euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Един от най-подходящите начини да се научи повече за една страна, нейните проблеми и нагласи, е четенето на местната преса. Затова периодично ви предлагаме превод на някои от най-цветистите коментари в сериозните политически медии в Хърватия. 

Докато следя макроикономическите показатели и икономическото положение на страната, все по-често чувам въпроса: "Има ли изобщо причина за оптимизъм?". Това винаги ме обърква. Не разбирам. Все едно за оптимизма е нужна причина. Оптимизмът е надежда, вяра в бъдещето и успешния изход. А надеждата и вярата не подлежат на материални доказателства. Това е усещане. Почива на дребни неща и на миговете щастие. Онези, които не ги познават, ще бъдат вечно нещастни. Глупаво е да се рационализират оптимизма и песимизма. Но някои големи философи и учени са правили опит за това. Смята се, че известният математик Готфрид Лайбниц е представител на оптимизма, за разлика от Артур Шопенхауер, който е представител на вечния песимизъм. Ако те можеха сега да погледнат Хърватия, кой ли от тях двамата би бил прав? Няма да споменавам, че и двамата, заради философските си възгледи, вероятно биха пропищели от разните граждански сдружения за защита на верската толерантност, родните и женските права. 

Но има ли надежда?

Могат ли хърватите да бъдат доволни и щастливи от резултатите от последните избори за Европейски парламент? Разбира се, че могат! Най-малкото могат да са толкова, колкото е била майката на Айнщайн Паулина. Как така ли? Много просто. Всъщност, майката на Алберт първоначално жестоко се е противопоставяла на връзката на сина й и брака му със сръбкинята Милева Марич. Причините са били изключително прозаични. Милева е била четири години по-голяма от нейния син, не е била еврейка, а и единият й крак е бил по-къс. Но, станала ли е майка Паулина напълно щастлива и удовлетворена, когато всичко се е променило през 1919 г.? Синът Алберт наистина се развел от омразната й Милева, но само за да се ожени за собствената си братовчедка Елза! В крайна сметка дъщерята на сестрата на майката на Айнщайн й е станала снаха за една нощ. 

А Албертовата леля изведнъж става тъща. Но това не е бил краят на вътрешносемейното объркване. Нещата са се усложнили допълнително от бащите на новите младоженци. Освен всичко друго, бащите на Алберт и Елза са били племенници. Донесло ли е всичко това щастие на семейство Айнщайнови е трудно да се каже, но поразително напомня на вътрешната ни политическа сцена. Струва ми се по някакъв начин, че Паулина и хърватите в крайна сметка са преминали през едно и също.

Съвсем ясно е, че осемдесет на сто от избирателите, които решиха да не излязат да гласуват, са казали, че не искат нито един от предлаганите им политици. И? Нищо. Продължава терорът на малцинството. Медиите през цялата неделна вечер информираха само от предизборните щабове на партиите. Демагогията на партийните лидери преливаше от всички страни. Интересно, но никой нищо не попита онези неудовлетворени четири пети от хърватите, които се въздържаха да гласуват, тъй като им се е сторило, че между Милева и Елза няма кой знае каква разлика. Онези, които не вярват, че който и да било от тези брюкселски пътници ще бъде от полза за хърватските данъкоплатци. И затова решиха да не се оставят да бъдат малтретирани от еднодневния показен парад на демокрацията.

Кой ще плати купона?

Песимисти ли са онези, които твърдят, че Хърватия няма да има много полза от членството в Европейския съюз? Или пък от сегашните политици? Или, че ще им бъде по-добре? А как тогава другите членки на ЕС са просперирали? Анализаторите казват, че всичко е въпрос на подходящ момент. И на късмет. Нещо, което ние никога не сме имали. И затова сега влизаме в този европейски експеримент прекалено късно. Като за начало купонът е почти свършил. Останали са само няколко сухи канапета, полупразни бутилки и аутистични диджеи, които нямат късмет в социалните контакти и които по принцип не дават да си избираш музиката. Обаче домакинът все пак приветства гостите. Смята, че не е лошо да имаш още една ръка за утрешното почистване след купона. И за подялба на щетите.

Времената се менят. Финансовите магьосници от класата на Уорън Бъфет и Георг Сорош днес не биха успели да повторят чудесата, които извършиха между 1980 и 2007 г. по времето на голямата кредитна експанзия. Нито Европа, нито Америка все още са финансово Ел Дорадо. В този златен период е било прекрасно да си инвеститор и потребител. Никой не е питал за цената, нито някой е възнамерявал накрая да я плати. Всички са били успешни и щастливи. Докато е продължавало това. Но всеки купон рано или късно приключва. Америка и Европа вече пет години безуспешно се опитват да изтрезнеят и да се помръднат от мъртвата точка. Гражданите загрижено гледат как техните заплати и семейни приходи падат вече десет години поред. Дори и гениалният Уорън Бъфет не успява да спре това. Като коригирате богатството му спрямо инфлацията, то все още е под нивото на онова, което е имал преди 12 години ... там някъде в първото десетилетие на 21-и век. 

Светът сега се движи в обратната посока на онова, което беше през осемдесетте. Хърватия също. Опитайте се днес на борсата да заработите толкова, колкото сте могли в златния век на Pliva, Ina и HT [най-големите хърватски компании, доскоро изцяло държавни]. Магията свърши. Приходи от 20% годишно днес са само мечта. И сега всички, които искат да гледат, ясно виждат кой е блъфирал и от чии ръкави са изпадали фалшиви козове. Това, в което са ви уверявали местните политици, ще бъде платено накрая от всички, които са присъствали на партито. Без значение дали са пристигнали в началото или в края. Важното е само на преговорите за това кой колко дължи да не изпратите най-глупавия или най-нарцистичния от вашата група.

Така както стоят нещата, не е като да имате голям избор. Сега разбирате ли какво й е било на клетата Паулина?

*Текст от редовната колонка на хърватския колумнист Желько Керум за седмичното списание Globus от 19 април. Преведе Аделина Марини