Белият терорист на Европа и заплахата за отвореното общество
Ирена Михайлова, Ралица Ковачева, July 30, 2011
Норвежкият кошмар изправи Европа пред зловеща равносметка. Опитът на русия и свеотлоок ариец Андерс Брейвик да „спаси света” от исляма, имигрантите и мултикултурализма провокира разговор за реалната заплаха от т.нар. краен, радикален или екстремистки десен популизъм. Заплаха, която се промъква подмолно във все по-популистката реторика на политическия мейнстрийм - традиционните политически партии. Настанява се по улиците на европейските градове и по премахнатите шенгенски граници, за да постави на изпитание една от основните западни ценности - отвореното общество.
Делото на Брейвик, ужасяващо с кървавата си жестокост, накара дори крайно десните европейски партийни лидери като Марин Льо Пен (водач на френския Национален фронт), холандецът-ултранационалист Геерт Вилдерс (кумир на Брейвик) и крайно дясната Английска лига за защита да се разграничат от него. Някои техни колеги обаче, като Марио Боргезио член на италианската Северна лига и депутат в Европейския парламент, първоначално похвалиха идеите на Брейвик, с изключение на насилствените методи, въпреки че впоследствие бяха принудени да се извинят публично.
Идеите, изповядвани от Брейвик, отдавна присъстват в политическата риторика на Европа. Идеологията на радикалното дясно, вдъхновена от фашизма, нацизма, ултра-национализма и всевъзможни екстремистки концепции, се основава на расово превъзходство и ксенофобия, изключва социалното равноправие, подкрепя сегрегацията - делението на хората на принципа за превъзходство - и авторитарното управление.
Въпреки, че бяха уж завинаги заклеймени от Европа след Втората световна война, идеите на крайно дясното преживяват своеобразен ренесанс на стария континент. Този възход е особено видим в изборните тенденции през последните години: холандската Партия за свобода с анти-ислямската доктрина на Геерт Вилдерс е третата по-големина сила в холандския парламент; френският Национален фронт, начело с дъщерята на Жан-Мари льо Пен – Марин льо Пен, спечели 15% от гласовете на последните регионални избори (за сравнение, партията на президента Никола Саркози имаше само 2% преднина); крайно дясната Датска народна партия има цели 25 места в парламента; Шведската демократична партия взе 5.7% от вота през 2010; във Финландия Партията на истинските финландци спечели 1 от всеки 5 гласа на изборите през април. Да не пропускаме и българския принос в лицето на партия Атака, която има и представители в Европейския парламент.
Лозунгите, с които крайно десните ухажват избирателя, проповядват откровена омраза към исляма и мюсюлманите, имигрантите, евреите, гейовете, политиката на отворени граници, Европейския съюз, глобализацията. Почвата за подобен тип екстремен популизъм в Европа е особено благодатна днес като логично следствие от финансовата криза, донесла тежки бюджетни ограничения, висока безработица и икономически трудности. Като добавим и естествения страх от чуждото и непознатото, се получава, образно казано, следната картина: емигрантът ще ви вземе работата, ще ожени сина си за дъщеря ви, а вие ще плащате социалните помощи на многолюдното му семейство и на всичкото отгоре, ще бъдете принудени да търпите мюсюлманските му обичаи и забулената му съпруга.
На този фон, социологическите прогнози от типа след 50 години европеецът ще бъде чернокож, а войната с ислямския фундаментализъм и терористите няма да е свършила, наливат вода в мелницата на крайните популисти. Посланията им действат като магнит за объркания консервативен избирател, за младия безработен националист, за разочарования от традиционното ляво или дясно гражданин, за редовия европеец, изплашен от ислямския фундаментализъм и изобщо от различната идентичност на чужденеца, който не е бял/европеец/хетеросексуален/християнин ...
Примамливата възможност крайно дясното да реши радикално проблемите на Европа се промъква парадоксално (но разбираемо от предизборна гледна точка) в мейнстрийма и на моменти крайното и центъра любовно се допират. Френският президент Никола Саркози, например, вдигна успешно изборния си резултат с експулсирането на нелегални ромски имигранти и поде успешна кампания за забрана на женския мюсюлмански религиозен символ - бурката. Забрана на бурките беше наложена и в Белгия. Датското правителство от друга страна, под натиска на крайно дясната Датска народна партия върна едностранно граничния контрол под претекст, че се бори с организираната престъпност.
Макар да е в шизифренично противоречие с изконните ценности и политики на ЕС за многообразие, равни права, отворени вътрешни граници, интеграция и толерантност, риториката на крайно дясното се усвоява все повече от традиционните партии. Фокусът се насочва към чужденеца като потенциална опасност за сигурността, към идентичността на „другия” като заплаха за нациналната идентичност. Така, вместо за интеграция се говори за повече сигурност, вместо за мултикултурализъм се говори за заплаха от тероризъм, вместо за толерантност се пишат закони за забрана на религиозното облекло. На този фон, посланията на Европейския съюз за единство, солидарност и демокрация, отправяни по повод кризата в еврозоната и Арабската пролет, звучат неискрено и нелепо.
„Тъжното в случая е, че днес има твърде малко лидери, които застават зад многообразието и важността от отворени, демократични и толерантни общества, където всеки е приет”, призна откровено европейският комисар по вътрешните работи Сесилия Малстрьом.
Парадоксално, но Андерс Брейвик показа, че връщането на границите в Европейския съюз няма да реши проблемите на европейците. Няма да им върне нито чувството за сигурност, нито чувството за принадлежност към обществото. Няма да реши моралните дилеми на политическите лидери, нито реалните проблеми на обикновените граждани. Брейвик не беше имигрант, нито мюсюлманин, нито източноевропейски гастарбайтер. Той беше един от нас. Няма как да издигнем граници срещу самите себе си. Няма друг начин да защитим ценностите си, освен да ги отстояваме. Включително, пред собствените си политици, които са готови да изтъргуват отвореното общество за няколко места в парламента. Защото приемем ли границите, видими и невидими, шенгенските бариери или просто страха и омразата, рискуваме в един момент всеки един от нас да се окаже от другата страна. Готови ли сме за това?