euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Нека си го признаем най-сетне - времето на Европа на обединението вече изтече. Дойде моментът на отговорна Европа (взимам името назаем от датското председателство, което определя отговорността на Европа като един от освовните елементи на своята 6-месечна програма). Европа, която е наясно какво и защо прави. Наясно е с последиците, те са планирани и очаквани. Европа, която е подготвена да реагира в трудни ситуации. Изобщо, време е за една нова и различна Европа, след която нищо вече няма да бъде същото.

Мисля, че всички ние все още живеем в еуфорията на обединението, чиято кулминация беше след падането на Берлинската стена през 1989-а. Това време обаче отмина и този факт съвсем не бива да се превръща в трагедия. През изминалите месеци твърде много се говори и с прекалено много драматизъм за разделение на Европа заради кризата в еврозоната, за Европа на две, че и повече скорости. Дори се говореше за разпад и за нови конфликти. Сега, когато беше направена дипломатическата и правна еквилибристика с фискалния пакт, вече е време за трезва оценка на ситуацията. И май е хубаво първо да се върнем малко назад.

Какво е европейският проект?

Уви, европейската история твърде бързо се пренесе в учебниците, а е нужно да си я припомним пак, за да можем по-лесно да разберем какво искаме в бъдеще. Основите на Европейския съюз се полагат през 1950-а г., когато е подписан Договорът за създаване на Европейска общност за въглища и стомана между Германия и Франция. На практика това е търговско споразумение, но с много по-важната политическа цел - да предотврати дотогава враждебните отношения между двете най-големи страни в Европа. Този договор налива основите на създаването по-късно на Европейската общност от шестте основателки: Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург, Холандия.

През 1957-а година пък се подписва основополагащият договор на ЕС - Договорът от Рим за създаване на Европейската икономическа общност или иначе казано общият пазар. Както виждате, става дума за засилено икономическо сътрудничество, което да помогне на страните-участнички да се възстановят бързо от опустошенията на първата и втората световна война, както и да гарантират мира помежду си. За онова време - идеалистични и дори футуристични цели. Тези цели обаче дават резултат и общността се отваря за още три държави - Дания, Ирландия и Великобритания през 1973, а след това и за Португалия и Испания, които са се отървали от военните диктатури, тормозили гражданите и икономиките им.

Вплитането на икономическото сътрудничество в така разширената общност става сравнително лесно в условията на твърдо разчертани глобални граници и на собствени валути. С всяко следващо десетилетие Европа се освобождава от някоя и друга бариера - в началото най-обикновено сътрудничество; след това отпадане на митата; разширяването води и до първото осъзнаване, че икономиките в растящата общност са разнородни и по-нестабилните и наскоро освободили се имат нужда от помощ, тоест тогава се появява солидарността; падат границите; накрая идва и общата валута.

Превъртаме бързо напред към наши дни, където се вижда, че вече няма нужда от предотвратяване на войни, от обединение в онзи исторически натоварен смисъл.

Бъдещето

Затова е крайно време да заживеем с реалностите, а не с повелите на миналото и да приемем, че Европа на обединението изигра своята роля - освободи и насочи по пътя към свободата и просперитета не малко страни. Икономическите реалности обаче изискват доста повече от това. Вече не живеем в свят, който се крепи на идеологически баланс. Европа вече не е онзи лабораторен експеримент, станал възможен под силното крило на САЩ и заради гарантираната сигурност на Желязната завеса. Живеем и трябва да се развиваме в свят, в който вече теорията за ефекта на пеперудата придобива реален смисъл.

Бъдещето на Европа зависи от предефинирането на няколко стратегически важни думи - суверенитет, обща валута, обща икономика, национална политика, европейска политика. И най вече - от формулирането на обща цел.

Германското решение

В момента никой не е в състояние да формулира тази обща цел. Европейската комисия се движи в руслото на ежедневието с нови и нови инициативи, които рядко отговарят на нуждите, но пък и институцията е с вързани ръце - ако страните-членки не прилагат, няма никакво значение какво се предлага. Лисабонският договор създаде нови институции, които трябваше само далечно да напомнят на стълбовете на някаква бъдеща държавност, но това вместо да придаде облик и да улесни нещата, създаде объркване - както вътре в общността, така и навън. Със задълбочаването на кризата в еврозоната все повече се изчерпваше както желанието, така и енергията за общи решения.

Всички гледаха плахо към Германия, някои (като полския външен министър Радек Шикорски например) се осмелиха по-директно да призоват за германската помощ, тъй като Германия единствена остана като остров на стабилността през последните години. Изказването на полския дипломат беше прието противоречиво както у дома, така и в Европа. Защо? Заради догмите на миналото. Все повече се засили обаче гласът отвън да се намери решение. Отначало не се назоваваха конкретни имена, а пръв се осмели да посочи с пръст Германия шефът на Световната банка Робърт Зелик.

В статия за The Financial Times той пише: "В продължение на близо 60 години германците настояваха, че е тяхна отговорност да участват в съвременна Европа. Днес германската отговорност е да води в спасяването на Европа. Тази промяна не е лесна за германците, които често са били призовавани да пристъпят напред само и само да бъдат критикувани, че са агресивни. Но никоя друга страна не може да изведе Европа от кризата към нейното съживяване", пише г-н Зелик. Цялата му статия е посветена на това как Германия трябва да поеме своята водеща роля като излезе с план за съживяване, който на практика да включва всички онези сфери, досега умело избягвани по причина на "националния суверенитет и интерес" - отваряне на пазара на труда, създаване на по-голяма мобилност на работници и по този начин изграждане на реален икономически съюз.

Зелик изговаря и това, което неправилно се възприема като разделяне на две и повече скорости, че и по-лошо - помощ да се предоставя само на онези, които подпират думите си с дела. Той разказва историята на бившия американски финансов министър Александър Хамилтън, който впрочем беше цитиран и от наследника му в наши дни Тимъти Гайтнър в Давос тази година по същия повод. Г-н Хамилтън решава да погълне военните дългове на американските щати наведнъж и само един път. След това щатските дългове са оставени в ръцете на пазара. Много щати фалират, други се оправят. Именно така трябва да постъпи Германия, смята шефът на Световната банка.

"Няма лесно решение на кризата в еврозоната. Но само размотаване, без ясни посоки и поощрения е изпълнено с нарастващи опасности. Германия сега трябва да покаже пътя. Ясен план за възстановяване би помогнал. Но пътят и стимулите трябва да пасват на способностите на Европа, не само на тези на Германия. Това е европейското водачество", завършва Робърт Зелик. Всъщност, вече не става дума за решение на кризата в еврозоната. Това е краткосрочната цел. Става дума за това ЕС да набележи своята следваща европейска цел. Трябва да реши какво иска да бъде - федерация или направо държава. На тези въпроси трябва да се отговори сега, защото, когато дойде времето да се прилага фискалният пакт, тогава ще отново ще бъдем изправени пред въпроса - разпадаме ли се.

Защото пак ще има страни, които няма да са се справили. Те просто не могат или не искат. И тогава ще трябва да бъде взето трудното решение, което не беше взето сега - отидете си в мир, еволюирайте и заповядайте пак. Процесите на интеграция в Европа винаги са се движили бавно - не за друго, а защото хората не са подготвени да мислят с един ход напред. Нужно е именно европейско водачество и ускоряване на процесите. И Германия изглежда е наясно с тази своя роля.

Канцлерът Меркел направо формулира целта, без грам колебание в Давос, когато заговори за онази европейска интеграция, избягвана твърде дълго по време на блаженството на икономическия бум, последвал обединението. Време е да се направи първата крачка. Вече надраснахме времето на 10-годишните икономически стратегии, писани в Барлемон и прашасващи по чекмеджетата в европейските столици. Така че, целта вече е фомулирана! Сега, госпожо Меркел, е време да попитате кой ще Ви последва. Питайте директно и публично!