euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Спомням си учудването, което изпитах на октомврийския Европейски съвет в Брюксел, когато премиерът Дейвид Камерън успя да наложи темата за бюджета на общността за 2011-та година да влезе като първа точка в дневния ред, въпреки че за първа точка беше предвидена доста по-актуалната тема за икономическото управление на еврозоната. Всъщност, учудването ми не беше породено от това, което направи британският премиер, а от реакцията на българския, Бойко Борисов. На това заседание се оказа, че България е подкрепила искането на Великобритания за увеличаване на бюджета с не повече от 2.9%, на фона на желанието на Европейския парламент за почти 6-процентно нарастване.

Та, в отговор на въпрос с колко ще се увеличи вноската на България в евробюджета в края на заседанието, г-н Борисов отговори, че не знае, "няма да а плащам сега я". Този отговор беше даден пред българските журналисти в момент, когато националният бюджет се обсъждаше в Народното събрание. Тоест премиерът не само е трябвало да знае с колко ще се промени вноската на България, той е трябвало да я знае преди да започне да защитава позицията на една или друга държава-членка на ЕС и то от гледна точка на обсъждания бюджет на страната. Защото може да не се очаква от него да удари парите за вноската на масата по време на Съвета, но тя трябва да бъде предвидена в националния бюджет.

Нещо подобно се случи и с още по-важната тема за присъединяването на България към пакта "Евро+" и към изключително важния Европейски механизъм за стабилност (ЕМС). Премиерът обяви изненадващо в четвъртък по обед, че България ще отстоява на започващия в четвъртък следобед пролетен Европейски съвет позицията за присъединяване към двата механизма. Фактът с присъединяването се базира на решение на Министерския съвет, взето на подпис - една твърде неуважителна процедура за нещо толкова важно.

Не само това, ами се оказва и че премиерът очевидно нито е чел проекта на пакта, нито окончателния му вариант, нито пък се интересува от него. Защото от самото обявяване на новината до ден-днешен обществото ни се тресе от жестока съпротива и то не срещу маниерите на премиера, а срещу на практика не особено коректни постановки, за които вече euinside подробно писа. Не би трябвало да има съмнение дали пактът "Евро+" е правилна стъпка, нито пък присъединяването към ЕМС, като за последното не просто нямаме избор в момента, а този избор е взет още с подписването на договора ни за присъединяване на 25 април 2005-та година на тържествена церемония в Люксембург, където е записано, че трябва да се присъединим към еврозоната, без да се указва конкретен срок.

Това е записано в член 5 от Акта към присъединителния ни договор, в който се посочва, че "България и Румъния участват в Икономическия и паричен съюз от датата на присъединяване като държави-членки, с дерогация по смисъла на член 122 от Договора за ЕО". Държава с дерогация по смисъла на член 122 означава, докато страната изпълни критериите за членство в Икономическия и паричен съюз.

Първи проблем - информационно затъмнение

Един от многото, но смятам, най-важен проблем е липсата на информация. Информация, на базата на която да можем не само да изчислим някаква конкретна сума, а да разберем защо правителството ни е взело дадено важно решение. И това е принципен проблем, за който неведнъж euinside е писал.

Съпротивата е вторият проблем,

който се надявам да е породен от първия, а не да е резултат от някаква целенасочена и организирана атака, който представлява буквално цунами от негативна реакция спрямо това решение. Както многократно се опитахме да обясним, българското участие в ЕМС се обявява в момента не защото утре се плащат парите, а защото целият механизъм се създава сега и окончателно. В този смисъл, независимо кога ще се присъединят и останалите страни към еврозоната, участието им в механизма трябва да е при същите условия както на сегашните членове. Тъй като ЕМС се създава с промяна в ДФЕС, България, както и всички останали страни в ЕС трябва да ратифицира промяната, т.е. да даде съгласието си за създаването на Механизма.

Лошото е, че вълната от критики се пренесе и отвъд ЕМС - към пакта "Евро+", който сам по себе си е добър като насоки за икономическо развитие.

Тази реакция напомня на поведението на вече пълнолетен член на семейството, на когото родителите са казали - хайде, мойто момче, голям си вече, хвани се на работа, заеми се с живота си, тъй като ние вече сме обременени с много грижи, заеми, тегоби, така че е време и ти да допринесеш към общото благо, особено ако ще останеш да живееш в къщи. Не се наемам да изчислявам колко пари България е получила досега от европейските данъкоплатци от времето на екютата насам - това са милиарди евро днешни пари. Това са милиарди инвестиции в това България един ден (който трябваше ако не да е настъпил, то поне да е твърде близо) да догони развитите европейски икономики, така че всички да могат да вървят в крачка заедно, а не едните да дърпат другите.

Вместо това, знаем историята с евро парите - кой ги откраднал, кой не ги усвоил, кой написал лош проект, менят се правителства, парите валят, пък ги замразяват, пък ги размразяват, пък ги намаляват, пък ниска усвояемост и какво ли не. Резултатът? Плачевен. ЕС в момента няма нито времето, нито нуждата да разбира какъв й е проблемът на България. ЕС казва така: имаме проблем - финансовата криза, неразумни политики, грешни решения - трябва да излезем от тази ситуация. Как? Като си припомним що е то солидарност. Въпреки вътрешнополитическото изкушение Гърция и Ирландия да бъдат оставени да фалират, взаимообвързаността на европейските икономики, особено в Икономическия и валутен съюз (ИВС) е толкова силно, че на всички им стана ясно, че един фалит крие опасността да повлече след себе си останалите.

Затова в рамките на само година, което в общоевропейски план (написването на Лисабонския договор отне близо 10 години) си е направо внезапно, беше договорено нещо гигантско за Европа - икономическо управление, което да стабилизира европейската икономика. България не само трябва да участва, тя има интерес, защото по-голямата част от износа на страната ни е към ЕС и еврозоната в частност. Със същите мотиви евроскептична Великобритания, управлявана от най-големите противници на членството на кралството в еврозоната (консерваторите), в момента се оказва най-големият защитник на това зоната на единната валута да бъде стабилизирана и да започне да генерира икономически растеж.

Нещо повече, България в момента е във валутен борд, което до голяма степен предпоставя добрите фискални показатели в момента. С влизането в еврозоната обаче, което сме длъжни да направим, когато изпълним критериите (няма предвиден срок за това) нещата ще се променят. Макар с новото икономическо управление да се създава малко по-строго прилагане на мерките за стабилност, все пак голяма част от икономическите решения си остават национален прерогатив. Това означава, че трябва да си дадем сметка, че по една или друга причина (не е трудно да се намерят) България някой ден може да опре до помощта на ЕМС, който ще започне да работи от 2013-та година и ще отпуска помощи при строги правила и условия на закъсали държави, като им дава възможност да получават жизненоважно кръвопреливане на ниска цена.

И, ако направим грубата сметка, че Ирландия, която е съотносима с нас като размери държава, получи помощ на стойност 85 млрд. евро от временния спасителен фонд на еврозоната, тогава разговорът за това дали България ще плати 3 млрд. евро или 6 млрд. евро в постоянния фонд са направо смешни. Защото, ако някога се наложи страната ни да бъде спасявана, то може да се окаже, че ние също ще получим не по-малко от няколко десетки милиарда евро. На този фон, вноската и гаранциите, с които страната ни се ангажира са просто неподходящата тема за разговор.

Трети проблем - дорасла ли е България за ЕС?

България наистина се държи като все още неизлязъл от пубертета пълнолетен човек, който отказва да приеме отговорността за собственото си развитие. Примерите за Шенген, механизма за контрол в областта на правосъдието, разговорите за цени, монополи и важните дългосрочни решения в областта на енергетиката продължават да демонстрират отказ от отбиване и поемане на самостоятелност и отговорност в рамките на доброволно направения избор за живот в една общност.

И този проблем е не по-малко важен от останалите. Защото, съгласете се, че с добрите и лошите му решения, Европейският съюз е логичния ни избор. Избор, в който ние имаме право на глас, особено ако сме си свършили работата, за да не ни се налага партньорите да ни казват - вие там не се справяте с нищо като хората, така че не се обаждайте. Нелепо е да се пазарим за жълти стотинки, когато става дума за милиарди евро ползи, ако разбира се най-после започнем да се възползваме.

А и в крайна сметка, ако тези 3, 4 или 6 милиарда или колкото там са са толкова важни, защо не започнем да съкращаваме от МВР, чийто годишен бюджет е над 1 млрд. лева всяка година и расте, а ефектът от работата му е не просто спорен, а е направо невидим. Или да увеличим пенсионната възраст, за да спре натиска върху изпосталелия бюджет и да започнем най-после да поработваме повече, ако толкова ни трябват тези пари.

Или, като най-крайна, но силно патриотична мярка, да се откажем от ЕС и да си продължим пътя така както сметнем за добре. Но тогава надали някой ще ни даде пари на заем, за да си запълним бюджетния дефицит или пък, ако ни даде, ще е на лихва каквато няма да можем да си позволим. И впрочем сценарият би трябвало да ни е болезнено познат, тъй като не беше чак толкова отдавна - 1997-ма година.

И е важно да си припомним, че преди пактът за еврото да изкристализира в пакт "Евро+", той беше замислен като силно хлопване на вратата под носа ни с Пакта за конкурентоспособност, предложен от Германия и Франция. Тогава много страни (предимно нови и нечленуващи в еврозоната) протестираха, че това ще създаде Европа на две скорости. България официално си мълчеше, макар че това заличаваше изцяло шансовете за членство в еврозоната в следващите няколко десетки години.

Сега, отново имаме шанс, но публичният дебат в страната се води на обидно ниско ниво, без познаване на фактите и с манипулативното им смесване. И защо т.нар. десномислещи сили в обществото атакуват един по същността си десен пакт? И защо участието в пакта Евро Плюс упорито се смесва с вноските в спасителния механизъм? И какво ще спечелим, ако правителството каже, добре, прави сте, отказваме се? Може би не случайно именно български принос е поговорката евтини на брашното, скъпи на триците.

И дори не искам да си представям, че е възможно дебатите за Пакта за еврото и ЕМС да се водят под знака на предстоящите тази година местни и президентски избори в страната. Не искам да си представям, защото това е безотговорност, която никой няма право да проявява от наше име.