euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Защо българите са нещастни? Този въпрос привлича интереса на международните анализатори все повече, но, уви, анализите им по-скоро разкриват неразбиране. На хората в развития свят им е трудно да ни разберат, защото те се запознаха с нас след падането на Желязната завеса в период на романтизъм от обединението. Този романтизъм обаче скри много от важните за успешното обединение причини за различията между живот в диктатура и живот в свободен свят. Преди няколко дена базираният във Виена аналитичен център Инициатива за европейска стабилност (ESI), ориентиран към ставащото на Балканите, публикува кратък текст [на английски език], озаглавен "Преходът и щастието - българският парадокс?". Като започнем от въпросителната в заглавието, та до края на текста става ясно, че за западните анализатори е много трудно да установят причините за българското нещастие, въпреки позоваването на български анализатори от същия този преход.

Според ESI, българите са вече популярни със своето нещастие, като техният песимизъм е уловил международното внимание преди няколко години. През 2009-а година социологическо проучване на Gallup Poll установява, че гражданите в България имат по-ниски очаквания за живота си в следващите пет години от иракчаните и афганците. Докладът за световното щастие от 2013-а година показва, че от 156 държави, българите са на 144-то място след иракчаните, афганците, конгоанците и хаитяните. Това, според ESI, повдига както философски, така и политически въпроси, като например има ли връзка между щастието и свободата и дали преходът води до щастие. Аналитичният център привежда чисто емпирични данни, като например, че българите днес имат много повече свобода от гражданите на най-нещастните държави.

В сравнение със съседите на Западните Балкани, българските лидери са правили нещата в последните две десетилетия в общи линии правилно, като под това се има предвид, че са запазили страната си в мир, правили са реформи, привличали са преки чуждестранни инвестиции и са вкарали страната в ЕС. Заплатите са се увеличили, бедността е намаляла, заетостта се е увеличила. На базата на тези данни ESI се пита откъде идва парадоксът и цитира "българския песимист", според когото България продължава да е най-бедната страна-членка на ЕС, чийто брутен вътрешен продукт на глава от населението не е дори наполовина от средното за ЕС. През 2013 г. почти половината от българите са претърпели "тежки материални лишения", което е най-високата стойност в ЕС. Аналитичният център припомня също така социологически проучвания, според които българите, които казват, че материалното им положение в домакинството се подобрява са под един на всеки седем души. 

Към това трябва да се добави и тенденцията от 2013-а година насам млади хора да се самозапалват публично. ESI смята, че българският поглед над България като на безнадеждно бедна, корумпирана и отчайваща страна не е убедителен, защото брутният вътрешен продукт, измерен в реална покупателна способност се е увеличил от 31% от средното за ЕС28 през 2002-а година на 43% през 2008-а година. Това обаче е неточно измерване, защото реалното средно ниво на ЕС спада с всяка вълна на разширение, така че е редно да се мери средното за периода, а именно средното за ЕС15 през 2002-а година. Тогава членките на ЕС са били само 15 и то относително равностойно богати държави. Освен това, 2002-а е период на значителен глобален икономически подем. Поглъщането на 10 нови членки през 2004-а година и то от бившия соцлагер драматично променя икономическата картина.

Според ESI, БВП на глава от населението е достигнал 45% от средното за ЕС през 2013 г., което също е неточно измерване, защото след кризата от 2008-а година средният БВП в ЕС рязко спадна, като доста страни от еврозоната и не само отбелязаха рецесия, а през същата тази 2013-а година към Съюза се присъедини и Хърватия, чиято икономика към момента на присъединяването беше вече пета поредна година в рецесия и спадаща покупателна способност. 

ESI посочва и други примери, а именно, че заетостта се е увеличила значително. През 2002-а година 56% от населението на възраст 20-64 са имали работа, а миналата година техният дял е бил 64%, което е по-високо от Италия (60%) и е близо до ситуацията в Полша (65%). Това, което не се казва обаче е, че за последните 25 години България изгубва в емиграция над два милиона души активно и в мнозинството си качествено образовано население, което е огромно по мащаб изтичане на мозъци. Аналитичният център не е съгласен и с усещането на българите за размера на корупцията. Според 76% от анкетираните в ЕС, корупцията е широкоразпространена в страните им, така че България е в рамките на средното за ЕС, твърди текстът.

Само пет държави-членки са по-зле по отношение на плащането на подкупи - Литва, Румъния, Полша, Словакия и Унгария. За ESI  е шокиращо, че въпреки че мащабните протести от последните години са довели до реални промени, хората продължават да са нещастни и да нямат вяра във възможностите си. В текста се дават примери с протестите срещу проучванията за шистов газ от 2012 г., протестите срещу закона за горите, референдума за ядрената енергия, срещу застрояването в зоните Натура 2000 и др. Цитира се и най-мащабният протест от лятото на 2013-а година срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и се заключва, че протестите са довели до промени и оставки. 

Какво е щастието?

Аналитичният център привежда твърде малко и твърде неконсистентни данни в подкрепа на така наречения парадокс. Сравненията с афганци и иракчани по чисто номинална стойност са ирелевантни, когато става дума за нещо толкова абстрактно като щастието. Нямам амбицията да дам правилния отговор на въпроса защо българите са нещастни, но мога да посоча лични наблюдения. Най-важната причина за фрустрацията на българите от живота им, за песимизма, отчаянието и усещането за безперспективност е липсата на справедливост, липсата на върховенство на закона - една от водещите ценности на ЕС, записана в член 2 от Договора за ЕС. През последните години нивото на битова престъпност рязко се увеличи. През 2013-а година Министерството на вътрешните работи за първи път призна, че битовата престъпност в България е в гигантски размери.

"Битовата престъпност е огромен проблем, който вече касае националната сигурност", каза през септември миналата година тогавашният вицепремиер и министър на вътрешните работи Цветлин Йовчев. Право пропорционално на това расте и недоверието на българските граждани в полицията и съда като институции, които могат да възстановят справедливостта. Хората нямат сигурност за имуществото си, а след случая с КТБ вече нямат сигурност и за спестяванията, пенсиите и заплатите си. В страната властва усещане за безнаказаност, особено сред силните на деня - няма наказани висши чиновници за корупция, нито пък всеизвестни босове на организираната престъпност. Нито едно от разследванията на десетките мафиотски убийства през последните 25 години не е доведено до край.

През последните години се наблюдава упадък на ценностната система и дори цивилизационен сблъсък между малкото пазители на някакви морални норми и онези, за които тези норми не означават нищо. Вярно е, че стандартът на живот се е повишил в сравнение с преди, но е много важно с какво се прави сравнение. За мен по-точно би било сравнението не с преди, а с какво е можело да бъде, особено като се гледат сходни примери по източната периферия на ЕС като балтийските републики, Полша, а дори и най-новия член Хърватия. За 25-те години преход в България са построени смешно количество нови пътища при това с много лошо качество и огромни съмнения за корупция. В Хърватия, която премина през разсипваща икономиката й война след отделянето й то бивша Югославия, за по-кратък период от време бяха построени няколко пъти повече нови пътища и особено магистрали с несравнимо по-високо качество.

Вярно е, че това беше съпроводено с много съмнения за корупция, но Хърватия е първата страна от югоизточна Европа, която осъди бивш министър-председател за корупция. В затвора се намират бивши министри и други високопоставени лица от предишни, но и от сегашното управление. В момента се разследва дори и кмета на столицата Загреб. Въпреки това усещането и на хърватите е за повсеместна корупция, макар че качеството на живот е значително по-високо от това на българите, като то се е увеличавало в същия период, както и в България, но по-кратък и след шока от войната. Полша е друг пример, който показва, че проблемът е другаде. Доста е подвеждащо твърдението, че българските лидери като цяло са направили всичко правилно, като се има предвид, че са избегнали война, правили са реформи и са привличали инвестиции.

Подвеждащо, защото от началото на прехода през 1989-а година досега България не е била в непосредствена опасност от война. Освен това примерът с Хърватия показва, че войната не е непременно причина за неразвитие. Правени са значителни реформи, но във времена на несигурност, когато бяха допуснати и много грешки. А що се отнася до инвестициите, в последните няколко години се наблюдава отлив.  На фона на това, което лидерите направиха грешно (съзнателно или не), аргументацията за като цяло успешния преход издиша. Това, че българските лидери са вкарали страната в ЕС също трудно може да се опише като голям успех, защото Съюзът за първи път направи компромис да приеме две напълно неподготвени членки - България и Румъния. За целта беше специално изобретен Механизма за сътрудничество и проверка, който за последните пет години разкри, че не може да функционира върху суверенна държава, която има системни проблеми. 

Какво направиха българските лидери грешно?

Най-напред не беше направена лустрация. На политическата сцена остана активна и влиятелна партията-наследница на комунистическата партия от времето на диктатурата без грам осъждане на престъпленията на комунизма и тоталитаризма. Не беше направен анализ на дейността на тайните служби, които и по думите на бившия вицепремиер и министър на финансите Симеон Дянков, са запазили влиянието си много силно в днешната политика на България (и не само). Приватизацията беше извършена набързо и непрозрачно като вкара в ръцете на близки до властта хора огромни активи, които поставиха основата на олигархията, която в момента изцяло владее държавата. През последните години започна и упадъкът на медиите като основен коректив и инструмент за натиск за реформии и формирането на реформаторски настроения сред гражданите. България отбелязва значителен спад в последните години в индекса на медийната свобода. През 2012-а година тя заема 80-то място. През 2013 година пропада до номер 87, а през тази година се срива до номер 100. 

Българските лидери не само, че не се опитаха да попречат на този процес, но и активно се възползваха от него. На практика в момента България е разделена на две - реалната и паралелната, създавана от медийната империя, ръководена впрочем от Делян Пеевски, за когото ESI твърди, че протестиращите са успели да свалят. Да, той не стана шеф на ДАНС, но за сметка на това продължава да бъде изключително влиятелна фигура в управлението на държавата. Що се отнася до корупцията и това, че тя всъщност не е толкова драматично по-висока от други държави, аналитичният център Carnegie Endowment излезе с мащабно изследване тази година на корупцията и как тя вреди на националната сигурност. В него се посочва, че острата корупция не трябва да се разбира като провал или деформация на правителството, а като функционираща система, в която управляващите мрежи използват подбрани лостове за въздействие, за да поставят под контрол конкретни потоци приходи. Това често засенчва дейностите, свързани с управлението на държавата. Системната корупция предизвиква възмущение у населението и я прави фактор за социални размирици и бунтове, е тезата на тинктанка.

Това са само част от причините мнозина българи да се чувстват нещастни - те знаят, че каквото и да правят, не могат да се преборят със силата на статуквото, което за последните години вместо да отслабва, се окопа още по-дълбоко и сигурно, особено когато и медиите не са на тяхна страна. За това особено силно помагаше и Русия, определена от новия президент на Европейския съвет Доналд Туск като стратегически проблем за ЕС съвсем наскоро. Само че Русия е стратегически проблем за България от много по-отдавна. През отиващата си 2014-а година разделението между русофили и русофоби се увеличи драматично в отражение на конфликта в Украйна и напрежението между ЕС и Русия, а пропагандната война, която Кремъл започна завладя солидни територии в България. 

Щастието трудно се измерва и обяснява, а когато става дума за цяла нация, тогава емпиричните данни са напълно ирелевантни и дори подвеждащи. Те пречат да се постави точна диагноза, която пък е жизнено необходима за намирането на правилното лечение. Причините за българското нещастие се крият в прогнилата основа, на която стъпи българският преход. За да може това да бъде разбрано добре, е необходимо да се направи задълбочен анализ на манталитета, изграден по време на 45-годишната комунистическа диктатура, влиянието на Русия (СССР) и тогавашният Запад. Такива анализи едва сега започват да си пробиват път, но са все още малко и недостатъчни.

Без добра диагноза не може да се постави правилното лечение. За България то започва от медийната среда. Защото, окей, ако сравняваме с някакъв минал период, може би наистина има номинално подобрение днес. Но представяте ли си къде можеше да бъде България, ако я нямаше олигархията, организираната престъпност, непотизма, политическите назначения, липсата на правосъдие на най-ниското битово ниво, корупцията по високите етажи, пропагандните медии, политическите корпорации и ако винаги и всякога, без значение на положението в обществото правдата възтържествуваше?