Пушката н а Брейвик гръмна срещу политическото лицемерие
Ралица Ковачева, July 26, 2011
Защо Норвегия? Това се питат всички след кървавата баня, устроена на 22 юли от Андерс Белин Брейвик, който причини смъртта на 76 души само за няколко часа. Първо като взриви бомба в правителствена сграда, а после – с безразборна стрелба срещу младежи, привърженици на управляващата Работническа партия. Християнски фундаменталист ли е Брейвик или крайно десен екстремист? Или просто луд, въоръжен с пушка и бомба? Сам ли е действал, кой сложи оръжието в ръцете на един 32-годишен млад мъж, кое го накара да дръпне спусъка и да избие десетки норвежки младежи?
Самият Брейвик пише преди време, че неговите врагове са защитниците на мултикултурализма - разбирането, че различните култури трябва да съществуват съвместно, заедно, на базата на взаимно познаване, уважение и разбиране. Има разлика между разбирането за мултикултурализма и за толерантността - първото е общуване, второто - просто търпимост.
Холандският професор по градска социология в университета в Амстердам Пол Схефер е сред първите, които откровено поставят проблема с имигрантите в светлината на общественото внимание в Европа - още през 2000-а година той публикува есето „Мултикултурната драма”, което предизвиква разгорещени дебати. Миналата година направих интервю с проф. Схефер, в което той ясно обяснява проблема на западноевропейците с мюсюлманските имигранти.
„Принципно смятам, че нашата толерантност е станала все повече безразличност. Ние не живеем един с друг, а един до друг. Идеята е 'Докато ти не се докосваш до мен и не се бъркаш в живота ми, аз няма да ти задавам въпроси'. Когато живеем в град като Амстердам, където 17 националности живеят заедно или се опитват да живеят заедно и където половината от населението е от имигрански семейства, повече не можем да се избягваме. Идва моментът, когато стават ясни границите на нашата толерантност и когато трябва да започнем да си задаваме въпроси един на друг.”
Проф. Схефер описва три фази на отношенията с имигрантите, изведени от историята на имиграцията - избягването, което хората лицемерно определят като толерантност; следва фазата на конфликта, която е неизбежна, за да се стигне до третата фаза - социалният компромис. Очевидно сега сме на етапа, в който избягването вече е невъзможно и конфликтът е неизбежен.
Това е и причината, катализирана от социалната и икономическа криза, за възхода на популистките и антиимигрантски партии в цяла Европа. И ако на първо четене се сещаме за Франция и Холандия, статистиката показва сериозен и траен успеех на популистите именно в скандинавските страни. Последни бяха „Истинските финландци”, които станаха трета по големина парламентарна сила във Финландия на изборите през април тази година. Подобно е положението в Дания и особено в Норвегия - там популистката антиимигрантска Прогресивна партия става втората най-голяма в страната още през ... 1997-а, а на изборите през 2009 печели 24% от гласовете. Чест прави на традиционните партии в страната, че държат популистите в изолация и никога не влизат в коалиция с тях, въпреки силното им представяне на избори.
А успехът на партията е обясним: по данни от 2011 година над 18% от населението на Норвегия (общо 5 милиона души) е с имигрантски произход, 90% от прираста на населението се дължи на имигрантите, а 27% от новородените деца са с имигрантски произход.
Миналата година трима европейски лидери - британският премиер Дейвид Камерън, германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози обявиха провал на доктрината на мултикултурализма. Те признаха, че интеграцията на мюсюлманските малцинства в Западна Европа не се е състояла. Това, обаче, вместо да провокира дебати как тя все пак да се състои, имаше по-скоро ефекта на отместването на капака от вряща тенджера - кипенето стана още по-бурно.
Случилото се в Норвегия преди няколко дни е само кървавото олицетворение на този латентен конфликт, който тлее от години. От него най-успешно се възползваха популистките партии, които благодарение на страха и недоволството на хората стигнаха до националните парламенти. Без обаче да направят нищо повече за решаване на проблема, освен да продължат да го използват като средство за политически шантаж - както направиха „Истинските финландци” със спасителния заем за Португалия, например.
Страхът е мощно оръжие в ръцете на недобросъвестни политици. Те го използват, насъскват, подхранват, насочват и експлоатират безогледно и безмилостно, в търсенето на политически дивиденти. Резултатът? Един човек грабва пушка и избива десетки свои млади сънародници, защото вижда в тях бъдещите политици, които ще продължат линията на толерантност и интеграция на имигрантите. Не толкова екстремни, но не по-малко пагубни последици носи влизането в управлението на съмнителни политически субекти, яхнали вълната на страха и омразата.
Затова, ако питате дали вината е на религията, на полицията или на психиатъра на Брейвик - вината е на политическата класа. На популистите, които „въоръжиха” страха на хората с агресия и на традиционните партии, които не успяха да противопоставят на популизма смислени политически послания. Не успяха да защитят ценностите, които уж изповядват, не дадоха на избирателите си сигурността, от която се нуждаеха, не им отговориха с откровеността, която заслужаваха.
Какви са решенията? Според британския премиер Дейвид Камерън, либералните общества са били твърде толерантни към имигрантите. Защо ако някой бял човек изповядва расистки възгледи ние го осъждаме, а не се противопоставяме на ужаса на насилствените бракове, например? "Под доктрината на мултикултурализма ние насърчавахме различни кулртури да живеят отделен живот, разделени едни от други и от основната част на обществото. Ние се провалихме в създаването на визия за едно общество, към което те биха почувствали, че искат да принадлежат. Ние дори толерирахме тези изолирани общности да се държат по начин, който напълно противоречи на нашите ценности.”
Професор Схефер също смята, че интеграцията не може да се случи без поставяне на определени изисквания към имигрантите, които „трябва да бъдат поканени да възприемат себе си като граждани. Това означава да правят точно същото, което и всички останали - да бъдат учители, да работят във фабрики, да бъдат общински съветници, дори кмет на Ротердам - кметът на втория [по големина] град в Холандия е първо поколение марокански имигрант! Очаквам от тях да изпитват същото чувство на отговорност, което бих очаквал от всички останали.”
Едва ли вината за неслучилата се интеграция на мюсюлманите в Западна Европа може да се търси едиствено у правителствата и приемащите общества. В крайна сметка, имигрантите сами избират дали жените им да работят, дали да имат едно, две или 5 деца, дали да ги пращат на училище или не. Защитната позиция „ние пък ще сме различни” може и да дава известно чувство на сигурност, но от друга страна - защо отиваш в друг свят, ако не се възползваш от пълноценно от всички възможности, които той ти предлага, а не само от по-високата надница? Търсиш работа, но не даваш шанс на децата си да стигнат по-далеч, като научат езика и се образоват? Държиш жена си вкъщи, защото така си правил у дома, нищо че в този свят тя има право да учи, да работи, да се реализира като личност?
Не само имигрантите, обаче, трябва да си отговорят на много въпроси. Всеки от нас трябва да се запита дали се държи като гражданин на собствената си страна. Дали възползвайки се от всички възможности, които му дава обществото, на свой ред изпълнява своите задължения и отговорности към него? А става дума за простички неща - да работим пълноценно, да възпитаваме децата си, да сме ангажирани с проблемите на квартала, училището, града в който живеем - изобщо, да ни пука. Не можем да очакваме от другите нещо, на които самите ние не сме готови.