euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Данъкоплатците спасиха банките, сега банките трябва да дадат своя принос за общото благо.

Ако не бях чула с ушите си председателя на Европейската комисия да казва това, щях да помисля, че са думи на Уго Чавес. Или поне на Никола Саркози. Но тезата, която Барозу определи като лична, очевидно се споделя и от мнозинството депутати в Европарламента, както и отвъд океана, в САЩ.

Няма спор за необходимостта от реформи във финансовия сектор, както и за създаването на механизми за решаване на бъдещи кризи от самите финансови институции, за да не се налага да се спасяват банки с публични средства. Негативните конотации идват от фразата „за общото благо”, защото историята неведнъж е показала, че общото благо винаги е по-сладко за едни, отколкото за други.

Европейската комисия вече представи предложението си за създаването на мрежа от национални фондове, които да събират т.нар. „стабилизационна такса” от банките, но не с цел да наливат пари в бедстващи финансови институции, а с цел да им съдействат за решаването на проблемни ситуации и ако се налага - да организират и финансират фалит, без това да носи риск за системата.

Предложението е част от широка рамка от предложения за реформа във финансовия сектор, която Комисията ще финализира до края на годината. Тя включва мерки за подобряване на функционирането на пазара за деривати, предложение за късите продажби и търговията с дълг (CDS, credit default swaps), ревизия на директивите за схемите на гарантиране на депозитите и за компенсации на инвеститорите, обща рамка за кризисен мениджмънт, предложение за санкции в сектора на финансовите услуги и ревизия на директивата за капиталовите изисквания (CRD4).

Тази седмица Европейската комисия представи предложенията си за усъвършенстване на правилата за работа на агенциите за кредитен рейтинг (АКР) и за започване на консултации за реформа на корпоративния мениджмънт на финансовите институции.

По отношение на рейтинговите агенции, Комисията смята, че е необходимо да има ефикасен и централизиран надзор в лицето на новия европейски регулатор за ценните книжа и пазарите (ESMA, European Securities and Markets Authority). Комисията вече предложи правила за регистрацията (започваща този месец) на АКР, опериращи в ЕС. Надзорният орган ще има право да иска информация, да започва разследвания, да прави едностранни инспекции. Кредитните институции, банките и инвестиционните фирми от своя страна ще са длъжни да осигуряват равен достъп до информация на всички кредитни агенции.

Комисията изрично уточнява, че новите правила ще важат и за дъщерните дружества на „добре известни агенции за кредитен рейтинг като Фич, Муудис и Стандард анд Пуърс”. За особеното внимание към тези агенции свидетелстват и думите на Жозе Мануел Барозу, в отговор на въпрос дали атаката срещу кредитните агенции не се дължи на лошите новини за някои европейски страни напоследък. Запитан дали не се опитва да застреля вестоносеца, Барозу отговори с контравъпроси:

„Нормално ли е да имаме само трима значими играчи в такава чувствителна област, където има голяма вероятност за конфликт на интереси? Нормално ли е всички те да са от една и съща страна? Нормално ли е такива важни институции да са извън регулацията и надзора в такава важна област, в която работят?”

Според председателя на Европейската комисия, въпросът за правилата на работа на АКР не е пряко свързан с дълговата криза в Европа. Големият проблем според него е, че агенциите са допринесли за финансовата криза като са подценили риска емитентите на определени по-сложни финансови инструменти да не могат да върнат дълговете си.

Новите правила са насочени и срещу възможния конфликт на интереси, например АКР не може да предлага и консултантски услуги. С цел по-голяма прозрачност агенциите ще трябва да публикуват методологията си и ключовите предположения, по които изготвят рейтингите. ЕК обаче отива и по-далеч: „Обмисляме и възможността за европейска рейтингова агенция, мисля че в ЕС ние имаме много опит и комтенеции в тази област, например специално в областта на оценка на риска за експортните кредити или по отношение на т.нар. country risk”.

Барозу неколкократно подчерта, че Комисията бърза, но усилията й трябва да бъдат подкрепени от Европейския парламент и Съвета на министрите. Целта е идната пролет да се пристъпи към конкретни законодателни предложения, за да може те да бъдат приети до края на 2011 година.

Бързането е оправдано, защото голямата цел е крехкият икономически растеж да бъде подкрепен и да стане устойчива тенденция. Регулацията на финансовите пазари е едната страна на медала, другата е консолидация на публичните финанси, съчетана с повишаване на конкурентоспособността, инвестиране в области, които да генерират бъдещ растеж и изграждане на заслужаващ доверие финансов пазар. Това са точките на европейската стратегия за растеж, начертани от Барозу.

Президентът на Комисията почти не даде думата на комисарите Мишел Барние (вътрешен пазар и услуги) и Оли Рен (икономическа и монетарна политика), като разпалено обясняваше защо предложението на Комисията за банковите фондове трябва да бъде прието бързо от Съвета и защо лично той горещо подкрепя идеята за налагането, освен на стабилизационна банкова такса, също и на такса върху финансовите транзакции:

„Като се имат предвид всички усилия, които данъкоплатците положиха да помогнат на банките да спасят финансовата система, ми изглежда логично, че финансовият сектор трябва да направи своя принос за общото благо. Не просто да има схема за подсигуряване на самите банки (фондовете), а някакъв вид вноска в замяна на помощта на обикновените хора. Идеята е добра и по отношение на надеждността на финансовата система. Напълно съм съгласен с предложението на МВФ по този въпрос.”

Барозу призна, че въпреки че ще защитава тази теза на срещата на Г20 в края на юни, ще бъде изключително трудно да се вземе такова решение на глобално ниво, защото някои страни от групата са против каквато и да е такса върху транзакциите. Според Барозу, въпреки аргумента, че банките може да прехвърлят цената на таксите върху клиентите, е по-добре все пак да има някакъв принос от финансовия сектор, отколкото да плащат само данъкоплатците - теза, която едва ли ще убеди противниците му.

Въпреки че все още няма конкретно европейско предложение как да се определя т.нар такса върху транзакциите, в полза на идеята е и мнозинството от депутатите в Европейския парламент. Председателят на групата на ЕНП (най-голямата в парламента) Жозеф Дол отговори на въпрос на euinside че „не може да искаме усилия от гражданите, ако няма усилия по отношение на трансфера на капитали. Аз съм за облагането на транзакциите и смятам, че ако има общи правила, парите трябва да отиват в европейския бюджет”. Подобна позиция изказа и съпредседателят на групата на Зелените Ребека Хармс в интервю за euinside.

Притеснителното във всички тези изказвания е наказателният елемент: банките трябва да си платят. На кого всъщност? На данъкоплатците ли, които нито знаят колко са похарчили правителствата за спасяването на банките, нито при какви условия, нито изобщо са били питани по въпроса? Или на правителствата, изнемогващи под натиска на големите бюджетни дефицити и главоломно растящите им публични дългове?

В този смисъл, интересен поглед към темата дава председателят на групата на либералите и демократите в ЕП и бивш белгийски премиер Ги Верховстад. В статия за в."Ню Йорк Таймс" той припомня, че след първата вълна на държавни интервенции във финансовия сектор в Европа и САЩ и на двата континента се направиха т. нар. стрес-тестове на банките: оценка на активите, дълговете и нивото на риска.

Според Верховстад, в САЩ това е било направено по-старателно отколкото в Европа и това си е проличало. Федералният резерв оцени близо две трети от банковите активи и резултатите от теста на всяка банка бяха публикувани. Това осигури абсолютна прозрачност на финансовите пазари, така че частният капитал успя да се рефокусира ефикасно, отбелязва бившият белгийски премиер.

Европейските стрес-тестове бяха козметични и направени така, че банките да не могат да се провалят, смята той. Резултатите на отделните банки така и не бяха публикувани и следователно не донесоха никаква практическа полза на инвеститорите. Правителствените интервенции в банковия сектор под форматана рекапитализация и гаранции бяха успешни но недостатъчни. „За разлика от САЩ, все още сме изправени пред нерешения въпрос : Платиха ли правителствата прекалено много за определени банки и не ги ли продадоха на прекалено ниска цена?”

Докато гражданите нямат отговор на тези въпроси, цинично е от тяхно име някой да иска отмъщение за банките. Защото финансовите институции, може и не особено морално, но не незаконно, години наред се възползваха от луфтовете в правилата, определяни от политиците. Както и от човешки недостатъци като некомпетентност или алчност. По същата схема, по която това са правили някои европейски правителства, принудени сега да очакват спасение от изправените пред свършен факт партньори.

Опасно е, когато правилата и икономическите необходимости се заменят с морални императиви като „общото благо”. Защото с тях е по-лесно да се злоупотреби, отколкото с каквито и да е пари.