euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Наскоро покрай трагичния инцидент в близост до италианския остров Лампедуза Европейската комисия беше подложена на безпощадна атака от въпроси по време на един от редовните брифинги в Брюксел. Така например италиански колега настоятелно питаше говорител дали наистина ЕК няма никакви правомощия да се намеси, за да предотврати подобни инциденти и всичко е изцяло в ръцете на страните-членки. Въпросът му е провокиран от факта, че в Италия преди няколко години е въведен закон, който инкриминира спасяването на бежанци в морето от рибари. От Комисията обаче обясняват изтощено, че тя работи с компетенции, предоставени й от страните-членки. Ако искате някаква промяна, то тогава тя трябва да дойде от столиците и най-вече от тяхното единодушно решение, е основното послание.

Само че точно между столиците затънаха предложените от ЕК промени в регламента от Дъблин, според който първата страна, в която пристигнат бежанци, трябва да се погрижи за тях и да обработва заявленията им за убежище. Това подлага на огромен финансов и политически натиск граничните държави, които са и първата дестинация на бежанци от вече твърде разширената конфликтна зона около ЕС - от Арабската пролет, която зарази цялото южно Средиземноморие, до ескалиралото напрежение и конфликти в Близкия изток (основно Сирия). Само че предложената от Брюксел система за облекчаване на напрежението в тези страни беше отхвърлена от много страни-членки. Така граничните държави, най-силно подложени на бежански и емигрантски натиск, са принудени да решават проблемите си, така както сметнат за добре и в зависимост от актуалната политическа атмосфера. А тя във все повече страни-членки е тровена от националистични и откровено ксенофобски настроения. 

Италия е цел на стотици хиляди емигранти и кандидат-бежанци през последните години, след като паднаха диктаторските режими, с които правителството в Рим имаше договорки за ограничаване на потока още на изхода, както и Испания, Малта и Гърция. Малта от години се оплаква от липсата на помощ от страна на Брюксел и останалите страни-членки, които просто вдигат рамене и се благодарят, че не са външна граница. За сметка на това обаче с изключително зорко око следят как се справят въпросните държави с охраната им. България, пък наскоро се сблъска с проблема. София се оказа неподготвена не само технически, но и психически да приеме няколко хиляди (под 10 хиляди) бежанци, основно сирийци. Това, което може да се прочете в най-масовата преса в страната е плашещо, особено като се има предвид какви настроения има срещу българите в по-богатите страни-членки, най-вече Великобритания, където се води пълномащабна антибългарска кампания заради предстоящото отпадане на ограниченията за работа за българи и румънци от 1 януари. 

За българите обаче това е друго. По-важното е, че сирийците идват, за да вземат буквално последния залък от устите на най-бедните европейци в ЕС. Ситуацията допълнително се влошава и от факта, че България не успя да покаже достойност за членство в Шенген, въпреки видимо изпълнените технически условия. Страната се намира точно между чука и наковалнята в сложните отношения между ЕС и Турция, след като последната отказва да подпише споразумението за реадмисия и по този начин да се превърне в първата дестинация за убежище и емиграция. Така България се превърна в примамлива входна точка за бягащите от ужаса на войната в Сирия, но за сметка на това след първоначалната привлекателност, бежанците откриват, че са попаднали в не по-малко враждебна среда.

ЕС не може да помогне с нищо повече от това да отпусне пари на българското правителство, за да може то да увеличи капацитета на бежанските центрове и да подобри условията в тях, сравними с концентрационни лагери. Може също при поискване да изпрати мисия на Фронтекс за съвместно охраняване на границите. Засега не се чуват солидни български обвинения и въпросителни атаки срещу Брюксел и неговата немощ да вземе отношение по толкова важен въпрос, но това съвсем не я прави по-малко страшна. 

Въпросът с бежанците и начинът, по който ЕС като субект реагира отново изложи на показ многопластовата конфликтност на самата конструкция на съюза - мразен заради налагането на правила за размера на краставиците и разлюбван заради неспособността да осигури единна енергийна политика или пък обща външна и отбранителна политика. Както написа наскоро холандският писател Геерт Мак в статия [на английски език] за холандския всекидневник Trouw, има симптоми на европейска федерация, които обаче се фокусират върху дребните неща, като например сиренето и шоколада, управлявани централно от Брюксел. Същевременно обаче, твърде много политики, като например във финансовия сектор, външната политика или отбраната, все още се управляват от националните столици. 

Федерация на правите краставици

Миналата година друго холандско издание - De Groene Amsterdamer - публикува поредица от статии на тема "Евромитовете", в която обосновава нуждата от централно управление. Нужно ли е да има такова централно управление на нивото на дребните неща, пита [на английски език] вестникът. "Ако искате свободен вътрешен пазар: да", отговаря, защото "колкото по-свободен искате пазарът да бъде, от толкова повече правила се нуждаете. Да, това е парадокс, но има причина защо ЕС регулира това, което на пръв поглед изглежда нищожно". Изданието обосновава нуждата като разказва случката с едно яйце Kinder Surprise, което също беше обект на регулация - размерът на вътрешното яйце е фиксиран, а двете му половини трябва да бъдат скрепени с малка пантичка. Причината е, че преди няколко години бебе се е задавило с играчка от шоколадово яйце. 

Някои страни са поискали тези продукти да бъдат забранени, докато други са били против. "И ето ви проблем на единния пазар", пише вестникът. Само че не така стои въпросът с далеч по-мащабни проблеми от шоколадовите яйца. Ако е възможна федеративността в сферата на безопасността на играчките, сигурността на хранителните продукти и защитата от некачествени стоки, внесени от трети страни, то тогава защо тя не е възможна в сфери, които засягат не по-малко европейските граждани? Да вземем за пример отново България, която буквално угасна през зимата на 2009-а година, заради газовия спор между Русия и Украйна. Насред минусовите температури българските детски градини, училища, университети, домове останаха без отопление, а икономиката на страната буквално замря. 

Въпреки това обаче България е една от малкото страни-членки на ЕС, чиито цени за доставка на природен газ от Русия са най-високи. Единствено в по-неизгодна позиция (с няколко евроцента) са балтийските държави - бивши  съветски републики. И макар ЕК да се опитва да помогне в преговорите на българското правителство с "Газпром", това е по-скоро изключение, отколкото практика. Страните-членки тук имат думата и по-силните договарят добри сделки с Путинова Русия, но други нямат този късмет и са обречени да лекуват бедността си с високи цени на ключовите суровини. Проблемът в конкретния случай обаче не е само икономически, но и политически, защото липсата на силно европейско рамо създава великолепни условия за възцаряването на олигархични структури, свързани с Русия, което вече е факт в България. 

Да вземем друг пример - Кипър. Страната от няколко години е пред фалит, но необходимостта да се съобразява с условията на Брюксел, за да получи финансова подкрепа, принуди тогавашното комунистическо правителство да избере Русия с всички последици, които произтекоха от това не само за самия Кипър, но и за ЕС, и неговата позиция спрямо Русия. 

Също толкова показателно беше и поведението на Франция, която взе на практика на своя глава решението за нахлуване в Либия, за да се прекратят масовите убийства, поръчани от вече покойния либийски диктатор Муамар Кадафи. Париж преследваше изцяло собствените си вътрешнополитически интереси и изобщо не взе под внимание доводите на партньорите си от ЕС, някои от които преки "жертви" на последиците. 

Примерите са десетки и дори стотици за това, че страните-членки сами отслабват съюз, за който имаха амбицията да ги пази от предизвикателствата на глобализацията. В момента текат усилени преговори по изграждането на банковия съюз, нуждата от който се прояви в резултат от задълбочаването на кризата в еврозоната, самата тя станала възможна заради компромиси с федерализма в конструкцията. Дърпането на националната черга между Брюксел и столиците е съществен елемент от функционирането на Европейския съюз, въпреки че напоследък може да се каже по-скоро от нефункционирането му, след като всички упреци, очаквания, въпроси отиват в ЕК, а отговорите всъщност са в 28-е столици.

Не колко, а дали федерация

В момента политиката в ЕС се базира на въпроса "колко федерация". Този въпрос е в основата на всички преговори по ново законодателство, чиято цел е да реши поредния възникнал проблем. Само че отдавна това е грешният въпрос. Правилният е дали изобщо да има федерация. И е крайно време страните-членки да отговорят на него, за предпочитане чрез референдум, защото patchwork-ът (черга от парцали, кърпеж) е нещо красиво, но, уви, нефункционално. Фактът, че журналистите търсят сметка от Брюксел за неговите действия и бездействия по даден казус показва достатъчно ясно, че има нещо много сбъркано в конструкцията. И то е, че имаме федерация на дребните неща и хлабав съюз за съществените.