euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Освен трудностите в трансатлантическите отношения, самото НАТО изживява криза на идентичността си. Ние наричаме тази криза реформиране на НАТО, а във Вашингтон я наричат трансформация, което може би е по-точна дума. За да очертая по-добре картината на тази трансформация ще си позволя да цитирам Джефри Саймън, изследовател в Института за национални стратегически проучвания към Националния университет за отбрана във Вашингтон.

В своята публикация, озаглавена ”Експедиционни операции: влияние върху новите членки и партньорите” Джефри Саймън пише, че след участието си на Балканите в средата на 90-те години на миналия век, намесата на Северноатлантическия съюз във военни операции, отвъд териториите на страните-членки представлява както ново предизвикателство, така и възможности за постоянно увеличаващите се партньори в съюза след края на Студената война. Един от основните въпроси е какви уроци си извлякоха новоприсъединилите се и партньорите от тези експедиционни операции и по какъв начин този опит се отрази върху усилията им за трансформация на собствената им отбрана?

Джефри Саймън продължава по-нататък като посочва, че операциите на НАТО в Босна и Херцеговина са приключили съвсем скоро, през 2004-та година. Докато изграждат силите си от останките от Варшавския договор или изцяло от нулата, кандидатките за НАТО и партньорите стигнаха до извода, че редовната армия е подходяща за териториална отбрана, но за сметка на това има сериозни недостатъци в експедиционните операции, т.е. да участва в операции извън родината. Централно- и източноевропейските правителства установиха, че се нуждаят от бързо разполагаеми сили с независими ресурси и достатъчно кадри, добре обучени и владеещи английски език за ефикасно участие в мироопазващи и свързани операции.

Тук ще отворя една скоба, че терминът свързани след мироопазващи, тепърва ще добива яснота. Според Саймън, опитът от Босна се превърна в катализатор за по-реалистична реформа в отбраната сред тогавашните кандидатки, а сега настоящи членки на НАТО. Тук вероятно много хора се питат кой го интересува всичко това и за какво го говорим. Би трябвало да ни интересува, тъй като една от основните мисии на посткомунистическия ни преход към демократичните общества бе присъединяването към НАТО. За малка държава като нашата членството е важно, тъй като ние нямаме средствата и възможностите да се отбраняваме сами и на практика от второто българско царство насам реално никога не сме се го и правили сами.

Членството в НАТО обаче не е само гаранция за нашата собствена сигурност. По формулата “безплатен обяд няма”, ни се налага и да допринесем с нещо, ако е възможно не да замазваме само очи, а реално да помагаме в мисиите на пакта. Та, след това, според мен важно уточнение, да продължим с публикацията на Джефри Саймън за трансформацията, от гледна точка на новоприсъединилите се държави, каквато е България и така наречените партньори. В Косово, както и в Босна, някои участници приеха така неречените “правила на действие” или други принципи, които реално спънаха оперативността на мисията. Така се наложи НАТО да се занимае с въпроса как да стандартизира националните мандати и правила на действие за операции, извън територията на действие на пакта.

Все още е предизвикателство за НАТО това, че все още няма представа за окончателния статут на Косово, което прави трудно по-нататъшното планиране на мисията. Неизбежно е да цитирам и частта за Ирак в началото на публикацията на Джефри Саймън не само защото България участва активно в Ирак, но и защото това бе реално предизвикателство за Организацията на северноатлантическия договор. Операцията “Иракска свобода”, започнала през 2003-та година, се оказа много по-труден път, пише Джефри Саймън.

Първо, някои ключови съюзници на НАТО не успяха да споделят страховете на Съединените щати, а на второ място, смяната на обосновките за операцията (от оръжията за масово поразяване до връзки с Ал Кайда, изграждането на демокрация) допълнително подрони доверието сред обществата на някои съюзници и партньори. На трето място е и това, че много от новоприсъединилите се през 2004-та година изпитват сериозни финансови затруднения да участват в експедиционни операции и същевременно им се налага усещането, че не изпълняват поети ангажименти и обещания.

Не на последно място е и това, че много от участниците се оказаха неподготвени заради грешно формулирани мандати, правилата за действие и липсата на оборудване и обучение за неочаквани бойни действия на терен. В резултат на това някои страни, една от които е България, понесоха много човешки загуби, което пък доведе до остра социална реакция. Ще спра дотук с публикацията на Джефри Саймън за експедиционните операции на НАТО и как те се отразяват на новоприсъединилите се държави. Сега, на военна територия, тъй като Институтът за национални стратегически проучвания е част от Националния университет за отбрана, предлагам да чуем мнението на Лео Мишел:

“За хората в областта на отбраната и военните въпроси беше трудно доскоро да гледат на Европейския съюз като на организация за сигурност, тъй като в продължение на близо 50 години на Европа се гледаше като на важна в областта на икономиката, политиката и социалната политика, но не и в сферата на отбранителните и военните въпроси, с което се занимава НАТО. Мисля, че от 1998-ма година това отношение еволюира и чувам вече и от Пентагона включително, че Европейският съюз и НАТО наистина трябва да работят заедно. Това не е някаква игра. И ако поразпитате из военните среди ще видите, че там не се тревожат особено от възможностите Европейския съюз да се превърне в заплаха или конкуренция във военните дела. По-скоро обратното, притесняват се, че Европа ще продължи да влага твърде малко в отбрана.”

На въпрос на как се отнася към амбицията на Европейския съюз да създаде свои собствени сили за отбрана, Джефри Саймън отговори многозначително, че би се радвал да види тази идея реализирана. Лео Мишел обаче даде по-обстоятелствен отговор:

“Когато сте член и на двете организации, НАТО и Европейския съюз, вашите сили на теория ще трябва да бъдат на разположение и на двете, но в някакъв момент ще се наложи на всяка една държава, членуваща и в двете, да реши под чия шапка ще оперират силите й. Един от факторите за това е, че всяка организация си има различна сила, структура и организация. Освен това, фактът, че Съединените щати членуват в едната, но ги няма в другата играе съществена роля. "На теория, членовете на организацията, ако се върнем към основополагащите договори и декларациите на страните-членки на Европейския съюз, европейски части ще участват там, където НАТО не може.

Така че, не бива да има конкуренция по отношение на военните операции. Трудно е да си представим, че Европа може да се оправи с някаква сериозна заплаха без участието на Съединените щати. Бихме могли да си представим обаче, че Съединените щати или някоя друга страна, която не е член на Европейския съюз или й предстои да бъде, обяви, че не проявява интерес към даден конфликт. Тогава ще се наложи Европейският съюз да поеме отговорността. Ще дам и пример, операцията в Африка, където Европейският съюз направи своя мисия, която по същество е френска, но е под флага на Европейския съюз".

Както вече стана дума неколкократно отношението на Съедиените щати към НАТО е променено и част от тази промяна бе определена изключително точно от Лео Мишел:

"Съединените щати се поколебаха след 11 септември да кажат хайде да отидем в Афганистан като НАТО, защото съществуват реални опасения, че иначе можем да провокираме сблъсък на цивилизациите като направим това войната на Европа срещу исляма. Имаше и много мюсюлмански държави, които проявиха интерес да окажат подкрепа по някакъв начин. Честно казано обаче, не чух нито един европейски минитсър на отбраната да каже дайте да идем като НАТО. Не бива обаче да подценяваме ролята на НАТО в Афганистан и трябва да отчетем факта, че има промяна в отношението към тази война дори и в страни, които бяха особено критични в началото".