euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Известният колумнист на политическото седмично списание Globus в Хърватия, както и във вестник Jutarnji list, Борис Дежулович, написа саркастичен коментар в списанието в броя му от края на септември. Коментарът е много показателен от много гледни точки, включително и за България, тъй като повдига въпроси, свързани с комунистическото минало на Хърватия като част от бивша Югославия. Провокиран е от приключилата сравнително успешно словесна война между Загреб и Брюксел относно така наречения казус "Перкович", по който повече може да прочетете тук. Тъй като статията е много ценна като политически сарказъм, затова ви предлагаме превод със съкращения:

Преди 40-ина години се е случило нещо голямо в световната политика: шефовете на комунистическите партии на Испания и Италия - Сантяго Карийо и Енрико Берлингер - повели новия път към европейски комунизъм, който преминава точно през демократичните институции на капиталистическия Запад. Въз основа на идеите на марксисткия философ и основател на италианската компартия Антонио Грамшия, западноевропейските комунистически партии - дотогава екстериториални острови от съветския архипелаг и издънки на Брежневата доткрина - се еманципират по такъв начин от Москва, че чрез новия път тръгват по свой път (my way). 

15 години по-късно, вторият генерален секретар Михаил Сергеевич Горбачов, който разтваря прозорците, за да проветри прогнилия Съветски съюз, направо ще благодари на бащите на европейските комунисти от 70-те за идеите за перестройката и пускането на съветските сателити да тръгнат по своя орбита, всяка по своя път "my way", остроумно на мястото на Брежневата доктрина. Новият път на европейските комунисти от 70-те добива наименование, с което ще се запомни. Измислил го е легендарният редактор на загребския VUS и на белградския NIN Фране Барбиери. В това определено интересно време хърватските политически коментатори са измислями термини, които ще влязат в световното публично пространство и в британската енциклопедия.

Така се е родил еврокомунизмът. Революцията обаче яде своите деца - никой не знае това по-добре от комунистите - та така и еврокомунизмът накрая пръднал във ваната в момента, в който е победил, та чак паднала Берлинската стена, отвяла на московското сметище Сабурово и Съветския съюз, и Варшавския пакт, и Партията, и комунизма, че даже и самия Горбачов. Обаче "моят път" на Берлингер и Карийо се оказал твърде тесен пряк път за широкото, блестящо авеню на либералния капитализъм, на който еврокомунизмът тихо се изгубил. Идеята за новия път за комунизма, който би водил точно през демократичните институции на капиталистическия Запад, величествено пропаднала по следния начин: докато другарите схванат, че тази работа с "моя път" означава всъщност "никакъв път" (no way), и че еврокомунизмът бил само "нов път" за европейския капитализъм точно през институциите на комунистическия Изток, вече с учудване установили, че в този капитализъм съществува MTV и че CD-плейъра може да се купи с карта на 12 процента. 

Ето така е пропаднал комунизмът. Партиите се разпаднали, немските другари отишли при зелените, италианските - при социалистите, испанските - при военните сепаратисти, руските - в частния бизнес, а хърватските - в HDZ (Хърватския демократичен съюз). Или поне така се е мислело. Далече от главните "никакви пътища" на световната политика, на един неугледен и малко отдалечен площад в Загреб, се запазила една малка клетка хърватски комунисти, която отказала да отиде в HDZ: техният млад, нервозен генерален секретар Зоран Миланович Горбачов ще развие скоро навсякъде "нов път" за хърватския и европейския комунизъм - "най-нов път", който би го извел от сложните демократични институции на капиталистическия Запад. Един треторазряден журналист от загребския Globus ще нарече този революционен път "неврокомунизъм".

Съвсем накратко, неврокомунизмът на младия, нервозен Зоран Миланович ще бъде, както самата дума говори, отрицание на еврокомунизма. Неврокомунизмът, всъщност, не се опитва с методите на либералния капитализъм да опази болшевишката идея, а с болшевишки методи да опази идеята за либералния капитализъм. Може би звучи малко шизофренно, но в края на краищата се оказва, че идеята на либералния капитализъм я пазят само с болшевишкия метод, защото просто е така и защото при неврокомунизма методът е по-важен от идеята. 

От това паралелно настояще вторият генерален секретар Зоран Миланович, заради "lex Перкович" нервозно крещи своето решително "не" на ЕС, което наведе на заключението много хроникьори, че по този начин той пази комунистическите екзекутори. Целият потенциал на това заключение, впрочем, е изцяло символичен - да подсетя, че неврокомунистите пазят с либералнокапиталистически методи на европейския Запад методите на комунистическия СССР. Но той не вика нервозно, за да запази наистина гърба на КГБ-овските, пардон Удбашките, методолози, а просто си вика нервозно. Неговото "НЕ!" не е насочено към либералнокапиталистическа Европа, а към истинския свят: това не е онова Титово "Не!" на Сталин, а по-скоро Сталиновото "Не!" на Тито.

Напълно изолиран от този свят, в който междувременно е приключила Виетнамската война, измислен е компютърът, паднала е Берлинската стена и е декодирана спиралата на ДНК, генералният секретар Зоран Миланович нервозно вика на другарите и се кара с настоящето, проклинайки всяка сутрин деня, когато е всичко това е започнало и когато по някаква за него неразбираема причина от някоя неприятелска система - без значение коя, тъй като неврокомунизмът няма неспоразумения с идеологията - на него му е добра всяка, която е на власт - вече не може да праща нито в Сталиновите гулази, нито в Брежневите болници за душевно болни. Където, както се досещате, му е мястото и на неврокомунизма.