euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Тая година докладът на ЕК по Механизма за сътрудничество и проверка (МСП) трябваше да бъде много важен, решаващ даже, защото трябваше да обобщи какво е постигнала България за петте години наблюдение на Европейската комисия в областта на правосъдието и вътрешния ред. Изпълнителната и съдебната власт дори си изпуснаха нервите в очакване на доклада - знак, че залогът е голям.

Е, докладът дойде, посочи обичайните проблеми, отправи някои сериозни предупреждения и заключи: ЕК дава, но в кошара не вкарва. Реакциите, както обикновено, варираха между „има политическа воля”, „много лош доклад” и „никаква полза няма от тоя доклад”. За зла врага, докладът за България беше засенчен от този за Румъния, който основателно акцентира върху опасността Букурещ да се превърне в нещо различно от демокрация. Всъщност, същото предупреждение фигурира и в доклада за България - на няколко пъти се споменава нарушаването на независимостта на съдебната власт и неспособността да се зачита разделението на властите.

Тази критика обаче, макар да провокира журналистически въпроси към премиера Бойко Борисов и вицепремиера Цветан Цветанов, увисна в медийното пространство някъде между атентата в Бургас и вота на недоверие, поискан от опозицията в лицето на БСП и ДПС. Последното е доста нагъл ход, между другото, тъй като докладът обхваща и две години от управлението на тройната коалиция- 2007 и 2008, когато отношенията между България и ЕС бяха по-скоро в състояние на студена война, а милиони евро от европейския бюджет, предназначени за България, бяха замразени. Това поведение ясно демонстрира, че механизмът за сътрудничество и проверка се използва у нас не с цел провеждане на реформи, а с цел политически PR, бил той и трогателно нескопосан.

В същия дух премиерът Бойко Борисов се опита да омаловажи темата като обясни, че единственият повод за това твърдение е конфликтът на министър Цветан Цветанов със съдия Мирослава Тодорова: „За разделението на властите аз мисля, че е ясно, че спор между един съдия и вътрешния министър въобще не може да става и дума за накърняване на разделението на властите.” А причината премиерът да е недоволен от този спор е не друга, а „защото той доведе до цитиране на нейното име в доклада”. Премиерът размаха пръст и на ВСС, защото „в петък ми направиха една провокация, която ако не бяха я направили сега, цели абзаци от този доклад нямаше да ги има, цели абзаци, свързани с уволнението на съдия Тодорова!”

В същия ред на мисли стана ясно, че премиерът намира критиката на ЕК за неспазване на независимостта на съдебната власт не просто за неоснователна, а за несправедлива: „Вие знаете в други държави какви неща се направиха за разделение на властите и се нарушиха, а ние за един спор да носим[е] подобен коментар не считам, че е справедливо.” Вероятно под други държави премиерът имаше предвид Унгария и Румъния, също критикувани за нарушаване на основни демократични принципи. Въпреки че докладът аргументира тази критика с наблюдения, надхвърлящи конкретния случай на спора между Цветанов и Тодорова, явно според премиера това е единствената причина България да попада в една група с Унгария и Румъния.

Още сутринта преди обявяването на доклада на заседание на правителството Бойко Борисов се изказа в същия дух: „Негативизмът към Висшия съдебен съвет е изцяло към предишното правителство, защото предишният парламент избра този Висш съдебен съвет, който направи всичките тези бели.” Очевидно според премиера въпросът не е има или няма намеса в независимостта на съдебната власт, а кой се намесва. Според него принципната възможност за политическо влияние върху съдебната власт в условията на липсваща прозрачност и обективност очевидно не е проблем. Проблемът е кой има достъп до тази възможност.

Дали редовият гражданин на България изобщо е разбрал какво казва Европейската комисия? Дали изобщо си дава сметка какво означава, че в България не винаги се спазва разделението на властите? Дали си дава сметка защо това е важно и защо него лично трябва да го засяга? Не разполагам с представителни данни по въпроса. Мога да съдя само по лични разговори, обсъждания на темата в социалните мрежи и медийни публикации. Изводът ми е, че повечето медии предпочетоха да не занимават зрителите си с този очевидно твърде скучен въпрос, особено на фона на атентата в Бургас.

Ден след доклада ми се обади приятелка с въпроса: какво всъщност пишеше в този доклад? Опитах се да й обясня накратко като започнах именно с критиката за неспазването на разделението на властите. Опитах се да й обясня, че това всъщност означава, че властта се съсредоточава в един център, който в един момент може да се окаже всесилен и безконтролен. "Като при социализма ли?", попита тя. "Като при социализма", отговорих. Ами да, каза тя, Бойко Борисов нали и без това имитира Тодор Живков.

Замислих се, че всъщност в последната година ние повече се забавляваме, отколкото се тревожим от умишлено търсената прилика между бившия и сегашния Първи. Замислих се, че не може да се очаква от обществото да реагира остро на опасността от концентрирането на властта в един център, при положение че властва максимата „всички са маскари”. Защо хората трябва да се притесняват, че изпълнителната власт напълно е обезличила законодателната и управлява задкулисно съдебната, при положение че общественото доверие в парламента и съдебната система е твърде ниско? По данни на институт „Отворено общество” София от юни 2012 година едва 14% от българите се доверяват на съда, а още по-малко – на парламента. Като цяло недоверието във всички институции е високо, а резултатът е, че явно на хората просто не им пука дали трите власти са разделени, при положение че не вярват на нито една от тях.

В тези резултати можем да намерим и обяснението на реакциите от типа „тоя доклад нищо не върши”. Хората очевидно очакват "Брюксел" да запретне крачоли, да нагази в българското блато и да започне да оправя местните бакии. И не разбират защо това не става. А медиите ги надъхват: виждате ли, на Брюксел не му пука за нас, пише си докладите и ни оставя сами да се оправяме.

Всъщност парадоксално е, че обществото сякаш очаква принципите на демокрацията и правовата държава да ни бъдат наложени отвън. Точно обратната беше реакцията например, когато на Гърция й беше наложен спасителен план от кредиторите й - първо гърците, а после и цял хор от съмишленици зарева, че това не е демократично, защото не е одобрено от народа. А българите очевидно очакват по същия „недемократичен” път - с решение и действия отвън - „Брюксел” да реши демократичните им проблеми.

Един приятел ми каза преди време: Брюксел е виновен за корупцията у нас, защото дава на България пари от европейския бюджет, които един министър може да раздаде на когото си иска. Попитах го дали смята, че заради България трябва да бъдат променени правилата за всички страни, защото не могат да бъдат променени само за определена страна. И чия според него е вината за тази ситуация - на Брюксел, който дава парите или на гражданите, които са избрали това управление и които безропотно го търпят да върши безобразия в очакване на следващите избори?

Кой е отговорен за ситуацията? Очакват ли българите промяна и кой смятат, че трябва да я направи? Това е големият въпрос, на който България трябва да отговори до края на 2013 година. Защото обобщението на ЕК за петте години мониторинг в областта на правосъдието и вътрешния ред ясно казва, че макар и колеблив, напредъкът досега се дължи изцяло на външния натиск. Съюзът си има достатъчно проблеми и последното, от което има нужда е да се притеснява от обратен завой в Източна Европа. А признаците са налице, но след Гърция търпимостта към нарушенията на правилата вече е много ниска. Първо Унгария, сега и Румъния почувстваха това на гърба си.

България разполага с година и половина, за да отговори на въпроса българите ли имат нужда от работеща правова държава и спазване на демократичните норми или Брюксел. И не правителството трябва да отговори на този въпрос - то вече отговори и оценката е три на релси. Гражданите трябва да отговорят, при това еднозначно и без очакване на награда за добре свършената работа. Или, както Брюксел обича да казва - този път ще има само тояга, без морков.