euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Влажна и дъждовна сутрин в Истанбул. Забелязвам, че вали чак на улицата, но е късно да сменям полата и високите обувки и тръгвам така. Осъзнавам грешката си едва на моста Галата, където ситният дъжд се смесва с мокри пръски, носени от силния вятър. Опитвам се едновременно да държа чадъра, фотоапарата и полата си. Въпреки това забелязвам изненаданите физиономии на рибарите на моста и критичните погледи на жените със забрадките.

Докато вървя по моста сред пълчища от хора, закусващи бюреци, си спомням статията в „Уолстрийт джърнъл”, която четох в самолета. Турското правителство ревизира смело прогнозите си за икономически растеж в очакване на 6.8% за тази и 4.5% за 2011 по причина, че икономиката стремглаво се възстановява от кризата. На фона на мъчителното европейско възстановяване, това е буквално изстрелване. Чак да се чуди човек защо някои европейски страни не са петимни да приемат Турция в Съюза.

Това си мисля, докато отивам в бившата фабрика за платове, днес университетска собственост, в която се провежда форумът „Душа за Европа” - европейска инициатива, която цели да се подобри диалога между политиците и гражданското общество и да се насърчи участието на гражданите и бизнеса в културния живот. Защото културата може да бъде средство за намиране на решения на глобалните проблеми, които не могат да бъдат решени само с икономически или политически средства, смятат организаторите. Отгоре на всичко, Истанбул е европейска културна столица за 2010.

Бившата фабрика за платове всъщност изглежда точно като византийска базилика. Има нещо символично в обстановката предвид актуалния въпрос принадлежи ли Турция към Европа. Все пак, това е Константинопол, мисля си. Макар и населен с други хора. Мюсюлмани. Това ли е проблемът на противниците на турското членство в Европейския съюз? Очаквам не толкова да получа отговорите от участниците, все пак темите са предимно в областта на културата, колкото някак си да го почувствам във въздуха.

Но греша, защото още първите думи на участниците хващат бика за рогата и поставят въпроса ребром. Хилми Явуз, поет, писател, философ, колумнист и преподавател в университета "Билкент", обяснява и дълго доказва как Европа не е географско понятие, а идея и идентичност. В този смисъл не говорим за членство, а за принадлежност: може ли Турция да принадлежи на един европейски цивилизационен проект, риторично пита ученият. Ние не сме европейци, ние сме дошли в Европа, за да станем член на ЕС, трябва да пренапишем историята си спрямо европейската, възмущава се Хилми Явуз. Според него въпросът не е може или не може - Турция просто не бива да става член на Европейския съюз, а що се отнася до така нареченото привилегировано пратньорство, то е членство втора класа, от което Турция не се нуждае.

Професор Ференц Мисливец, директор на фондация Институт за социални и европейски изследвания в Унгария, е точно на обратното мнение. Според него е голяма грешка да се смята, че Турция не е част от Европа. Но Европа, разбирана не като ЕС, а като цивилизационна общност. Достатъчно е да се прочете историята, за да се докаже тази теза, смята Мисливец.

Реалността, при това видяна отвътре, обаче, явно е друга. Кутлуг Атаман е творец, автор на филми и съвременно изкуство, но с обострено политическо и социално чувство. Според него в Истанбул Турция успешно играе „европейска роля”, но когато човек излезе от него и тръгне към Анадола, картината се променя. Артистът споделя болки, които са познати на българските творци (а и на българите изобщо): архаична бюрокрация, незаинтересувани политици, липса на подкрепа в собствената му страна, докато идеите му са високо ценени в чужбина, най-вече в Европа.

От името на бизнеса, д-р Бахадир Калеагасъ, който представлява организацията на турския бизнес TUSIAD в Брюксел, връща дискусията в по- прагматични рамки. И смята, че перспективата за членство е сериозен, ако не единствен, двигател на реформите в страната. Всички решения на турското правителство са съобразени с ЕС. Привилегированото партньорство наистина би било членство втора класа за нас и просто ще спре развитието на демократичните процеси, смята доктор Калеагашъ. Въпросът е, че светът се променя по-бързо, отколкото се променя Европа. Макар че ЕС е най-успешният пример за интеграция досега, трудно се постига обща политическа воля между 27 страни-членки, смята той.

Ян Йоост Лангедейк е холандец, бивш евродепутат, който от една година живее в Истанбул и е старши съветник в неправителствената организация Istanbul Policy Center. Автор е на книги за границите на Европа и политиката й към мюсюлманските съседи. Според него стратегическата полза от членството на Турция в ЕС е абсолютно ясна и за двете страни. От една страна Турция печели висок престиж пред икономическите си партньори от Близкия Изток, дори само от преговорния процес, защото те я възприемат като врата към ЕС. Това обаче ще се промени, ако перспективата за членство отпадне, смята Лангедейк.

ЕС също е наясно с икономическите, енергийните и геополитическите ползи от турското членство. Но ако това са убедителни доводи за институциите, гражданите се вълнуват от други неща: религията, правата на жените, свободата на словото. В това отношение Турция трябва да направи още много, казва Лангедейк, но е убеден, че не религията е основният проблем. „ЕС не е християнски клуб, той не е създаден на религиозна основа, така че няма религиозни причини Турция да бъде държана извън ЕС”.

Дебатите така и не успяват да се върнат в „културното” русло, защото младо момиче от публиката взима думата и разпалено обяснява, че въпросът всъщност е в друго: защо ЕС създава пречки пред свободното придвижване на турците, защо им иска визи, защо не могат свободно да пътуват, за да опознаят Европа. Момичето признава, че е от малцината облагодетелствани, защото от 3 години работи и живее в Рим. Но непрекъснато чувам хора, които не знаят че съм туркиня, да роптаят срещу имигрантите, включително сънародниците ми, разказва тя.

Въпросът за членството на Турция е още по-болезнен, поставен в контекста на проблема с имиграцията. Доколко той е сериозен до степен, че да преподреди европейския дневен ред, при това скоро, става ясно от думите на професор Пол Схефер, публицист и професор по градска социология в университета в Амстердам. През 2000 година той публикува есето си “Мултикултурната драма” (The Multicultural Drama), което разпалва дебатите за имиграцията и интеграцията в Холандия. Член е на местната Партия на труда (лейбъристка). „Повярвайте ми, в моя град има 40-50 хиляди ваши сънародници и аз нямам впечатление, че турците не пътуват, напротив, струват ми се доста мобилни”, прави опит да се пошегува Схефер.

Шегата не прозвучава никак смешно. На последните избори в Холандия ксенофобската Партия на свободата на Геерт Вилдерс стана трета парламентарна сила с 24 места. Кампанията на партията премина под наслов „Да спрем ислямизацита на Холандия”. А идеите на Вилдерс се простираха от забрана на Корана до данък върху забрадките на мюсюлманките. „Повече сигурност, по-малко престъпност, по-малко имиграция, по-малко ислям - това избраха холандците”, беше коментарът на Вилдерс за високите резултати на партията му.

Според Схефер падането на границите по политически и икономически причини създава културен и социален дискомфорт на гражданите. Защото имигрантите просто не се социализират, не приемат ценностите, културата, правилата на обществото, в което идват да живеят. А и то не търси отговорност от тях за това. (какво значи да си гражданин всъщност ще бъде тема на друг анализ, защото надхвърля проблема с мюсюлманските имигранти в Западна Европа).

Настроенията, описани от Схефер и демонстрирани на холандските избори, се споделят от все повече европейци. Това, което наистина ме изненадва, е че мотивацията им не е просто икономическа - имигрантите ни взимат работните места или получават помощи от държавата, а предимно на религиозна и културна основа. Наблюдавайки от София, е трудно човек да си представи, че европейците през 21 век са наистина изплашени от нахлуването на другостта, чувстват се заплашени от исляма, може би повече отколкото прадедите им са се чувствали, когато османците за първи път стигат до Европа.

И тук си спомням думите на Хилми Явуз, който разпалено защитаваше тезата, че ЕС е продукт на европейската християнска история и Турция няма място в нея. „Европа няма граници, границите съществуват само за тези, които имат различно от европейското съзнание.” Очевидно, повечето европейци нямат такова, след като поставят граници пред имигрантите до степен, че искат буквално да се възстанови граничният контрол. В свои публикации Пол Схефер пише, че надеждата имигрантите да се интегрират до 1-2 поколения вече напълно е забравена. Мюсюлманите не просто не се интегрират, те твърдо отказват да приемат културата и ценностите на приемащите ги общности.

До степен, че са се превърнали в заплаха и реакцията вече е видима. И обезпокоителна. Защото това е заплаха както за националните държави, така и за европейската идея. Не може да има европейска интеграция без преди това да се интегрирали националните държави, от които ЕС е изграден, обобщава Схефер. (Интервю с професор Схефер четете на euinside в следващите дни)

Тръгвам си раздвоена. От една страна, не съм съгласна с позицията, че страхът от имигрантите трябва да ни върне назад, към затвореното общество, при това заради религиозни и културни различия. От друга, не спирам да мисля, че може би, ако живеех в Амстердам, където половината население е първо или второ поколение имигранти, нямаше да мисля така. Можем ли да очакваме от западноевропейците, които и в момента имат проблем с мюсюлманските имигранти, да приемат Турция с отворени обятия в ЕС. И можем ли да очакваме 70-милионна Турция да се интегрира в Съюза, след като това очевидно не се случва досега с турските (и не само) имигранти в западноевропейските страни.

Докато вървя и размишлявам, е притъмняло. Забързвам крачка, защото забелязвам, че по улиците вече няма жени или поне не сами. Сещам се, че преди да се прибера в хотела, трябва да си взема нещо за вечеря. Отнякъде замирисва на кебап и тръгвам след аромата на препечено месо. Когато заставам пред витрината на заведението, обаче, срещам погледите на двайсетина мъже, мълчаливо пиещи чай и пущеши цигари. Само мъже. Нервно подръпвам полата си надолу, но не се престрашавам да вляза и продължавам по улицата. Така и не разбирам дали проблемът е, че съм жена, че съм с пола или просто очевидно не съм местна. Достатъчно е, че съм различна.