euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Председателят на Европейския съвет Доналд Туск - поляк и активист от продемократичното движение "Солидарност" - отбеляза наскоро, че разделението в Европа в отношението към бежанците е по оста изток-запад. Това географско разделение е само на повърхността. По-задълбочен поглед показва, че разделението е между страните, които са били в сферата на влияние на бившия СССР и онези, които не са. Всички страни от бившия соцлагер, без изключение, са враждебно настроени към хората, бягащи от ужасите на войните в Близкия изток и Афганистан. Това са страните, които или отказват да приемат бежанци, или се държат лошо с тях, или подбират на религиозен признак. Това са и страните, където се зараждат и подхранват страхове от ислямизация, процъфтяват теории за умишлена организация зад бежанския наплив, целяща да унищожи Европа, и страни, където човечността към бягащите е рядкост. Това са и страните, които, парадоксално, бяха най-големия източник на емигранти и бежанци към Западна Европа преди и след падането на Берлинската стена. 

Откъде идва този парадокс?

Най-напред става дума за държави, които десетилетия са живели под социалистическа диктатура, напълно изолирани от околния свят. Във всички досегът със западната култура, медии и хора беше строго забранен и се преследваше. Народи, на които е налагана унитарност в облеклото, мисленето и поведението, и които дори и днес не могат да приемат различните и инакомислещите. 25 години минаха от падането на Берлинската стена, 10 години от голямото разширяване на ЕС към бившите социалистически диктатури. За това време някои извървяха успешно пътя до края на трансформацията от върховенство на партията към върховенство на закона. Други не завършиха процеса. Именно в тази трансформация е ключът към обяснението защо страните, които не са завършили процеса успешно, са точно тези, които са и най-враждебно настроени към бежанците. В някои от тях ксенофобията, словото на омраза и неонацистките симпатии се появиха много преди бежанската криза и остават несъдени и непреследвани. 

Най-яркият пример е Унгария, която вече години е критикувана от институциите на ЕС, че се завръща към диктатурата, след като оряза медийната свобода и независимостта на ключови държавни институции като националната банка и съдилищата. Затова и макар да скандализират, думите на унгарския премиер Виктор Орбан, че по същество бежанската криза не е европейски проблем, а само германски, защото всички искат да отидат в Германия, не изненадват. Той ги изрече след среща с шефа на Европейския парламент Мартин Шулц в Брюксел, където, по неговите думи, е отишъл, за да помоли европейските лидери да спрат да критикуват страната му за това, което прави. А това, което Унгария прави, вярва той, е правилното. Не бива да се дава надежда на хората, бягащи от ужаса на войната, геноцида и културоцида на терористичната организация "Ислямска държава", че са добре дошли в ЕС, защото това ще окуражи и други, каза той в отговор на въпрос защо говори само за спазване на регламентите, а не обелва нито дума за човечност. 

Мартин Шулц му напомни, че би трябвало добре да си спомня живота в диктатура, макар че едва ли толкова добре си спомня, след като миналата година обяви официално отказ от либералната демокрация и завой към нелибералните демокрации - или по-скоро диктатури - по примера на Турция, Русия и Китай. Словакия пък, която късно се откъсна от комунизма си, явно също не е скъсала напълно с него, след като заяви, че ще приема само християнски бежанци, защото мюсюлманите не са добре дошли. Нямало джамии в страната и по тази причина те нямало да се чувстват у дома си. България, която е най-яркият пример в ЕС за провален преход към върховенство на закона, и се управлява също от лидер с уклон към едноличното управление, изпрати армейски части по границата си с Македония, за да се предпази от влизането на бежанци.

В страната темата не е водеща, а управляващите изпращат противоречиви послания. Основната позиция на София е, че трябва да се прави разграничение между икономически емигранти и бежанци. Как да стане това обаче, не казва, нито прави такова разграничение по границите си. Полша, чиито милиони икономически имигранти из най-богатите страни в ЕС създадоха ужаса от полския водопроводчик, е съгласна с квотното разпределение, но заявява, че предпочита да не взима от бежанците от Близкия изток, за да й остане място за бежанците от конфликта в Украйна. Изключение от тази група са страните-членки на ЕС от бивша Югославия - Хърватия и Словения. 

Страх ги е, че няма да се справят

Друга последица на тоталитаризма, създал култура на нетолерантност към чуждия, е и неувереността на/във върховенството на закона. Ако то е стабилно и е ясно, че всяко престъпление ще бъде преследвано и наказано, то тогава не би следвало да има страхове от завишаване на престъпността заради бежанците, нито пък страхове от ислямизация. Ако едно общество има добри традиции в равноправието и интеграцията, то не би трябвало да се страхува от асимилация. Ако системите на правораздаване и правоналагане работят добре, държавата би се борила успешно с организираната престъпност, която в момента процъфтява покрай бежанската криза.

Именно неувереността във върховенството на закона е причината за завръщането на стари тоталитарни навици у някои от тези държави. Тази неувереност е и причината, поради която България и Унгария толкова педантично се позовават на европейските правила и регламенти и ги спазват до последната буква. Специално за България това е забавно противоречие като се има предвид, че страната претърпя пълен крах на уважението към закона с честите промени на законодателството си във всякакви сфери в угода на който е на власт и с всичките успешни опити хора с присъди да избягват правосъдието. 

Последна, но не по важност, причина за различното отношение към бежанците в бившите соцдържави е нездравата медийна среда, която е основен източник на страховете, за които Виктор Орбан говори в Брюксел днес. Нещо повече, той се представи, като типичен диктатор, за говорител на европейците, "които са изпълнени със страх". Докато в западните медии, а също и в хърватските, и словенските, водещите новини са изпълнени със съчувствие към бедата на бежанците, то в бившите соцстрани преобладават новините, насаждащи страх и ужас от прииждащите орди различни. 

Разбира се, разделението в ЕС по въпроса за бежанците не е само по оста изток-запад. То е доста по-сложно, но това между бившите комунистически държави и останалите е едно от най-големите предизвикателства за Съюза, защото то в тази криза изплува като много съществен проблем, но то можеше да се усети и във външната политика на Съюза, особено по отношение на Русия. Както euinside писа, Берлинската стена е още тук, тя е пуснала корени дълбоко на манталитетно ниво. Мартин Шулц е прав като казва, че най-голямата опасност за ЕС не са бежанците, а националните егоизми. Напълно неприемливо е в сърцето на Европа да се изправиш и да кажеш, че бежанците не са европейски проблем, а само германски, при положение, че проблемът с бежанците никак не е нов нито за Гърция, нито за Италия или за Малта. Той е нов за източните държави, след като западнобалканският маршрут се превърна в една от централните артерии към ЕС.

Какво щеше да стане, ако западните страни не бяха отворили пазарите си за работници от новите членки с аргумента, че безработицата и лошото управление в тях не са европейски проблем, а техен си, на бившите соцдържави? Всички страни в ЕС имаме проблеми - всеки своите си. Някои са по-бедни, други са по-неразвити, трети са претъпкани вече с имигранти от всякакъв тип и всякакви кризи, но не може на фона на малкото детско телце, изхвърлено от морето на брега, да си мислим, че чак когато решим всичките си проблеми, тогава можем да помислим и за бягащите от ужасите на войната. Но бившите соцдържави страдат от комплекса, че толкова много грешки са им се случили или са направили в близко и далечно минало, затова сега изпитват ужас, че може отново да вземат грешното решение. И търсят спасение в буквата на европейския закон, защото все още нямат доверие в своя.