euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Западните Балкани ще бъдат централна тема на българското председателство на Съвета на ЕС, което започва на 1 януари. Това е едновременно много добра и много лоша новина. Много добра, защото този район е стратегически много важен за Съюза. Много лоша, защото темата е твърде голяма лъжица за българската уста. Голямото събитие на 2018-та година ще бъде мега срещата на върха ЕС-Западни Балкани в София. На 17 май в българската столица ще се съберат лидерите на 28-те страни-членки на Съюза и на шестте страни от Западните Балкани.  Това стана ясно от лидерската програма, която председателят на Европейския съвет Доналд Туск (Полша, ЕНП) предложи на есенната среща на върха и беше одобрена единодушно. Амбицията на българското председателство е тази среща да даде нова перспектива на района за европейската му интеграция.

От Солун до София

Толкова мащабно събитие, свързано с европейското бъдеще на Балканите, не е имало от 2003-та година, когато беше договорена солунската програма [на английски език], чиято основна цел беше да се заяви ясно и категорично, че бъдещето на страните от региона е в ЕС. Приетите тогава задачи, уви, продължават да са актуални 14 години по-късно, а това са: продължаване на консолидацията на мира, стабилността и демократичното развитие; напредък към европейска интеграция; борба с организираната престъпност; икономическо развитие; помирение и засилване на регионалното сътрудничество. В програмата се поставя особен акцент върху ненарушимостта на международните граници, търсене на мирно решение на конфликти, борба с тероризма, насилието и екстремизма без значение дали е етнически, политически или криминално мотивиран. 

Преди 14 години ЕС ясно заяви, че подкрепя дейности и иницативи в района, които стимулират социалното сближаване, етническата и релегиозна толерантност, мултикултурализма, завръщането на бежанците и вътрешно разпръснатите хора, борба с регресивния национализъм. След приемането на програмата лидерите на страните-членки приеха заключения, в които подчертаха, че от страните, които имат амбиции за еврочленство се очаква да споделят европейските ценности на демокрацията, върховенството на закона, спазването на човешките права и правата на малцинствата, солидарност и пазарна икономика "с пълното съзнание, че те представляват самите основи на Европейския съюз". 

Тогавашните европейски лидери едва ли са подозирали, че тази тема не само ще остане болезнено актуална за Западните Балкани, но и за новите членки на ЕС, които само два месеца преди приемането на солунската програма бяха подписали договорите си за присъединяване. Те едва ли са очаквали и че Съюзът ще бъде залят от евроскептицизъм, довел до първото напускане на страна-членка, но въпреки това пророчески подчертаха в солунските си заключения, че от страните от региона се очаква "напълно да споделят целите за икономически и политически съюз" и да подкрепят създаването на по-силен Съюз. 

Днес, 14 години по-късно, ситуацията на Балканите е едновременно различна и същата. Различна е, защото политическата география се промени - Словения, Хърватия, България и Румъния  са вече част от ЕС; Сърбия и Черна гора активно преговарят за членство, а Македония е само със статут на кандидатка, но не преговаря. Босна и Херцеговина е в процес на попълване на въпросника на ЕК, който е първата стъпка към получаване на статут на кандидатка, на какъвто се надява и Албания. Междувременно, Косово вече е независима държава, непризната от пет страни-членки на ЕС, но с посредничеството му се води диалог за нормализация между Белград и Прищина, който е част от присъединителния процес на Сърбия. 

След Солун ЕС смяташе, че амбицията на страните от региона е необратима и затова зае позиция на изчакване те да свършат своята част от работата. Това се оказа грешен подход, който хвърли региона в продължителен застой и създаде среда за ново разпалване на враждите между държавите в региона. В момента отношенията между бившите съквартиранти от бивша Югославия са в най-лошото си състояние от края на войните досега, което наложи ЕС да търси спешно начин да "се върне" в регион, към който интерес проявяват големи и не особено приятелски настроени геополитически играчи. Македония от шампион през 2005-та година, се превърна в превзета държава, заплашена от етнически конфликт. Босна и Херцеговина е отново нестабилна с нарастващо междуетническо напрежение и призиви за отцепление на сръбския ентитет. 

Сърбия все още не е решила дали иска да бъде в ЕС, като се опитва да играе и руската карта. За мнозина в ЕС президентът Александър Вучич е проевропейски лидер, но това е само на думи. На дела той е поредния, избрал нелибералния път. В страната тече реабилитация на режима на Милошевич, национализмът отново е на мода в почти всички страни от региона, върховенството на закона е неразбираема концепция, която изглежда все по-невъзможна за посаждане, демокрацията се схваща от местните елити като средство за консолидиране на властта и стъпкване на опозицията, напредъкът към евроинтеграцията се мери единствено чрез отваряне на глави, а присъединителният процес е политизиран повече от всякога и то от самия ЕС. С други думи Западните Балкани отново са лесновъзпламеним район, който се нуждае от повтаряне на солунския ангажимент с надеждата, че и ефектът от него ще се повтори. 

Западните Балкани са прекалено голям залък за българската уста

На целия този фон България, не особено охотно и под натиска на Германия се зае да вкара района в светлината на прожекторите на ЕС. Всяко председателство трябва да има свой-собствен приоритет. Така например на естонското председателство приоритетът е цифровата икономика, тъй като Естония е шампион по електронно управление и е известна в света с прякора Е-стония. България няма много с какво да се похвали, още повече че е блокирана за членството си в еврозоната и Шенген от системните проблеми, които има с правосъдието и върховенството на закона изобщо. Десет години от присъединяването си България продължава да е с мехнизъм за наблюдение.

Мотивацията на Германия и други държави, за които регионът е много важен е, че България е част от него и се предполага, че има опит. Проблемът е обаче, че страната от десетилетия е много пасивна в този регион. Външната й политика към него се свежда до заявяването на подкрепа за европейската му интеграция. През годините България се превърна от безусловен поддръжник на европейската интеграция на Македония (чиято независимост призна първа) в поставяща условия пред нейното членство - сключването на договор за приятелство. 

България дори не е участник в Берлинския процес - инициативата на германската канцлерка Ангела Меркел за икономическо стимулиране на региона. Според добре осведомени източници, с които euinside разговаря, логиката на българската дипломация била, че в Берлинския процес участват два типа държави - донори и получатели. България нито има какво да даде, нито какво да вземе и затова не било добре да участва. Поради липсата на сериозни инициативи към региона и на забележимо присъствие, България тръгва от позицията, от която би тръгнала и някоя държава, която не е географска част от него.

България започна едва тази година да се опитва да се позиционира в него, но прави това с премиер, който е опасно невеж по фундаментални въпроси от историята му. Западните Балкани са ежедневно в устата му, което може да се окаже също толкова вредно, колкото и полезно. Той не е наясно дори с терминологията за региона, която е от основно значение за посланията, които идват вече не просто от София, а от следващото председателство на Съвета на ЕС. Например използва думата "пакет" без да си дава сметка колко опасно значение има тя, имайки предвид нещо съвсем друго (репликата и уточняващите въпроси можете да гледате в прикачените файлове). 

В началото на октомври България беше домакин на четиристранна среща в Евксиноград с участието на премиерите на Гърция, Румъния, България и президента на Сърбия. Фактът, че беше поканена само Сърбия доведе до спекулации, че се гради балканска четворка (по примера на Вишеградската) - нещо, което господин Борисов побърза да опровергае. Той подчерта, че това, което събира четиримата са общите им инфраструктурни интереси. Борисов каза с половин уста, че форматът е отворен и за останалите страни от региона - Албания, Черна гора, Македония - в зависимост от това по какви проекти ще се работи. Това, че се среща с едни, а не с други вече се забелязва в региона. По време на есенния Европейски съвет в Брюксел на 19 и 20 октомври Бойко Борисов без да бъде питан сам си каза, че хърватският му колега Андрей Пленкович го бил питал защо не го кани. "Викам, чакай първо малко по-назад, които са, после ще се присъединим", каза Борисов, че е обяснил на г-н Пленкович. 

Срещата в Евксиноград имаше и много лош тайминг - състоя се два дена след кървавите сблъсъци в Каталуня, които силно напомниха на ситуацията с Косово в началото на 90-те години на миналия век. Въпреки приликите обаче, Косово не е Каталуня, нито Испания е Сърбия. За Белград обаче, това е вратичка да се опита да се отърве от глава 35, която покрива отношенията с Косово и ще бъде затворена последна. Друг проблем е, че две от държавите, чиито лидери участваха на срещата в Евксиноград - Гърция и Румъния - не са признали Косово, но България го е признала. При така стеклите се обстоятелства премиерът Борисов остави Александър Вучич да си направи добре познатото и фактологически невярно твърдение за двойния стандарт, който ЕС прилага към Косово и Каталуня.

Невярно, защото до независимостта на Косово се стигна, след като Слободан Милошевич започна масирано етническо прочистване в провинцията, довело до военната намеса на НАТО. Каталунският случай е съвсем различен - там няма етническо прочистване, нито репресии, което прави тезата на Сърбия напълно несъстоятелна. Липсата на добра подготовка у българския премиер е предпоставка подобни гафове да се случват и занапред. И не беше нужно да се чака дълго. Миналата седмица премиерът направи няколко гафа по време на официалното си посещение в Сараево.

По време на съвместна пресконференция с премиера на Босна и Херцеговина Денис Звиздич Борисов заяви, че Западните Балкани ще бъдат основен приоритет на поредица от председателства. След българското следва австрийското, каза той, и сякаш за успокоение посочи, че Австро-унгарската империя и преди е била там. Думи, които не звучат добре в града, в който е убит австрийският херцог Франц Фердинанд на 28 юни 1914-та година, което бележи началото на Първата световна война. А в опит да обясни колко глупави са историческите спорове и базираните на тях конфликти, Борисов попита какво би станало, ако България тръгне да си спомня за владенията на Цар Симеон. 

Невежеството на българския премиер донякъде се компенсира с това, че той разбира колко е важно да се работи със страните от Западните Балкани. Проблемът е, че няма идея какво да се направи. Бързото договаряне на споразумението за приятелство с новото македонско правителство е отличен пример за отблокиране на дългогодишни проблеми в района. То може да послужи като стимул за вдигане на гръцкото вето от преговорния процес на Македония и да бъде пример за конструктивизъм и воля за регионално сътрудничество у останалите страни от региона. 

За послушните - дата, за непослушните - хоризонт

Предвид сложната ситуация на Западните Балкани, включително и силния геополитически елемент, българското председателство ще представлява ходене в минно поле с основния му приоритет. Амбицията на председателството е на срещата в София на 17 май страните от региона да получат ясен ангажимент. По-напредналите държави в преговорния процес, като Черна гора например, да получат конкретна дата за присъединяване, а останалите да получат времеви хоризонт от около 4-5 години. За Македония например успех ще бъде да получи съгласие за отваряне на преговорите. Албания очаква да получи статут на кандидатка. 

България иска да има и някакъв практически принос, но това ще е трудна задача, тъй като целта е нейното председателство да не дублира Берлинския процес. Премиерът Бойко Борисов заяви, че иска значително увеличаване на присъединителните фондове за региона. За него значението на тази среща е "сега или никога". "Усещам, че всички отчитат, че Балканите са място, което ако не инвестираме внимание, включително по европейски проекти или общи проекти присъединителни, ще ги изпуснем. Усещам във всички колеги интерес и съм оптимист в тази посока. Безспорно това е най-бедния регион", каза той след Европейския съвет през октомври. Желанието му е София да "произведе новина", това да не бъде само протоколна среща, а от нея да последва реална перспектива за страните от региона. 

Подводни камъни за срещата на върха в София

Ситуацията, в която се намира ЕС, а и Западните Балкани, е коренно различна в сравнение с 2003-та година. Съюзът е на път да направи голям скок в задълбочаването на интеграцията си, но вече не е толкова единен, колкото беше преди 14 години. Движението на няколко скорости вече не е табу, а реална перспектива, създадена от отстъплението на някои от новите членки от европейската ценностна система. Затова ще бъде важно в заключенията от София да се препише текстът от 2003-та година, с който се изисква вричането на страните от региона към тази ценностна система. Не по-малко важно ще бъде те да бъдат поканени да кажат към какъв ЕС биха искали да се присъединят - по-интегриран или по-хлабав. 

Това би могло и да даде известна ориентация какво може да се очаква от тях след присъединяването им, въпреки че дотогава ще се сменят правителства, а вероятно и нагласи. Отговорът на този въпрос може също така да подскаже какви компромиси може да се направят с тях. 

Регионалните отношения са опасен подводен камък. Към тази тема трябва да се подходи изключително внимателно, още повече че развитието каталунската криза на този етап подсказва, че ще има отражение върху диалога Белград-Прищина. Нормализацията на отношенията между Косово и Сърбия е заложена в отделна глава от преговорите със Сърбия и със сигурност ще бъде основната пречка пред нейното членство, докато не се намери решение на статута на Косово, а такова решение ще изисква ЕС също да е решил въпроса с непризнаването от пет свои членки - Румъния, Испания, Словакия, Кипър и Гърция.

България ще направи грешка, ако разчита само на себе си и твърде слабия си капацитет за Западните Балкани. Успехът на срещата в София ще бъде труден, но съвсем реален, ако подготовката за нея тече заедно със страните-членки от района като Хърватия, Гърция, Румъния и с прякото съдействие на Европейската комисия, върховната представителка Федерика Могерини (Италия, Социалисти и демократи) и докладчиците за отделните държави в Европейския парламент. Западните Балкани са твърде важни, за да бъдат оставени в ръцете на ротационно председателство. Бойко Борисов разчита, че темата ще остане в полезрението на Съюза, заради поредица от ангажирани председателства. А след това? София трабва да даде отговор и на този въпрос.