euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Да се разведем ли с партньор, с когото вече не се обичаме, даже вече не гледаме в една посока, но пък се чувстваме сигурни или по-скоро осигурени? И дали това вече е начинът, по който трябва да разглеждаме транс-атлантическите отношения, а не както в 20-ти век беше все още модерно - Европа да бъде в ролята на родителя, а САЩ на детето, което вече е поело по своя път? Тези мисли нахлуха в главата ми, докато слушах дискусията по повод публикацията на Ник Уитни и Джереми Шапиро от Европейския съвет за външна политика, озаглавена "Към една постамериканска Европа: Одит на отношенията между ЕС и САЩ".

Впрочем, дискусията, колкото и да беше сериозна и много навременна, постоянно теглеше към брачни асоциации. Пръв такова сравнение направи Ник Уитни, като обясни, че един от основните проблеми между ЕС и САЩ е много подобен на семейните проблеми, когато партньорите охладняват помежду си. Според него, Европа сякаш не е разбрала, че с всяко свое действие или бездействие постоянно предизвиква американското разочарование, а Америка отдавна вече не иска да е патрон на Европа, а партньор, който "в добро и зло" да бъде винаги до нея.

ЕС просто не успява да откликне по подобаващ начин на американските очаквания нито за приютяване на затворници от Гуантанамо, нито за Афганистан. Вместо това се е появила някаква странна форма на фетишизъм сред европейските лидери, които се надпреварват кой повече време е прекарал с президента Барак Обама. Според г-н Уитни е крайно време ЕС да избере нов подход спрямо Вашингтон преди да е станало твърде късно. Досегашният почива на дадености от миналия век, което пречи на една по-реалистична преценка, смята още авторът на доклада.

При анализа на захлаждането на трансатлантическите отношения Джереми Шапиро и Ник Уитни са отделили специално внимание на разделителната линия "нова-стара" Европа. Според Ник Уитни стара Европа все още робува на благодарността си за помощта на Америка по време и след Втората световна война. Нова Европа също има за какво да е благодарна на Съединените щати - поощряването на прехода към демокрация и пазарна икономика, стремеж към свобода и най-сетне обединяване със стара Европа.

Между другото, точно по тази осова линия изключително смислено обяснение даде българският външен министър Николай Младенов, който също взе участие в дискусията. Според него, напрежението между САЩ и Европа се дължи на "комплекса на старите колониални страни, които имат своето виждане за своята отговорност към онази част на света, към която те са имали отношение в миналото и постсъветския комплекс на Източна Европа".

Г-н Младенов без да иска също се поддаде на сравнението с брака по време на дискусията, което провокира euinside да попита дали пък все още ние вътре в Европа не сме си изяснили за себе си кой за кого се е оженил. Ако продължим със семейната терминология, то може спокойно да кажем, че нова Европа се разведе със Съветския съюз и избра стара Европа за свой втори съпруг, докато същевременно се опитваше да си осигури и партньорството на САЩ в случай на нужда.

Българският външен министър се съгласи и сериозно обясни: "Няма да е лъжа, ако кажем, че в крайна сметка ние сме се оженили за старите членки. Това обаче не означава, че животът оттук нататък - и техния, и нашия -ще е същият какъвто е бил преди брака. Защото страхът да не можеш да излезеш с общата теза, да можеш да изговориш общата теза по начин, по който тя да бъде чута в целия свят е също и системен - икономическото състояние, политическото, проблемите, които вълнуват различните членки и компромисът, който трябва да се намери между всички тези политики много често стига до най-малкото общо кратно".

Като доказателство за това, че все още няма достатъчна яснота как са разпределени ролите в глобалното семейство беше и друг въпрос, който постави Централна и Източна Европа в ролята на детето, резултат от брака между ЕС и САЩ.

Колкото и да звучи несериозно, семейният дискурс има своята история, която и досега оказва влияние над евроатлантическите отношения. Още със създаването на САЩ, Европа винаги е гледала на Америка като на свое отделило се дете. Сега детето е вече голямо и иска конкретни неща от своите родители и ако не ги получи, ги търси другаде.

Според участниците в дискусията, не всичко е изгубено. Нещо повече, те изразиха оптимизъм, че със заработването на новата Европейска служба за външна дейност, създадена според Лисабонския договор, ЕС ще успее най-сетне да говори с един глас пред света, а също и да формулира по-добре интересите на съюза. За да бъде проектът успешен обаче, според Николай Младенов, "гласът" на Европа - върховният представител за външната политика баронеса Катрин Аштън трябва да се заобиколи с достатъчно хора, които да са добре запознати с всички исторически, религиозни и политически особености на 27-те страни-членки на ЕС, за да може по-лесно да говори от тяхно име.

Макар равносметка от този тип да е закъсняла, предвид скоростта, с която глобалният пейзаж се променя и скоростта, с която ЕС може да се адаптира заради институционалната си тромавост, този разговор все пак трябва да се състои. Защото е вярно, че в рамките на ЕС не сме равни в много отношения, но е вярно също така и, че ако постоянно формираме подхода си към света на базата на "старите членки знаят по-добре, а новите само слушат и следват", това със сигурност улеснява онези, за които "прагматичният" подход е единственият възможен. А "прагматичен" е съвременният прочит на "разделяй и владей". Това ясно се вижда в подхода на ЕС към Русия.

Вижда се също и от реакциите от срещата на президента Барак Обама в Прага с лидерите на страните от Централна и Източна Европа, на която не бяха поканени представители на ЕС или на страните от НАТО. Според едни, това е била среща, с която американският президент е искал да покаже ясно на новите страни-членки на ЕС, че Америка не ги изоставя. Николай Младенов видя срещата по друг начин: "Аз не се притеснявам в момента от това, че Обама се е видял с някои страни в Прага, че не всички от НАТО и ЕС са били поканени, защото тези, които бяха поканени имат обща история, обща чувствителност. Тя е реална. Защо да се правим, че тя не съществува? Защо да се опитваме да я скрием? Нека намерим решението му с европейските институции".

Може би отказът на президента Барак Обама да дойде за редовната среща на върха ЕС-САЩ в Европа не беше най-добрият повод ЕС да бъде накаран да се замисли какво е станало през последните 10 години, в които Съюзът се опитваше да намери себе си, но в крайна сметка, както гласи поговорката - по-добре късно, отколкото никога. А, що се отнася до България - добре е, че имаме министър на външните работи, който говори така открито и осведомено по тези въпроси. Остава само да покаже и, че новите страни-членки не са призвани само да следват, но и да формират външна политика, независимо, че са още бедни и недостатъчно реформирани.