euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Изборите за Европейския парламент тази година за първи път се движиха на две скорости. Едната бяха традиционните национални кампании, а другата общоевропейската предизборна кампания. Припокриванията между двете бяха малки и спорадични, което за пореден път извади на показ едно от най-големите противоречия на ЕС - той хем е съюз от суверенни държави, хем има собствен живот, като двете са във все по-безпощадна конкуренция. Именно затова залогът този път беше за повече или по-малко Европа. В някои страни-членки наистина това беше основният въпрос, чийто отговор обаче беше по-скоро отрицателен, а в други въпросите бяха чисто национални без никакво внимание да се обръща на общите европейски теми. 

Голямото вълшебство не се получи този път

Лисабонският договор беше замислен като европейска конституция, но заради надделели националистични възгледи се превърна в странен кастрат, който хем дава, хем не дава. От една страна Договорът дава възможност за създаването на общоевропейска политика, но от друга - й реже крилата още в зародиш. Европейските политически партии получават възможност да издигнат кандидати за поста шеф на Европейската комисия, но окончателната дума ще е на Европейския съвет (страните-членки), който по никакъв начин не се задължава да приеме кандидата на спечелилата партия. И Европарламентът, и Европейската комисия работиха много усърдно, за да изцедят максимума от доста обтекаемата формулировка в Лисабонския договор като прокараха промяна в законодателството за европейските политически партии, с което на практика ги провъзгласява като точно такива. Парламентът предложи, по инициатива на британския евродепутат от групата на Либералите Andrew Duff, създаване на транснационална европейска листа, но инициативата увисна във въздуха, напълно пренебрегната от държавните и правителствените лидери.

По ирония на съдбата Andrew Duff изгуби дългогодишното си място в Европейския парламент в полза на антиевропейската партия на Найджъл Фараж (Независима партия на Обединеното кралство - UKIP). 

През септември Европарламентът, с голяма амбиция да направи тези избори различни, започна предизборната кампания с голям размах. Две бяха основните цели на кампанията. Едната беше гласоподавателите да се почувстват европейски граждани и да излязат да гласуват като така сложат край на трайната тенденция за намаляване на избирателната активност. Втората цел беше да бъде сложен край на господството на Съвета, който започна да проявява нетърпимост към общностния подход и взе да търси междуправителствени споразумения, с които на практика избягва контрола на Европейския парламент и напълно го обезмисля. Първата цел е донякъде постигната. Избирателната активност застина на нивото от 2009 година с нищожен брой гласове увеличение. Дали втората цел е изпълнена ще разберем на 27 май, когато лидерите на страните-членки ще се съберат в Брюксел на неофициална вечеря (тоест напълно скрито за обществеността), за да обсъдят резултатите от изборите и да решат дали да се съобразят с тях.

А резултатите заслужават обсъждане. Партията с най-много места в Европарламента отново е Европейската народна партия (ЕНП), която макар и да отчита значителна загуба на евродепутати, ще има 213 представители. На второ място са Социалистите и демократите, които получават 190 места. Третата сила, отново, но доста по-свита са европейските либерали, които могат да разчитат на 64 депутати, следвани със съвсем малко изоставане от Зелените (52 депутати). Всички прогнози за нашествие на евроскептични, антиевропейски, ксенофобски, дори фашистки партии се сбъднаха, но все още е рано да се каже какво ще бъде разпределението им по групи. Европейските консерватори и реформисти, в които основна сила са торите на Дейвид Камерън, също отбелязват загуба и ще имат 46 депутати, а групата Европа на свобода и демокрация на Найджъл Фараж ще има 38 представители. Крайната левица получава 42 души. Несигурността идва от там, че броят на независимите се е повишил от 27 в миналия мандат на 41 (всички числа все още не са окончателни).

В парламента влизат и още 63 депутати, които попадат в графата "Други", тоест не е ясно към коя група ще се присъединят. Самото групиране не е толкова важно, защото значение има как ще гласуват "свободните електрони" по ключово законодателство, като например задълбочаването на интеграцията в еврозоната или разширяването на ЕС към нови членки. Кандидатите на европейските политически семейства за шефския пост в Комисията направиха много, за да вкарат европейската предизборна кампания в националния контекст, но е много трудно да се прецени доколко това е успешно. Те водиха дебати, само един кръг от които беше предаван от национални телевизии, но не във всички страни-членки. Имаше и един дебат, който беше излъчен в мрежата от радиостанции Euranet. Останалите бяха излъчвани от паневропейски медии или онлайн. В повечето обаче не участва кандидатът на крайната левица Алексис Ципрас, чиято партия Syriza спечели убедителна победа в Гърция.

Националните кампании обаче се оказаха слабопропускливи по отношение на европейския дневен ред и инвестираха целия си ресурс в тясно вътрешнонационални теми. В някои случаи, като например във Франция, Великобритания, Холандия и Дания, където партиите тип "Фараж" се превърнаха в ключови политически фактори и дори водещи политически сили, националната кампания беше изцяло за или против ЕС. Това постави много сериозно въпроса за балансирането - дали се чу достатъчно силно другото мнение, а именно на общоевропейската политика. Отговорът засега е не, но въпросът се нуждае от по-сериозен анализ. В този смисъл вълшебството "общоевропейска политика" не проработи. Имаше брилянтна предизборна кампания, с истинско съревнование на идеи за бъдещето на ЕС, която дори надскочи възможностите на Комисията по Договор, но хората масово са гласували за национална адженда.

И все пак, зрънцето на общата европейска политика е посято. Водещите кандидати (Spitzenkandidaten) вече работят, сякаш напълно незасегнати от изборните резултати и мотивацията на избирателите, за съставянето на мнозинство. На първите им пресконференции след обявяването на социологическите проучвания всеки от тях обяви условията, при които ще направи компромис. Основният претендент за бъдещ председател на ЕК, Жан-Клод Юнкер обяви, че няма да пада на колене пред социалистите и даде ясен знак, че е готов на компромиси с либералите и със зелените. Ска Келер, един от кандидатите на Зелените, заяви обаче, че "нито един зелен глас" няма да отиде за програма, която не е поне малко зелена. Мартин Шулц не изглеждаше никак доволен от резултатите, но обяви, че е готов за разговори. Ги Верхофстад се заяви като ключов фактор, но групата му има проблеми, които трябва да бъдат решени скоро.

Правилото за създаване на група в ЕП е да има минимум 25 депутати от най-малко 7 страни. В момента това не изглежда да е така. Г-н Верхофстад каза, че партията е в преговори с 6 страни за 15 места. Той не звучеше като да е загубил надежда, че може да стане председател на ЕК, стига да се постигне обединение около компромисна фигура. Преговорите ще бъдат трудни, но с много голям залог. Ако се обединят, те ще успеят да създадат стабилно, две трети мнозинство от 521 души от общо 751 евродепутати. Всички останали групи и независими евродепутати правят сила от 230 депутати. Това означава, че Европарламентът ще продължи да функционира до голяма степен както и досега. 

Само че важното е какво ще направи Съветът. Британският премиер Дейвид Камерън вече ясно заяви, че не е доволен от изхода и евентуалният избор на Жан-Клод Юнкер начело на Комисията не съвпада с неговия план за реформа на ЕС в британски интерес. Британските медии разкриха, че той е започнал още преди изборите дипломатическа кампания за набиране на подкрепа за друг кандидат. Унгарският премиер Виктор Орбан, чиято партия отново триумфира, също е заявил, че няма да застане зад Юнкер. Орбан беше сред лидерите от ЕНП, които заложиха на съперника на Юнкер в надпреварата за номинацията на ЕНП на конгреса на партията в Дъблин Мишел Барние. 

Проблемът с легитимността на кандидатите за председател на ЕК е, че не е ясно до каква степен избирателите са гласували за определена партия само заради тях. Липсата на транснационална листа или специална преференция  към националната листа, която да е само за кандидата за шеф на ЕК пречи да се направят точни анализи. Във всички случаи обаче, общата европейска кампания е имала ефект върху европейското публично пространство, което поставя лидерите пред много важен избор - да продължат по старому или да дадат на общата европейска политика шанс. Ако изберат първия вариант, това ще им осигури краткосрочна политическа стабилност. При втората възможност е повече от сигурно, че европейската политика ще подложи на силен натиск националните политици и ще бъде в пряка конкуренция с тях. 

За сметка на това обаче ще даде възможност на гражданите да избират сами дали искат повече наднационална политика или още от същото, което им се предлага. Тепърва анализът на политическите настроения в страните-членки трябва да отговори на много въпроси, един от които е доколко гражданите залитат по популистки и националистични опции, просто защото нищо друго не им се предлага на националната сцена? Друг въпрос е дали предоставянето на наднационални опции ще провокира по-голям интерес у гражданите в европейските дела. Във всички случаи това ще означава, че националните политици повече няма да са еднолични "собственици" на своите избиратели. 

Нуждата от нови политически опции е голяма

С развитието на Европейския съюз като проект, особено след дълговата криза в еврозоната, както и с вече завършения процес на глобализация, традиционните политически идеологии започват да се рушат. В някои страни този процес е по-бавен и несигурен, но в други политическата среда е изключително плодородна. В много страни-членки на практика няма големи изненади, но в някои има политически новости, които заслужават внимание. Така например в Ирландия във възход са независимите кандидати, които са поели най-големия дял от гласовете - общо 27%, докато водещите ирландски партии са си разделили по 22% и надолу. И то при една от най-високите избирателни активности - 51.2%. Друг интересен момент в Ирландия са данните от експресното социологическо проучване, проведено по поръчка на ирландската национална телевизия. 

Данните показват, че 29% са се повлияли в своето решение за кого да гласуват от изхода на Ирландия от програмата на Тройката. 23 на сто от анкетираните са се мотивирали да гласуват заради ареста на лидера на Шин Фейн Джери Адамс. Най-интересното обаче е, че най-голям процент от анкетираните са заявили, че гласуват за личност и идея, не за партия. Това обяснява и големия брой независими кандидати. Тези данни ясно показват, че политическите партии в Ирландия са все по-малко адекватни и гражданите търсят нови възможности. Тенденция, която е вероятно да отекне и в други страни-членки. 

Като цяло резултатът в Швеция се запазва същият, но новото е, че за първи път страната излъчи представител на Феминистката инициатива. Това е политическа партия, създадена през 2005 г. въз основа на гражданска инициатива с основна цел да се сложи край на патриархалния модел. Това е много европейска програма като се има предвид, че една от най-силно отекналите европейски теми през изминалия мандат беше половото равенство и по-специално равното заплащане на мъже и жени за един и същи труд. Партията ще бъде част от групата на либералите. 

В Латвия безспорен победител е партията на бившия премиер Валдис Домбровскис, но новото е, че за първи път свой евродепутат ще има и Латвийският руски съюз. Това е партия, която твърди, че всички малцинства (не само руското) в Латвия не са равноправни с мнозинството. Резултатът не бива да се подминава с лека ръка, особено на фона на напрежението по източните граници на ЕС. 

Испания, която също беше със спасителен план, изпъква като страна, чиито гласоподаватели са жадни за нещо ново. Четвъртата политическа сила на евроизборите, която ще има петима евродепутати, е младата партия Podemos (което означава грубо "Да, ние можем"), създадена едва през март. Това е партията на протеста в Испания срещу високата безработица и мерките за овладяване на дълга. За съжаление всяка страна е подавала различни данни в общия портал [на английски език], който ЕП предложи за изборите, та не може да се разбере какво точно е мотивирало гражданите и в останалите страни-членки. Изглежда логично решението на голяма част от гръцките гласоподаватели да подкрепят леви и левичарски партии с уклон към фашизъм и анархия. 

За сметка на това е необяснимо защо в Унгария печелят партии, които ограничават съвсем неприкрито демокрацията, както и партии, които притежават собствени военни сили като Йобик например. Засега изглежда, че Европарламентът ще работи, както обикновено, но това ще е последният парламент на ЕС във вида, в който е. Оттук нататък пътищата са два - или повече съюз, или по-малко. Досегашното средно положение повече няма да издържи на натиска. Точно за това тези избори бяха наистина различни.