Време ли е за общи европейски данъци?
Ралица Ковачева, August 13, 2010
Защо, докато притиска страните-членки да режат бюджетните разходи, Брюксел се опитва да събере повече средства чрез въвеждането на общ европейски данък? И не е ли това цинично, на фона на опитите на някои правителства (сред които и българското) да не прибегнат към увеличаване на данъчната тежест, за да запълнят бюджетните си дефицити? А защо Брюксел да прибира данъци, които биха могли да напълнят националните хазни? И защо от правителствата, съвсем основателно, се очаква да управляват по-добре бюджетите си и да изразходват по-рационално средствата, но същото не се предполага за ЕС?
Това са само някои от въпросите, които провокира идеята на Европейската 
комисия да обложи (за първи път в историята на ЕС) европейските граждани с преки евро данъци. По брюкселски внимателно, в мъртвото августовско отпускарско време, еврокомисарят по бюджета Януш Левандовски разбуни духовете, като подхвърли, че Комисията обмисля да предложи общ европейски данък, под формата на такса върху финансовите транзакции, на въглеродната търговия или на самолетното гориво. Целта е парите да отиват директно в общия европейски бюджет като собствени източници.
Идеята за такса върху финансовите транзакции се лансира от миналата година, първо от председателя на Комисията Жозе Мануел Барозу, после и от президента на ЕС Херман ван Ромпой. Барозу беше амбициран да наложи идеята на ниво Г20, но призна поражението си. За сметка на това, идеята среща широка подкрепа в Eвропейския парламент. Любопитен факт е, че досега тя беше лансирана по-скоро като възмездие за усилията на данъкоплатците да спасят банковата система, отколкото в прав текст като нов бюджетен източник на ЕС. По отношение на въглеродния данък, досега идеята беше да се въведе в цяла Европа, но да се събира от националните правителства под формата на допълнителна такса върху енергията.
В момента бюджетът на ЕС (140 милиарда евро за 2010г, което е приблизително 1 процент от БВП на съюза) се формира от т.нар собствени ресурси (мита и ДДС), които представляват по-малко от една четвърт от бюджета и вноски на държавите-членки, определени на база 0.73% от БНД (брутния национален доход) на всяка страна (76% от бюджета). За сравнение, през 1988 година 89 процента от бюджета се е формирал от собствени източници, отбелязва "Файненшъл таймс". Големият коз на Комсията, за да прокара предложението е, че така вноските на страните-членки ще намалеят.
Това на пръв поглед изкусително предложение, обаче, срещна рязък отпор от страна на Великобритания, Германия и Франция - страните с най-големите вноски в бюджета на ЕС: Германия 19,6% от бюджета, Франция 18%, Обединеното кралство 10,4%. Аргументът против е един: данъчната политика е работа на националните правителства. Което повдига завесата пред задкулисното раздвоение на следкризисна Европа: Повече Съюз? Колко повече? Къде повече?
Проблемът с преотстъпването на повече права на Брюксел по отношение на икономическата и финансовата политика прозира и в случая с общия данък. Тоест въпросът е (поне засега) не толкова икономически, колкото политически. И ще бъде своеобразен тест за политическата воля на националните правителства, което не означава задължително подкрепа за идеята. Все още знаем твърде малко конкретни неща, за да отсъдим по целесъобразност. Ясно е, обаче, че моментът е решаващ.
След партньорската проверка на бюджетите на страните-членки (нещо, което доскоро изглеждаше немислимо) идеята за общи европейски данъци вече не изглежда толкова екстремна. Още повече, на фона на опита за рестартиране на единния пазар, който неизбежно минава през (поне) сближаване на данъчните системи - досега твърд прерогатив на националните правителства. Общ евроданък може би е първата стъпка по този път.
Решението, обаче, не може да се вземе извън дебатите кои политики трябва да станат (или да останат) приоритет на Съюза през следващия програмен период (2014-2020) и как (колко) да се финансират. За целта в Европейския парламент беше създадена Специална комисия по политическите предизвикателства и бюджетните средства за устойчив Европейски съюз след 2013 г. (нейн заместник-председател е българският евродепутат от групата на социалистите и демократите Ивайло Калфин.)
Един от най-съществените въпроси е за реформата на селскостопанската политика на съюза, която според мнозина е повече скъпа, отколкото ефективна и има нужда да промени коренно начина, по който функционира. Включително и като бюджетът й бъде намален - теза, която засега среща отпор от страна доминиращата в европарламента Европейска народна партия (ЕНП), но без съмнение този въпрос тепърва ще бъде разискван.
Идеята европейският бюджет да се финансира директно с парите на данъкоплатците, обаче, може би има и друга, индиректна полза: ако европейските граждани знаят, че част от парите им отиват директно в европейския бюджет, може би това ще промени отношението им към Брюксел като към чуждо тяло. Може би ще ги накара да са по-взискателни както към европейските, така и към националните институции, по отношение на това как харчат средствата на данъкоплатеца.
Още през 2007 година ЕП приема резолюция „Бъдещето на собствените ресурси на ЕС”, в която „изразява дълбокото си убеждение, че настоящата система на собствени ресурси, базирана на вноски от държавите-членки, е едновременно несправедлива към широката общественост и недемократична, и не спомага за изразяването на ангажимента за европейска интеграция; нещо повече, тъй като подобна система води до възприемане на вноската в Европейския съюз като допълнително бреме за националните бюджети, тя няма да осигури на Съюза достатъчно средства за всички негови политики.” Тъй като е „изключително сложна, лишена от прозрачност и напълно неразбираема за европейските граждани”, системата на финансиране „не допринася по никакъв начин за изпълнение на изискването да се създаде пряка връзка между Съюза и неговите граждани”.
Въпросът е, че пътят към промяната минава през волята на националните правителства да отстъпят още права (и пари) на Брюксел. И през волята на Брюксел, получавайки по-пряка връзка с гражданите на Съюза, да управлява парите им в тяхна полза, а не според еврократски инициативи. Ще го направят ли е въпрос, чийто отговор вероятно ще разберем през септември, когато Комисията ще лансира официално идеята за общ евроданък.
Междувременно обаче, страните-членки вече участват под една или друга форма в трупането на пари в общо портмоне - Европейският спасителен фонд, който беше създаден, за да спаси Гърция от фалит. Този случай показва недвусмислено, че идеята за обща хазна е наложително, поне там, където има обща валута. Случаят с Гърция показа и още нещо - че обща валутна политика не може да се води без обща икономическа политика. Нужен ли е нов катаклизъм, за да стане ясна и нуждата от обща хазна?