Най-големият губещ от валутните войни е еврозоната

Аделина Марини, October 18, 2010

Колкото повече човек се задълбава в генезиса на глобалния валутен конфликт, толкова повече става ясно, че основният виновник за него е САЩ, придружаван от Великобритания. До този извод са достигнали независимо един от друг главният икономист на про-европейския мозъчен тръст Център за европейска реформа (базиран в Лондон) и либералния американски институт Карнеги. Макар Саймън Тилфорд от Центъра за европейска реформа да се концентрира предимно върху еврозоната, той също е на мнение, че причините за настоящия конфликт са именно в монетарната политика, която водят Федералния резерв и Банк ъв Ингланд.

Според Ури Дадуш и Вера Айделман от Карнеги, Съединените щати винаги са стъпвали върху подвижни пясъци, когато са отстоявали ребалансирането на световната икономика. "Това е страната, отговорна за най-голямото потребителско и строително разточителство в историята, настояваща за промяна; която настоява другите страни да променят своето поведение, разчитайки по-малко на отпускането на заеми на САЩ и повече на собствените си спестявания; страната, чийто износ трябва да се удвои в следващите пет години, а валутите на останалия свят трябва да поскъпнат, за да подпомогнат този процес", пишат двамата икономисти.

Изследването им показва и още нещо много важно при разглеждането на валутните войни. Японската йена и китайският юан са поскъпнали значително - съответно с 34% и с 10% в сравнение със средните им нива от 2006-2007 година. Еврото се е променило с малко в сравнение с предкризисните нива, въпреки отслабването му при избухването на дълговата криза. Още по-важен факт, пишат Дадуш и Айделман, е, че доларът се е обезценил съвсем леко. От 40-те най-големи икономики в света, 25 отбелязват обезценка на валутите си, в сравнение с предкризисните нива. Сред тях са и няколко страни, които се обявиха в подкрепа на необходимостта за справяне с предполагаемо поскъпване като Южна Корея и Индия.

Само валутите на седем държави (сред които Япония и Китай) поскъпнаха с повече от 10 на сто от началото на Голямата рецесия. От тях четири - Япония, Швейцария, Израел и Китай имат значителен излишък по текущата сметка. В други три държави - Бразилия, Колумбия и Чехия - поскъпването на националните валути може да се окаже проблем. Всяка от тези страни има умерен дефицит по текущата сметка, а реалното поскъпване на обменния курс е в размер, съответно на 42%, 27% и 36%.

Не е маловажен обаче и друг елемент: подобрените макроикономически основи, по-доброто управление, процъфтяващият износ на стоки, както и наскорошното откриване на нови залежи на петрол и природен газ в Колумбия и Бразилия ги направи по-привлекателни за чуждестранните инвеститори. Чехия пък се оказа една от най-успешните страни в преход и членки на ЕС. Независимо от това обаче, пишат още Ури Дадуш и Вера Айделман, все още не е ясно дали големите капиталови потоци към тези страни ще се запазят.

Според Карнеги, постигането на валутен мир може да стане чрез следните стъпки:

- вниманието на Г20, МВФ и отделните министри на финансите трябва да премине от ребалансиране към стимулиране на вътрешното потребление в отделните страни по устойчив начин;

- напредналите страни трябва да внимават да не злоупотребяват с наливането на пари в икономиката, за да стимулират търсенето (както и да обезценяват валутите си със същата цел).

Именно наливането на пари в икономиката е един от основните проблеми, според Саймън Тилфорд от Центъра за европейска реформа. Той е почти убеден, че Федералният резерв, а също и Английската национална банка ще предприемат още един етап на вливане на пари преди края на тази година. И двете централни банки прибягват до тези операции заради провала на икономиките им да се възстановят по устойчив начин и заради опасения от ниска инфлация. Слабият икономически растеж и ниската инфлация (по-лошо - дефлация) са много опасни за силно задлъжнелите икономики, тъй като така става по-трудно намаляването на реалната цена на дълга им, обяснява икономистът.

Големият губещ е еврозоната

Икономическият и валутният съюз се оказва големият губещ, според анализите и на двата мозъчни тръста. Саймън Тилфърд смята, че причината е в позицията на Европейската централна банка за по-строга монетарна политика, въздържайки се от предоставянето на неограничена ликвидност за банките от еврозоната. Това води до рязко покачване на лихвените проценти. Освен това, ЕЦБ се въздържа и от намеса на чуждестранните валутни пазари. Нещо повече, централната банка на ЕС е убедена, че инфлационният риск при наливане на пари в икономиката е по-страшен от заплахата за дефлация.

"Проблемът за еврозоната се състои в това, че неортодоксалната монетарна политика, като наливането на пари, депресира валутите на страните, чиито централни банки предприемат подобни операции. Причината е, че част от напечатаните пари изтича в чужбина. Слабият долар (и британската лира) накара много хора да си задават въпроса дали САЩ и Великобритания не се опитват да засилят конкурентността си чрез обезценка на валутите си. Те са обвинени, че се опитват да стимулират търговската си конкурентност за сметка на останалите", обяснява Саймън Тилфорд.

Той също е на мнение, че глобалните дисбаланси са една от основните причини за финансовата криза, тъй като са довели до прекомерни капиталови потоци в САЩ и други бързорастящи развити икономики. Тези потоци са потискали надолу цените на капитала и са поощрявали, в съчетание с лошо управление, прекомерен натиск и предприемане на рискове. "Опитите на САЩ да накарат китайците и останалите да преследват по-балансиран икономически растеж, удариха на камък. Чрез помпането на още долари, американската централна банка се надява да направи по-скъпо потискането на валутите у останалите страни".

Същевременно, еврото си остава много силно, което е лоша новина за стабилността на еврозоната. Ако това продължи, смята г-н Тилфорд, коригирането на макроикономическите и фискални дисбаланси в проблемни страни от Валутния съюз като Испания, ще бъде силно затруднено. Испания има нужда от силен ръст на износа, за да компенсира слабостта на икономиката си, а силното евро прави износа на стоки и услуги по-ниско конкурентен на пазарите извън еврозоната.

Съветът, който главния икономист на Центъра за европейска реформа дава, е ЕЦБ да смекчи строгата си монетарна политика, тъй като това ще увеличи допълнително привлекателността на еврото спрямо долара. Освен това, трябва да се премахнат бариерите пред силното вътрешно търсене в самата еврозона. Той за пореден път повтаря тезата си, че износът не е двигател за излизане от кризата, защото признаците за съвземане на германското вътрешно потребление са положителни, но остава да се види колко уязвимо е то на фона на отслабващото външно търсене на германски стоки.

Ури Дадуш и Вера Айделман също посочват, че в еврозоната Германия и останалите ключови страни трябва да стимулират вътрешното търсене, за да подкрепят адаптирането на европейската периферия, притисната от дългове. Евентуален провал да се подпомогне нагаждането на конкурентоспособността и фискалните баланси в периферията, един ден може да застраши оцеляването на еврозоната.

Китай не е виновникът

На фона на яростните нападки срещу Китай, от Карнеги посочват, че всъщност Китай единствен е допринесъл към глобалното ребалансиране. Вътрешното търсене в страната се е увеличило с 41 процента от 2006-2007 година насам, а излишъкът по текущата сметка е спаднал с 5% от БВП. Саймън Тилфорд не застава толкова категорично в подкрепа на Китай, но посочва, че китайците не са единствените, които са останали глухи за призивите на Съединените щати за ребалансиране на глобалната икономика. Според него, германското правителство направи всичко необходимо, за да попречи на дискусията за дисбалансите в рамките на Г20 като се присъедини към китайците в твърдението, че страните с дефицит са тези, които трябва да поставят къщите си в ред.

Всъщност, независимо кой е крив и кой прав във валутните спорове, факт е, че едностранни действия, макар и да носят краткосрочни политически (най-вече) дивиденти, вредят на икономическото възстановяване в целия свят, защото взаимосвързаността на глобалната икономика е достигнала онази точка, от която вече няма връщане назад. Така че, всяко с всяко свое действие или бездействие всеки глобален играч може да навреди на всички, включително и на себе си.

Еврозоната