euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Разговорите за трансатлантическите отношения постепенно прерастват в обсъждане на това доколко Европа е равностоен партньор в тези отношения и на какво се дължат слабостите й. Досега говорихме за проблемите на НАТО, но и за трансатлантическите отношения като цяло, в които се оказва, че Северноатлантическият съюз има особена, да я наречем балансираща роля, защото това е мястото, където Европа и Съединените щати са равностойни партньори. Извън тази организация нещата са по-различни.

Както стана ясно от предишните ни срещи, във Вашингтон основните ни разговори бяха с представители на различни мозъчни тръстове, центрове за изследвания, защото те имат наистина огромно влияние върху американската политика отделно от това, че винаги може да им бъде зададен и въпрос, на който политикът или държавникът надали би отговорил извън заучената фраза за позицията на държавата.

В института “Брукингс” разговаряхме с Джереми Шапиро, директор изследвания към центъра за Съединените щати и Европа и партньор в изследванията на външната политика. Специалист е по гражданско-военни отношения, Европа, Франция, военни операции, национална сигурност, трансатлантическа дипломация. Изобщо, правилният човек за такъв разговор. Той представи под малко по-друг ъгъл позицията на Европа в трансатлантическите отношения.

Може би именно срещата ми с Джереми Шапиро бе причината да се замисля по-дълбоко за ролята на Съединените щати, на Европа и събитията, на които нашето поколение е свидетел и пряк участник. Мисля, че тази дискусия се състоя в подходящия момент, когато в Европа все повече се наслагваше чувството, че Съединените щати се превръщат в навлязлото дълбоко в пубертета дете, което всеки момент майка Европа ще изпусне из контрол. И така ето как си представя Джереми Шапиро Европа:

“Европа не е в съзнанието на хората, особено във Вашингтон. От гледна точка на американските стратези, Европа е решен проблем до голяма степен. Очевидно е, че през 20-ти век по-голямата част от проблемите за американската външна политика бяха в Европа. През последните 15 години обаче, те се изместиха извън границите на Европа. Съвсем естествено, американските стратези насочиха вниманието и усилията си към Близкия изток и района на Тихия океан. На Европа се гледа като на отминал проблем. Разбира се, това представлява най-големия успех на Алианса през последните 50 години. Изглежда обаче се явява тенденцията да се подценява ролята на пакта за стабилността в Европа.

И макар много от вас да са склонни да ме оборят, ще кажа, че тази администрация е първата, която обръща сериозно внимание на НАТО и дори разчита на него. Във всеки един случай президентът Буш пита дали НАТО може да помогне и ако да с какво, ако не – ще се оправяме сами. Съвсем естествено е никой да не си задава въпроса какво ще стане с НАТО, ако не го включим в тази или онази операция. Поради липса на по-подходяща дума ще кажа, че НАТО е комплект инструменти, чрез който Съединените щати могат да си помогнат в критични моменти някъде по света. Мисля, че президентът Буш е повече от готов да се възползва от това.”

Точно тази позиция провокира въпроса към Джереми Шапиро не смята ли, че така поставени нещата, дразнят Европа? Отговорът беше този:

“Вижте, постигнатото на европейския континент е абсолютно чудо на човешката цивилизация. Мисля, че е важно да спрем за момент и да помислим за това, важно е да сравним как изглеждаше Европа преди 50 или 100 години с това, което е сега. Очевидно има още много проблеми, но по отношение на обща заплаха, за сигурността или регионалната стабилност, такива проблеми почти няма, което е изключително. И да ви кажа честно изобщо не ме интересува чие постижение е това дали американско, или европейско. Важното е, че е постигнато. Така че, нормално е тук хората да се концентрират върху горещите точки.”

Ясно е, че така поставен проблемът изисква изключително задълбочен анализ и се надявам, че тези статии са само началото. Защо Америка е такава каквато е, е тема, за която са изписани томове. Защо Европа е такава също е било обект на изследване и, може би, познаването на общата ни история, като цивилизация и култура, подсказва донякъде какво трябва да направим оттук нататък в трансатлантическите отношения и мисля, че неведнъж е ставало дума за това, че Европа е прекалено съсредоточена във вътрешните си проблеми без реално да ги решава, лишавайки по този начин света от конкретен партньор.

Проблемът е, че светът трудно припознава Европейския съюз като конкретна сила, каквато е една държава например. На фона на все по-ясно очертаващите се глобални актьори като Китай и Индия, освен Съединените щати, Европейският съюз като субект определено се размива. Точно това казва и Джереми Шапиро на изпроводяк по повод намерението на Брюксел да създаде сили за отбрана:

“Един от основните проблеми, които Съединените щати имат с Европа не е в това, че тя е прекалено силна, а точно обратното, че Европа е прекалено слаба. Същевременно обаче, тук има и хора, които се опасяват, че Европа може да се превърне в конкурент и НАТО е именно мястото, където Съединените щати имат осигурено място, имат думата и могат да оказват влияние. По този въпрос аз се застъпвам за това да поощряваме, а не да пречим на опитите за интеграция в Европейския съюз, не бива да се страхуваме и да гледаме на съюза като на нещо, което е против НАТО и трябва да приветстваме това. Подходът към Европейския съюз трябва да бъде от гледна точка на това, че НАТО е нещо много важно.”

Звучи ли ви познато? Защото го каза Лео Мишел, каза го и Радек Сикорски. Ние като бъдещ член на Европейския съюз вероятно имаме с какво да помогнем така, че да превърнем Общността в силен играч на глобалния терен. Това би било от полза за всички.