Защо трябва да се учи за ЕС в училище?

Ралица Ковачева, March 26, 2012

С този въпрос се опитах да провокирам учители от средни училища в цяла България, събрани на семинар в информационния център на ЕС в София. Събитието беше организирано от Информационното бюро на Европейския парламент в България и имаше за цел да срещне учителите с български депутати в Европарламента, които да ги запознаят с актуални европейски проблеми и дебати. Семинарът беше красноречиво озаглавен „Бъдещето на Европейския проект: цената на 'не-Европа'“. Ивайло Калфин от групата на социалистите и демократите запозна учителите със заплахите за Европа, произтичащи от икономическата криза, а Станимир Илчев от групата на либералите - с опасността от национализма и популистката реторика.

На този фон моята цел беше да провокирам учителите с тезата, че за Европейския съюз трябва да се учи в училище, но не за да се добавя още фактология в и без това натъпканите с излишни знания детски глави, а за да получат децата гражданско образование и възпитание. Да разберат и приемат европейските ценности, за да започнат да говорят и мислят за себе си като европейци за разлика от нас, родителите, които все още се чувстваме не точно и недостатъчно европейци. Защото децата са бъдещите гласоподаватели и бъдещите управляващи, от които ще зависят българските решения и българските позиции по европейските въпроси.

В този смисъл знанието за ЕС трябва да е неразделна част от гражданското образование на децата. Смисълът от него би бил не да ги направи по-информирани, а по-активни граждани. Израствайки като осъзнати граждани на собствената си страна и на Европейския съюз, те ще направят това, което ние днес не успяваме - да участват пълноценно в европейските дебати и в резултат - страната ни да формира и отстоява смислени и продуктивни позиции. А съзнанието, че са граждани на обединена Европа ще разшири кръгозора им и ще им разкрие нови възможности за обучение и работа.

Като казвам всичко това си давам ясна сметка откъде тръгваме. Българското медийно пространство е доминирано от няколко устойчиви метафори за ЕС и българското членство. Пет години след влизането си в ЕС България продължава да е член, само когато й изнася - Брюксел е добър, когато дава и лош, когато изисква. В медиите образът на ЕС (Брюксел) се нарежда до тези на “Дядо Иван” и “Чичо Сам” като поредната външна сила, която влияе на българските решения. Българските медии упорито наричат представителите на Европейската комисия „евробюрократи” и „еврочиновници” с всички възможни негативни конотации на този образ.

А любима фраза на управляващите (не само в България) е “Брюксел каза” - така се оправдават всички непопулярни мерки, които биха могли да отблъснат гласоподавателите. Макар да не присъства в цялата си дълбочина и с необходимата активност в българското медийно пространство, популярната в цяла Европа дилема ‘националният суверенитет vs. “повече Европа”’ е решена в родните медии, естествено, в полза на националния интерес (дори, когато той не е ясно дефиниран), особено когато е необходимо да се демонстрира финансово изражение на европейската ни солидарност.

В резултат на тази медийна среда две трети от българите се чувстват неинформирани по европейските теми, показва изследване на Евробарометър от края на миналата година. Фактът, че ситуацията в цяла Европа е подобна не бива да ни успокоява. Напротив, това за пореден път показва острата нужда от знание и разбиране на европейски теми. И то по начин, който да направи гражданите не просто по-информирани, а да им даде възможност да участват активно в актуалните дебати и да изразят позиция.

Това обаче няма как да стане чрез медиите, защото те очевидно са направили своя избор и вместо да насочват обществения дневен ред, услужливо го следват. За да променим това, трябва да започнем от началото - от класната стая. Това е първото място, където децата ни стават част от обществото и там трябва да разберат какво означава това. Това означава децата да знаят, успоредно с правата и задълженията си като български граждани какви са правата и задълженията, произтичащи от членството на България в ЕС, какви възможности предоставя единният европейски пазар, как гражданите участват в управлението на ЕС, в процеса на взимане на решения, в актуалните европейски дебати (за бъдещето на европейската интеграция; ролята на институциите и на националните държави; демократичната легитимност). Разбира се, всичко това трябва да е поднесено съобразно възрастта и знанията на децата.

Мисля, че ако учителите имат желание, могат да направят много неща без да са необходими допълнителни средства, нови учебни програми или учебници. Дали става дума за дискусии в часа на класния ръководител (с поканени подходящи гости по темата), дали за проекти и други извънкласни форми, игри, състезания, посещения на културни и други събития, свързани с Европейския съюз - въпрос на преценка на учителя според възможностите и идеите му.

Очаквано думите ми провокираха възражения, че за ЕС и сега се учи в рамките на други предмети, а от пет години в класните стаи има информационни табла за ЕС. Една учителка възрази, че в крайна сметка, децата също трябва да проявят активност и да покажат, че искат да знаят повече за ЕС. Стана дума и за недостатъчната квалификация на учителите по европейски въпроси. Но след семинара получих две писма, в които дословно учителките пишат, че „да, за ЕС се учи в училище, но не така, както е необходимо”. А знанието за ЕС и гражданското образование, което децата получават е „доста формално и далечно от възрастта и разбиранията им”.

Затова фокусът занапред трябва да падне върху как да стане това с ясната цел, че образованието е от ключова важност в отглеждането на мислещи и активни граждани от ново поколение.

България: Хоризонт 2020