече, те се оказват напълно резистентни към усвояването на европейските ценности, така както те са формулирани в основополагащите договори.

Резултатът от тази грешка е, че Шенген е затворен за българи и румънци, една по една и много страни-членки търсят начини да затворят социалните си системи за гражданите на младите членки на ЕС. С всяка нова вълна на дълговата криза в еврозоната пък се говори за напускане на провинилата се страна, за разпадане дори на целия ЕС. Великобритания плаши с референдум за напускане на ЕС, а Хърватия е единствената, която се опитва незабелязано и тихомълком да се промъкне като 28-ия член, носейки на гръб тежки икономически и постюгославски проблеми. На целия този фон Европейската комисия и Европейската централна банка в общ хор с Европарламента призовават за още интеграция и за федерация дори.

Какво да се направи?

Сега не е време за празнуване. Нито пък е време за търсене на виновния. Факт е, че ЕС има сериозни проблеми, които застрашават неговата конструкция и бъдеще. Най-разумното решение е да започне обсъждането на ново начало. Нова сделка, ако щете. Крайно време е да се признае открито, че в ЕС нито сме равни, нито пък скоро ще бъдем, затова и правилата трябва да се нагодят според нивото на развитие на страната-членка. Както за някои страни с прекомерен дефицит се допуска отсрочка, която да им даде възможност да извършат нужните реформи, за да вкарат публичните си финанси в ред, така трябва да се обърне специално внимание на страните, които имат проблеми с присаждането на демокрацията в своите общества, икономики и правови системи.

Страните, които показват срив в политическите и икономическите системи, трябва да бъдат вкарани в специални програми, подобни на коригиращите спасителни програми за страните от еврозоната. Политическа тройка, както предложих преди време специално за България. Това ще бъде вероятно унизително за тези страни, може би ще бъде прието трудно, ако изобщо, но е по-безболезнения вариант, отколкото ЕС да бъде оставен под напрежение до момента, в който се спука така, че след това е невъзможно да бъде възстановен.

Тазгодишният 9 май е най-тъжният досега в историята на ЕС. Европа трябваше да бъде мястото, в което да се движим, учим, работим и живеем свободно, без граници, без ограничения. Вместо това вече не малко хора се срамуват да кажат, че са българи, а германските граждани се чувстват некомфротно да говорят езика си в Атина. Вместо единни в разнообразието, сме разединени. Сега е моментът да преосмислим какво ни обединява и какво ни разделя и да се опитаме да променим това. 9 май е подходящ ден да започнем.