Какво означава „повече Европа” за трите г олеми?
Жанета Куюмджиева, стажант, August 7, 2012
В съдържанието на стереотипната фраза „световни велики сили”, независимо от историческия период или дискурс на анализ, винаги инстинктивно влагаме представата си за няколко мощни държави, между които Германия, Франция и Великобритания. Ролята им на лидери в политиката на Европейския съюз е предопределена и от факта, че ЕС е само един от фронтовете, на които те действат. Две от страните са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, разполагат с ядрено оръжие и са бивши колониални сили; всяка от трите участва в НАТО, в групата на Г8 и е сред държавите с най-голяма квота в МВФ. Общо населението им съставлява 40% от целия ЕС и близо същия процент наброяват дипломатите на трите страни в различните общностни структури.
За 2011 г. брутният вътрешен продукт (БВП) на Германия е 20.3%, на Франция – 15.8%, а на Великобритания – 13.8%, което възлиза на 49.9% от общия за ЕС. Всичко изброено им дава възможност за влияние върху международните събития и категорично ги превръща в най-ключовите икономики на Стария континент. Ето защо в разработката си "Трите големи във външната политика на ЕС" Щефан Лене, гост-лектор на фондация "Карнеги Европа", е прав да напише, че до голяма степен това тяхно конкурентно предимство (макар да не е политически коректно да се говори за наличието на такова, както той сам отбелязва) над останалите 24 държави е „естествено, тъй като те просто могат да предложат повече”. Той е категоричен и в наблюдението си, че „ако трите са обединени и активно работят за някаква политика, то е много вероятно тази политика да се възприеме от 27-те членки. Ако обаче са разделени, ЕС ще бъде парализиран”.
Макар Германия, Франция и Великобритания да „играят в една категория” и да са основната двигателна сила в процеса на вземане на решения в Съюза, всяка от трите донякъде „играе” сама. На практика Берлин, Париж и Лондон все още имат достатъчен капацитет да влияят на процесите и самостоятелно. Въпреки ясната вече тенденция за изместване на силите към БРИКС, интересите на трите големи европейски страни, макар насочени към конкретни региони, все още са реализируеми. Отделно стоят и поливалентните им участия в най-разнообразни световни политически и икономически форуми. Външната политика на ЕС става средство за разширяване или ограничаване на пространството им за маневри. Ето защо интересът им към определянето на нейните насоки е от съществено значение за глобалното им представяне като самостоятелни политически и икономически играчи.
Повече Европа – повече и за Германия
За двадесет години Германия не само, че напълно реабилитира образа си пред света като достоен партньор и излезе от тягостната сянка на Втората световна война като постигна и мощен икономически растеж, но претърпя и ментална трансформация – отказ от амбициите да бъде възприемана като главна сила. Новата й, по-умерена и в никакъв случай „силова” външна насоченост Лене обобщава с аксиомата, че „повече Европа” ще доведе и до повече ползи за Германия – устойчив възглед на политическите кръгове в страната. Днес нейната водеща роля не се обуславя толкова от политически интереси, колкото представлява страничен ефект от успешното й икономическо представяне. Изоставянето на амбициите за световно господство доведе до доста благоприятното статукво на хармонични отношения вътре и вън, но и на по-ограничено международно ангажиране и по-изявена склонност да бъде водена, отколкото тя самата да насочва.
Вероятно именно заради това възприемане и силната чувствителност на Франция и Великобритания за отдаване на суверенитет в полза на европейските институции, Германия изглежда най-склонна да се лиши от някои прерогативи във външната си политика в интерес на по-ефективна дипломация на европейско ниво. Функцията на германския канцлер в последно време е изцяло в сферата на овладяване на кризата в еврозоната. Склонността към „повече Европа” - по-силна интеграция с цел възстановяване на икономическата стабилност - е част от правителствената реторика. В бъдеще тази особеност на германската визия за ЕС може да излезе от контекста на сегашната стагнация и да отприщи амбиция за по-изявено участие и дори за лидерство на Германия в общата външна политика.
Безспорен е обаче приносът на страната в засилването на ролята на общите институции и изпълнението на реформите, заложени в Лисабонския договор. Редица от тези промени са предложени именно от Германия и незадоволителното им изпълнение среща негодуванието на Берлин. Към момента обаче икономическата сила на страната й дава достатъчно поводи за установяване на партньорства извън ЕС чрез активно провеждане на консултации със САЩ и БРИКС. Това говори, че липсата на изявена външна политика не отнема ни най-малко от възможностите за адекватно участие в дипломатическата игра на глобално ниво.
Повече Европа, но не и по-малко Франция
Като че ли има неформална уговорка между Франция и Германия, според която Париж „държи” политиката, а Берлин - лидерството в икономическите въпроси. Франция е петата най-голяма икономика в света със значително влияние в Африка, военна сила и активна пропаганда на националната култура. Правото на централно място в определянето на обхвата и амбициите на европейската външна стратегия се обуславя и от вътрешната й конституционална система, която дава изключителни права на президентската фигура. Политическият модел на управление в страната позволява на президента да действа относително самостоятелно – без значително съобразяване с парламентарния контрол, коалиционните партньори в правителството и провеждане на консултации.
В управлението на Никола Саркози Щефан Лене извежда едновременно потенциала и ограниченията в правомощията на водещата фигура на Франция. Редица инициативи на бившия президент постигнаха значителен резултат в преодоляването на бюрократичната инерция на Съюза. От друга страна обаче Саркози до голяма степен е отговорен за дългогодишното свързване на Европейския съюз с тоталитарните режими в Северна Африка. Именно последните събития в Близкия Изток свидетелстват за една важна тенденция, а именно, че независимо от амбициите на Франция в региона, нейните възможности са ограничени предвид установената международна рамка за дипломация в арабските държави – т.нар. Квартет, който включва САЩ, Русия, ООН и ЕС. Това е показателен пример за реорганизацията на политическите сили в глобален план.
Демографските тенденции и бързоразвиващите се икономики допълват този процес и в икономическия му аспект. Всичко това подсказва, че ЕС все повече ще бъде възприеман като едно цяло и френската политика ще трябва да стане „по-европейска” и да работи за засилването на ролята на европейските институции.
Европа?!
Предвид самосъзнанието на Великобритания като бившата най-велика колониална сила, изискването към нея за прехвърляне на основни елементи, гарантиращи националния й суверенитет, на наднационални регулаторни институции категорично води до очакването, че тя не може да не бъде „по-особен” партньор на Европейския съюз. Действително в последно време страната е нещо като препъникамък за новия по-интегриран политически курс на общностно ниво. Неизбежното очакване към нея за съдействие в стабилизирането на еврозоната чрез редица непопулярни мерки рядко издържа проверките в държавните баланси на Острова.
Това не е необичайно предвид отворения от близо 40 години въпрос – какво точно иска Великобритания от ЕС и къде точно е тя в него. Ако някога, за кратко, в целия й период на членство (най-вече по време на управлението на Тони Блеър) на дневен ред е стояла амбицията за позициониране в центъра на ЕС, то днес стои друг въпрос – ще си остане ли Албиона в по-периферния кръг или ще напусне изцяло Съюза. Независимо че решение на тази дилема все още липсва, правителството на Дейвид Камерън определено не страда от липса на желание да участва във формулирането на общата външна политика. Интересът на Великобритания обаче е насочен по-скоро навън – към САЩ и към необходимостта да пази и дори да засилва позициите си в Г20. Тази задача изисква мобилизирането на всички възможни средства, като например пренасочване на ресурси от Европа към определени региони като Азия и Латинска Америка, сближаване на отношенията с динамично развиващите се икономики, включително с такива като Турция и Индонезия.
Така в ситуацията на криза от Великобритания се очаква да допринесе за увеличаване на търговията и инвестициите. Според Щефан Лене този подход във възприемането на външната политика на Лондон е промотиран, в частност, от 
външния министър Уилям Хейг, но „той [подходът] не разкрива цялата история”. ЕС, който има на разположение система за управление и влияние, е ценен инструмент за постигане целите на външната политика на Острова. Тя способства структурните реформи и е ефективен начин за подсигуряване на стабилност в региона. В този смисъл опцията за излизане от ЕС не би била приемлива за амбициите на Великобритания във външната й политика. Ако реши да стане напълно самостоятелен играч, Лондон ще се сблъска с много трудности, защото няма да има на разположение европейския инструментариум. Търсените от Великобритания партньори ще бъдат много по-заинтересувани от установяване на отношения с нея, ако тя участва напълно в процесите на формулиране на общата политика и вземане на решения.
Какво повече е нужно за „Повече Европа”?
Всяка от трите големи държави носи своя „национален багаж” във визията си за общностната политика. Анализаторът на "Карнеги Европа" обаче вижда откровена заплаха в тежестта на този т.нар. „багаж”. Появата на нови актьори на глобалната сцена неизбежно ще доведе до отслабване на индивидуалните възможности за влияние. Въпреки това, към днешна дата ролята им за стабилизирането на еврозоната е от съществено значение и то зависи от това дали Германия ще прояви воля да участва по-активно във формулирането на външнополитическите интереси, дали Франция ще поеме инициативата за по-интегриран подход в прилагането на тези интереси и постигането на стратегическите цели на ЕС и дали Великобритания ще избере да остане в работата по този процес.
Кризата би могла да се превърне в съществен фактор за определянето на новите параметри на действие и приоритети за всички страни-членки. Един по-консолидиран паричен съюз и по-ефективни общностни институции (в частност - Европейската служба по външни дейности) - като израз на колективните усилия на всички държави в рамките на ЕС би поставило основите за развитие на една ефективна външна политика и политика на сигурност в духа на лисабонското разбиране за по-интегриран подход към цялостното управление.