euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Инициативата на Европейския съюз за политическо и икономическо сближаване с шестте постсъветски републики - Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна - ще бъде възродена на предстояща среща на високо равнище, насрочена за 29 и 30 септември под егидата на полското председателство на ЕС. Така нареченото Източно партньорство отново идва на дневен ред в календара на европейските лидери след около две години застой, през които фокусът на Европа беше насочен изцяло към преодоляване на световната финансова и икономическа криза, кризата в еврозоната и Арабската пролет.

Тези мащабни турбуленции в самия ЕС и отвъд него несъмнено трябва да бъдат разгледани в един по-широк контекст, включващ непосредствените съседи от Източна Европа и Южен Кавказ като част от Европейската политика за съседство. Време е също така да бъде направена равносметка на Източното партньорство, да се отчетат успехите и слабите места на политиката и да се потвърдят общите цели между ЕС и шестте. Впрочем, срещата трябваше да се състои доста по-рано, но предвид натоварения график на ЕС беше постоянно отлагана. За последно, такава среща беше планирана за миналата пролет от унгарското председателство, но отново беше отложена.

ЕС и шестте

Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна са различни по своята политическа, икономическа и географска специфика, но всички те са обединени от общото си историческо минало в сянката на СССР и неговото тоталитарно наследство, което настоящето трудно и бавно лекува. В исторически план, след окончателното разпадане на Съветския съюз през 1991 г. Европа се явява като вече закономерна политическа алтернатива за всички държави отвъд Желязната завеса, включително и за бившите съветски републики.

През 1993 ЕС поема отговорността да обещае конкретно бъдещо членство на онези страни от Централна и Източна Европа, които изпълнят високите критерии на Запада за демокрация и икономическа либерализация. През 2004 г. са приети първо европейците в графа „отличници” по реформи, а през 2007 г. по-бавните реформатори, поставени в категория „изоставащи” – българи и румънци. При шестте бивши съветски републики обаче конкретно обещание за бъдещо членство в ЕС все още липсва.

В случая с Източното партньорство ЕС се явява отново като меценат на западните демократични ценности, които промотира чрез аналогични нормативни инструменти на „мека сила”/soft power/, „засрамване”/shaming/, “морков и тояга” /равнозначно на финансова помощ и санкции/, прилагани и при страните от Централна и Източна Европа, но със значително по-малък размах, без големи обещания и с доста по-късен старт. ЕС подписва споразумения за партньорство и сътрудничество със страните от Източна Европа и Южен Кавказ след средата на деветдесетте години на 20в. В последствие тези партньорства са обединени от политиката за съседство на ЕС едва през 2004 г. Няколко години по-късно Европейската политика за съседство е разширена с нови инициативи за Съюз за Средиземноморието /преподписан в Париж, юли 2008/, Съюз за Черно море /Киев, февруари 2008/ и Източното партньорство /Прага, Май 2009/.

На думи сравнително новата политика на Източно партньорство звучи амбициозно с идеята за истински демократични реформи, действащо гражданско общество и закони, спазване на човешките права, прозрачно управление, реална пазарна икономика и устойчиво развитие на шестте пост-съветски държави, в действителност обаче постиженията й в района са спорни. Политиката е базирана на т.н. „Планове за действие” /Action Plans/ изградени според особеностите на всяка една от участничките, Европейския инструмент за съседство и партньорство /ENPI/ и съответните механизми за оценка на постигнатия прогрес от Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна по поставените европейски условия за реформи.

Онова, което Европа обещава, е формулирано в обновената политика за съседство „повече за повече” /more for more/ или повече демократични и либерални реформи за повече дивиденти в сферата на търговията и визовия режим с ЕС, както и увеличено финансово подпомагане за националните, културни, изследователски и граждански институции на страните.

Прагматично погледнато общите цели на ЕС и източните му партньори са политическа и енергийна сигурност, мобилност, интеграция на транспортните и енергийни мрежи, общ пазар и устойчиво развитие. Неизненадващо, фактор за успехи или неуспехи, баланси или дисбаланси в европейската политика на Източно съседство е руският. Русия, след промените от 1991-ва продължава да бъде антоним на европейските ценности за демократично управление, но също така продължава да бъде и стратегически партньор на Съюза, когато става въпрос за прагматизъм и по-конкретно за енергийно сътрудничество и търговия със суровини.

Отношението на Москва към Източната инициатива на Европа е също толкова противоречив колкото и отношението на ЕС към самата Русия. Първоначалната реакция на руския външен министър Сергей Лавров е да обвини ЕС в изнудване и по-точно в натиск на Беларус, който при други обстоятелства би подкрепил признаване на независимостта на Южна Осетия и Абхазия след военния конфликт през 2008, където Русия навлезе с армията си на територията на Грузия. Няколко дни след изказването си обаче, министърът, воден от политиката на прагматизма в отношенията с ЕС заяви, че не отхвърля възможността за присъединяването на Русия към програмата за Източно партньорство.

Русия и шестте

В подхода си към Източното партньорство ЕС постоянно се води от трудните си отношения с Русия, която е особено чувствителна по отношение на "близката си чужбина", както нарича и до днес съседните си страни. Именно затова и отношенията между Москва и шестте столици са толкова определящи. През март миналата година Русия изненадващо беше предадена в грузинския конфликт от страната, която по-традиция има здрава връзка с Кремъл и до днес не е член на организацията на Съвета на Европа - Беларус.

Въпреки жеста на Беларус към ЕС да се въздържи от признаването на независимостта на спорните територии, отцепени от Грузия с руска военна интервенция, авторитарният режим на президента Лукашенко съвсем не върви според Хартата за човешки права. ЕС, освен чести критики за липсата на демокрация, човешки права и свободи в страната, предприе визови забрани на беларуския политически елит, включително и на президента Лукашенко през 2006 г. поради жестоките репресиите на режима срещу политическите му опоненти. Забраните бяха препотвърдени от Брюксел през януари 2011 след като властите в Беларус с насилие сломиха протестиращите след поредната, четвърта победа на Лукашенко на изборите през декември 2010 г.

Въпреки дипломатическия скандал, Беларус остава ключов фактор за енергийната политика на ЕС като 1/5 от руския газ за Европа минава през територията му. От тази гледна точка Беларус може ди си позволи да заобикаля европейските правила, но и да маневрира спрямо Русия.
Другият тлеещ конфликт, разразил се от началото на деветдесетте години в района, е между Армения и Азербайджан за спорната територия Нагорни Карабах. Въпреки победата за Армения през 94-та година, жестоката вражда между двете страни съвсем не е приключила. През 2010 година азербайджанският президент Илхам Алиев заплашва с нова война арменците в поне девет свои изказвания, пише The Economist през март, а конфликтът след „края” си взема още 3000 жертви.

За ЕС е от изключително значение стабилността в региона предвид подписания с Азербайджан, най-богатата страна в района на Южен Кавказ на значителни залежи от природен газ и петрол, „Меморандум за разбирателство” за енергийно сътрудничество през 2006 г. За разлика от Азербайджан и Беларус, държавите с „по-европейска” ориентация са Грузия, Армения, Молдова и Украйна. Четирите страни са считани в по-голяма или по-малка степен за демократични, а отношенията им с ЕС отчитат еволюция и задълбочаване на интеграционния процес – плановете са за осъществяване на дълбока и всеобхватна зона за свободна търговия и либерализиране на визовия режим с ЕС в близкото бъдеще.

Украйна също е ключов фактор по отношение на търсената от ЕС стабилност в региона, тъй като голяма част от руските тръбопроводи към Европа минават през украинска територия. Страната, почти успешно достигнала сравнително висока степен на европейска интеграция, след последните избори за президент, спечелени от Виктор Янукович, отново се озова в „плаващата” зона на изток от Европа и на запад от Русия. През април украинският президент затопли поизстиналите отношения с Кремъл след газовата криза от 2009 година, като разреши на руската страна да задържи флотата си на Кримския п-в до 2042г. в замяна на по-евтин газ.

Арестът на Юлия Тимошенко и непрозрачният процес срещу бившия проевропейски настроен премиер на Украйна предизвикаха порицанието на Европа. Последните събития от Украйна, считана досега за „отличник” по евроинтеграция показват обаче, колко крехко е политическото равновесие и колко непредсказуема е посоката на вятъра на изток от Европа. С предстоящото възраждане на Източното партньорство под егидата на Полша, по съседски силно заинтересувана от политическа стабилност, устойчиво развитие и интегриране на региона с ЕС, можем да очакваме с интерес равносметката и позициите на европейските лидери за източната политика на съседство, не по-малко важна от случващото се на юг.

euinside ще проследи срещата на върха между ЕС и страните от Източното партньорство в специална тема, която ще отворим скоро. Предстои да ви представим и различни позиции по повод срещата в следващите дни и седмици.